Дарин Тенев:

1. Под думата "литература" във въпроса подразбирам "художествена литература", но това само прави опита за отговор още по-труден. "Литература" назовавам всичко, което е назовавано "литература", нищо по-малко, едва ли нещо повече. С което искам да кажа: няма нова литература, такава, която да промени "същността" на литературата. Причината е проста - самата "същност" на литературата винаги е поставяла под въпрос питането за същност, като, от една страна, литературата постоянно сочи към нещо различно от себе си (реалност, измислени и митични светове, нещата, за които говори), а от друга, се самопосочва без никога да съвпадне със себе си (не е ли това несъвпадение възможността за критика?). Затова и конвенцията е едно от малките убежища за онзи, който днес се опитва да каже какво е литературата: Литература наричаме всичко, което би могло да се нарече литература. Конвенцията е фалшиво убежище, защото скрива въпроса, вместо да му отговори. Важното в случая е вече споменатото - така, както е конструирана, литературата не може да промени същността си. Шлегел беше писал, че всяко определение на литературата трябва да е предписателно, защото в противен случай под това име ще трябва да се разбира всичко, което някога някъде е било назовавано така. От Шлегел насам разграничението между двете определения не може да се поддържа, защото всяко предписание ще попада в по-общия проблем за същността на назованото "литература".

2. Съвсем не стои така въпросът с писателите и писателките. Тяхната същност винаги може да се промени толкова основно, че да станат неразпознаваеми. И да изчезнат. Затова и предписателното определение е нужно. Тук няма да бъде дадено такова. Но какво означава тогава днес да бъдеш писател или писателка? - Да търсиш убежище и да се съпротивляваш. Убежището е мястото, където се скриваш от отговорност, от ангажирана позиция, като търсиш лесното решение на продаваемия продукт, на злободневното или на скандалното, или като избираш ироничната самота на онези, които пишат не за своето време или просто не се интересуват от общественото мнение (което само по себе си може да изглежда като писателска позиция). Съпротивата е капанът на убежището, доколкото трябва да защитаваш липсата на своя позиция (т.е., да заемеш такава - това ще е също претенцията на посредствената литература, което все още не е най-лошото), или в оправдаването за това, че си позволяваш да имаш позиция, да признаеш, че тя е нещо относително и така да позволиш да бъде пренебрегната. Въпросът е, следователно, възможна ли е съпротива без убежище? Това със сигурност не е въпросът на всеки писател или писателка. Той повлича нещо надхвърлящо ангажираността и е свързан с ранимостта и несигурността на пишещите, възможността да срещнат най-големия риск и да застанат на ръба между двете пропасти на не-смисленото и безсмислието.

3. У нас, както и навсякъде, литературата се нуждае от медиите, за да продължи пълноценно да функционира в обществото. У нас медиите като цяло не оказват нужната подкрепа (с няколко редки изключения, които винаги са заслужавали възхитата на мислещите хора и за които тук няма да става дума). Проблемът е сложен и не е по силите на пишещия тези редове да се опитва да отговаря на въпросите "Защо?" и "Ами сега какво?". Литературата у нас е като откраднатото писмо в известния разказ на Е. А. По, защото, макар че сякаш навсякъде е поставяна на видно място, никой не я вижда. За разлика от онова писмо обаче, никой не се опитва да я открадне. Като че ли тъй важното и неразкрито съдържание на писмото в нашия случай наистина е изчезнало, оставяйки само един празен лист. Което ще рече, че са изгубени или забравени, или пренебрегнати средствата за поддържането на символната й стойност. В това може би се крие истинската кражба. Ако бъдат приети (нещо, което не бива бързаме да правим) вододелите 1989 и 2000, то времето след 2000 година би било време на откриване на кражбата. Само че остава загадка дали това откриване намира вече налична кражба, или я изобретява ретроспективно. И в двата случая е ясно, че трябва да се изгражда нов път между днешната българска литература и медиите, двустранно усилие, чиято цел трябва да бъде откриването на адекватна критическа решетка, през която да минава представянето и оценяването на литературните произведения.