Румен Леонидов:

1. Да, въпросите са наистина базисни, но вече не съм сигурен, че знам какво е литература. Когато бях (само)уверен в своите познания за съдържателните характеристики на това прекрасно по своему понятие, бях обсебен от религията на текста и стакатото на доброволното стажуване. Удоволствието да бъдеш в темпото на собствената си душевна шевна машина, попаднала в невидимите ръце на въображението, е част от еротичната страст на човека да се самодокаже. Част от естествения порив да следваш и да изследваш механизма на извисяването, полета над себе си, сам да осъзнаеш нуждата да прекултивираш естетическия нагон, субективния сбор от представи, различния избор, цивилизационните ценности, без да подозираш, че без тях си нищо. Сега си с тях, но дали си нещо повече от ненужно нищо?
Любопитството към живота - може би това е литературата. Удовлетворението, че си допуснат до тайната на зачатието, да надникнеш като природолюбител и боготърсач в озаряващата геена на генезиса. Всичко това е толкова привлекателно, опиумно, алхимично, че не ти остава миг да се замислиш - ти ли си сричка от тази дословна, условна и словесна верижна реакция, или ти си я възбудил/предизвикал, с какво и как, как става преизвикателството (ама че дума), кой натиска бутона за отприщването на тампонираната интелектуалност, коя ръка дърпа шалтера на студиото и го превръща в пивница за расови души.
Както виждате, уважаеми Бодаков, не само наистина съм далеч от истинската истина за това що е литература и има ли тя нужда от мен, ами от онова време, когато знаех това-онова за литературата, ми е останала само онази, позната и на теб, лилава чашка от здрач, от която съм отпивал жизнената жидкост на заблудата. Че аз съм част от литературата и тя е част от моята частност.
Изпитвам угризението (само пред теб, разбира се), че вече не се вълнувам от подобни базисни въпроси. Виж колко съм извратен: чуя ли нещо, свързано с бази-сно, веднага се сещам за нашите американски бази, които могат да бъдат и обект на литературата, но мога и да не бъдат никакви обекти, освен фундаментални площадки за основна почивка, подготовка, пощене и презареждане на идейната материализация на фундаменталните демократи. Може ли съзнание като моето, което допуска да диша с подобна политическа подметка в подсъзнанието си, да притежава свръхсъзнание за доброволна литературно-трудова повинност, за лична лирическа мисия, за устойчива публична вярност към изяществото на мигновеното съвършенство.
Може ли? Не може.
Може други неща, но не може да прави, да знае или да не знае дори, какво е литература и какво не е.
Знам само какво ми е. Че литературата тясна за мойта душа е. Че карам на джанти. Че някога, когато държах педала на газта натиснат до ламарините, съм поел в правилната посока. Която обаче ме отдалечи задълго (и завинаги?) от праведната празничност на високото писане.
И още нещо. Вече ме отблъскват художественото самообяснителство в поезията, продължаващите опити литературата да се обяснява пред живота, при това пред надменната тълпа на пируващата в свойта нищета прагматична публиката. Обществото ни няма нужда от нас, защо да му се натрапваме със своята различност, със своята дружелюбна другост, когато към литературната ни работилница има нулев интерес; и всеки път, щом нещо издадем, първо се чудим как по най-морален начин да излъжем просветените около нас да се полъжат да ни купят, да ни подхвърлят през посредниците-дистрибутори по-малката част от петолевка срещу екземпляр.
Имам млад съсед, обущар, частник, всеки ден го виждам в чистия си гащиризон как стои надвесен над машината в своята модерно оборудвана кондурджийница и му се радвам, че има работа. Че знае качеството на своя труд. Че знае количеството и качеството на своите читатели. Че знае цената на своя делник и затова работи в събота и по възкресение. Че останалите имат нужда от него. И че имат какво да си разменят - те своите кожи, с увиснали гуши и разпрани усти. Той - хартиени бележки с тяхното име и адрес, и с цифрички, които са безапелационни.Всички сказват, че бил скъпчия, но през дюкянчето му минават върволици.
Когато българският писател стане толкова скъп на читателя скъпар - поне колкото този обслужващ обществото обущарник, може би ще се сетя какво беше това литература. И ще ти отвърна смислено на твоя базисен въпрос.
И накрая един циничен цитат:
"Някой ще каже, че демокрацията не е нито разумна, нито справедлива и че тези, които държат в свои ръце паричните средства, са също и по-способни да управляват най-добре. Аз обаче ще отговоря, че думата "народ" означава съвкупността от всички граждани, а думата "олигархия" означава само част от гражданството. Ще отговоря освен това, че ако богатите умеят най-добре да бдят над финансите, интелигентните хора са най-компетентни да дават най-добри съвети; и че мнозинството взима най-добри решения, след като бъде осведомено".
Вж. Тукидид, "История на Пелопонеската война", VI, 39, "Наука и изкуство", 1979 г., прев. Милко Мирчев

2. За втория отговор място не остана. Мисля, че днес, вместо да ме водят, най-вече по медиите, за писател, по-читав и щастлив по своему щях да бъда като неизвестен на зяпачите на телевизори невинен за нищо обущар. Утре обущарят може да напише роман и този роман дори да се изкупи. Но нито ти, Бодаков, нито аз утре можем да дебютираме дори в квартала с чифт току-що ремонтирани обувки, защото сме доживотно обречени да бъдем клиенти. А не признати от махалата майстори, заради чийто майсторлък мнозинството само да ни идва на крака.

3. На това питане ще ти отговаря, когато пишещото литературно малцинство у нас си събере мислите и реши, че има право на права като малцинство. И да си ги отвоюва - виж как са се организирали глухите, слепите, инвалидите, душевно болните, болните от СПИН и жените с рак на гърдата. Да не говорим за хлебарите, млекарите, зърнопроизводителите, месарите, пчеларите... Нужен ни е професионално организиран профсъюз.
Инак до края на дните си ще чакаме да ни викнат в БНТ и да ни заставят да правим всяка събота по 60-минутно предаване за българската словесност.
Всъщност това ще ти се случи, ако стана генерален директор на телевизията, която и без нас може. Но тогава ще назнача смъртта си за секретарка и ще умра от скука.