Георги Каприев:

1. Самият патос, с който е зададен въпросът, подвежда към дефиниране на литературата като обхват на продукцията в жанровите рамки на онова, което сме свикнали да описваме като художествена литература. Мисля обаче, че това схващане е в голяма степен остаряло и отразява по-скоро ситуацията от края на XIX и самото начало на ХХ век. Днес, струва ми се, като литература следва да се определя резултатът от цялата активност в рамките на науките и изкуствата, която по някакъв начин се вмества във форматите на писмеността. Казвам "по някакъв начин", защото модерните средства на комуникация радикално промениха представите не само за материалния носител на литературата, но и за централните основания и мотиви за съществуването на литературата изобщо, а заедно с това и начините за възприемане и функциониране на литературното. Описвайки така литературата, аз очевидно я отграничавам от пространствата на чистата и мръсната журналистика, както и на политическата публицистика, оперативната критика и т.н., макар да не изключвам възможността за стигане до собствено литературен резултат и при тях. Това би означавало обаче, че съответният автор е нарушил някакви форматиращи граници. Каквито и промени да търпи понятието за литература, от него не може да бъде отмислено рефлективното дистанциране, което по принцип има и темпорални измерения.

2. Чистосърдечно си признавам, че нямам категоричен отговор на този въпрос. Това би могло още да значи, че адекватните отговори са доста повече от един. Ако се извадят извън скоби казусите на аматьорската книжовност и графоманията, както и изблиците на случайна гениалност (ако изобщо е възможна друга някаква гениалност), бих се определил по-скоро за едно дефиниране на писателя по посока на професионалното боравене със средствата на словесността. Когато казвам това, аз отхвърлям като валидни всички форми на социално присъствие (народен трибун, жрец и воин, глас и съвест на епохата и подобните тям), приписвани на писателя от романтическите и производните от тях културни нагласи. Формулирането през професионализма задължително ограничава очакванията за социална значимост и масова популярност на писателската фигура. Заедно с това то стеснява кръга на литературното, императивно включващ и заинтересованата грамотна публика, която е неотменен елемент от "критичната маса", представляваща условието за възможност за съществуване на литературата изобщо. Тази критична маса не следва да се мисли в някакви шампионски количествени и качествени обеми. В последна сметка тя следва да покрива поне минималните параметри, необходими за съществуването на всяка нормална наука, които - във всеки случай у нас - анахронистично се мислят като по-тесни от онези, необходими за съществуването на изкуствата. Безусловно остава в сила базисната аксиома, че мисленето е елитарно действие.

3. Кои медии? Елитарните културотворчески издания у нас привично не се причисляват към медийното. Смятаното за същинска медия пък поне засега няма как да бъде свързвано с високата културна рефлексия (критерий: начинът, по който се дефинира "събитие"). Мисловността обаче е - най-малкото според мен - същностно свойство на литературата. При тези предпоставки няма как да не следва, че припознаваното от масовите медии като литература не може да отговаря на дефиницията за литература и - следователно - между медиите, сега здравствуващи у нас, и литературата в собствен смисъл е възможно да има само някакви несъществени отношения. Друг е случаят с водещите медии по някои други географски ширини на континента. Там отдавна е намерена и спазвана формулата, според която медията легитимира авторитета си чрез литературата, схващана в горепосочения смисъл, без да се превръща в носител най-вече на литературното. Отделни - наистина, статистически безинтересни - събития от последно време създават поне у мен видимостта, че е усетена някаква нужда от промяна в родната ситуация. Не смея да твърдя, че тя скоро ще бъде факт.