Георги Тенев:

1. Литературата, ако си поиграем на дефиниции, е една предложена, исторически утвърдена жизнена форма: тя е отчасти ритуал, отчасти е преход нагоре чрез словото (като изповед); или е заравяне дълбоко, без щадене (като революция, като психоанализа), с цел да се постигне истина или просто да се освободят думите от фалшивата употреба. Поради всичко това, Литература и Култура не съвпадат, не е задължително.
Но ако е само едно от тези неща - само живеене или само изповедно споделяне (без оглед на кого го казваш и дали изобщо на някого говориш), или само търсене на истина (без тревога, че постигането й може да застраши живеенето) - тоест, ако остане само в едно от тях, литературата ще бъде книжнина, но не литература в пълния й вид. Литературата - днес поне - е много трудно да се огради от "света вън", тя е неизбежно социална: или сама прекрачва и действа в живота, или интерпретацията на своя глава я издърпва навън. Казаната дума е хвърлен камък, повече от ясно е.

2. Всеки изживява своето писателство различно и това се случва не само на публикуващите. Броят на латентните писатели е по-голям от този на изявилите се, защото зад ритуалния акт на "ставането писател" действа нещо повече от желание да пишеш. В допълнение присъства и волята (отговорността, смелостта) за влизане в едно групово взаимодействие. Неизбежна е социалната проекция, защото написаното става литература, т.е. вече е свободно от автора си, зависимо е само от четенето.
В този смисъл, тъй наречена мръсна дума "графомания" е разделителната линия между писателите, които слагат на листа мислите си, за да ги споделят (което е литература), и онези, които просто пишат така, както разсъждават или както биха обсъдили в компания дадена тема или актуален въпрос (това е книжнина, която може да се окаже впрочем и немаловажна част от историята, от културното наследство). Тоест, за първите не е съвсем ясно защо искат да споделят; а при вторите е конкретно ясно, че искат да споделят, че споделят.

3. Медиите, впрочем, са типичен пример за словесна употреба, която обаче не е задължително литература. Ако си представим едно медийно говорене (напр. дискусия) и опитаме да го превърнем в литературна форма, ще се получи само обем. Актуалността няма да спаси това произведение от клеймото "графомания". Литературата има природа, която не може да бъде компенсирана или имитирана дори и при важност на посланията, нито пък с популярни герои. Вижда се и обратната зависимост: доколкото литературата днес е по-малко издавана, четена, цитирана, изучавана, рецитирана и т.н., това е резултат на естественото поемане от страна на медиите на някои нейни предишни функции. Понятието "криза на литературата" е негативна оценка на новите формати при говоренето във всяка една постимперска епоха. Словесният живот преповтаря контурите на социалния живот и по тази причина днес вече не е единен. Медиите са на мястото, на което трябва да се говори по ежедневните простодневни въпроси. И те, медиите, го правят по простодневен начин. Старата преса се ковеше в здрави и стабилни барокови форми, с неизбежните повторения на идеологическия реприз. А ето, че сега е време, в което можем спокойно да се информираме за спортните резултати например, без да се налага да прескачаме някакви уводни думи за ролята на физическата култура в идейното ни съзряване. Такива думи вече няма. Има обаче рекламни карета, които ние отново прескачаме, за да не ни пречат на четенето. Идеологическа или рекламно-корпоративна, тази граница е опорната точка, фронтът, на който се срещат двете динамични сили. Това е и бариерата пред инфилтрирането на твърде много литература в бита (диктатура на "духовността") от една страна - и от друга, на битова корист в изкуството (сриване на естетическия ред).
Много интересен се оказва третият въпрос, погледнат малко по-релативно - очевидно обсъждането на медии и литература в едно общо словесно поле може да ни свърши добра работа. Най-вече - ще ни посочи общностния характер на литературния процес. Естествено, че от тази негова природа тръгват и феномените на криза или възход.
Ето, че на фона на днешната популярна преса, онази отпреди петнадесет години изглежда не като вестникарство, а като художествен труд.
Йерархията, властта, обществената гравитация - тяхното място в преобръщанията на пластове и интереси в художествения литературен пейзаж не се взимат достатъчно под внимание. Ако има литературна криза, то има обаче направо критическа катастрофа. Което показва, че рефлексията не е в състояние да върши работа: не защото няма капацитет за нея, а защото няма свободно поле, на което да се случи.
Литературните критици - при механиката на тоталитаризма те достигаха до ранга на сиви кардинали в едно време, когато качеството на пресата не е било изобщо обект на обсъждане. Днес, обратно, те са станали анонимни и безгласни, докато критиката на медиите е нещо като популярен обществен спорт.
Медиите навремето бяха силно асоциални и много художествени. Днес те са нехудожествени и действат директно в изострения социален обмен.
Преди се четеше по-малко преса, днес се четат по-малко книги. На обществото е върната неговата общественост - за литературата по дефиниция това е добре, но същевременно прави битието й толкова сложно, колкото и интересно. Дори може да се твърди, че тази връзка между актуални медии и художествена литература е символично и структурно отражение на вечната динамика форма-съдържание.
Авторството - днес то често е поставено в дилема. Въпрос на избор е дали ще се развие в други видове говорене (медии, политическа реторика), дали ще им противостои, или пък ще се опита да ги включи, като ги манипулира и мистифицира. Във всеки случай, автор и читател са част от една и съща аудитория, а обменът и случването на четене функционират като сложна игра на улавяне на ехо.
Литературата преди трябваше да мимикрира като идеологическа словесност. Днес, обратно, й е ред да се оголва от всички "митове", в които има скрупулите сама да се заподозре. Всяко писане, проблематизиращо "вяра", й е чуждо. Защото я грози опасността да не намери за него четене. За литературата няма изход от тази двойнственост - и в двата случая във врата й диша маргиналността.
Литературата е близък, съпътстващ поток, който интерпретира историята "в движение". В това е и проблемът: авторът е принуден да държи под контрол както историческото чувство, така и жанровата дисциплина.
Една най-важна тенденция следва да бъде постоянно удържана, за да не се изхабяват на нелитературно поприще литературните енергии. И това е съпротивата, която авторите би трябвало да имат срещу тенденцията да се превръщат в публицисти. Отново тази опозиция: Култура/Литература, Автор/Интелектуалец, Писател/Публицист.
Но във всичко това - публиката надали предполага колко важна е ролята й. Тя просто трябва да си купува книги - със същото упорство, с което пазарува ежедневници, всеки ден. Народът заслужава управниците си, а читателят - своите писатели. Четенето ги възпитава.