От Мусагеница до Люксембург...
- Разговорът, както го замислихме, беше за най-важните текущи събития в международен план във визуалните изкуства. От друга страна, се яви тази Димитровградска драма с галерията, която показва някакъв местен полюс в отношението към тези изкуства. Имам усещането за пълно разминаване на българската с международната арт сцена (която впрочем с приближаването към Европейския съюз би следвало да става все повече "наша"). Какво е твоето разбиране за ситуацията?
- Много е жалко това, което става в Димитровград, защото това беше едно от малкото места, да не кажем единствената общинска галерия, която провеждаше напълно осъзната политика на подкрепа на съвременното, наистина съвременното изкуство. Както вече спомена в материала си в "Култура" от 21 октомври, напълно сериозно обмислям да оттегля дареното си през 1988 г. сандъче-картотека на общинската галерия, ако тя премине към музея и общината продължава да бъде управлявана в посока "Култура" от хора, които ти бе интервюирала - чиновници, които нямат никаква представа с какво се занимава една галерия за съвременно изкуство и които поради вродена или придобита ограниченост не могат да осъзнаят каква ценна институция е притежавала общината в лицето на галерията и на нейния уредник Надежда Стойнева. Нека не си правим илюзията, че такива неща съществуват само в България. Мога да ти разкажа много примери на бюрократично отношение към съвременното изкуство, взети от Западна Европа и Америка. И там има идиотщини, с тази разлика, че успоредно с идиотщините, съществуват и много други институции, структури, движения, личности, които като цяло формират живия организъм на art world-а.
- Така е. У нас тези институции, структури, движения и личности са първо, малко, и второ - вече доста уморени, струва ми се. Вчера говорихме в Пловдив с Емил Миразчиев и Димитрина Севова за асоциация "Изкуство днес" - структура, сходна на Института за съвременно изкуство в София, с подобна дейност и голяма активност, но със същото проблематично финансиране. Средства се намират трудно, предимно от чуждестранни фондации, а малкото количество пари съответно предопределя и мащабите на събитията, които могат да се организират с тях. За големи и важни събития трябва финансиране и на общинско, и държавно ниво...
- Естествено, че трябва. И въпросът ти е риторичен.
- Въпреки това не спирам да се питам - как да се убедят тези нива и институции в България да дават пари за съвременно изкуство?
- Може ли да пропусна този въпрос?
- Не, за да има справедливост, и ти трябва да бъдеш "изцеден докрай" в името на съвременното българско изкуство...
- Моля те, недей!
- Как беше... "няма не мога, няма недей". Но не, сериозно, това е един от най-тежките въпроси за мен. И в търсене на изход понякога ми се струва, че е необходима някаква по-широка популяризаторска работа, как да го кажа, не от възрожденски тип, но поне от просвещенски. Съзнавам, че това звучи наивно, но е единственото, което ми идва наум в позитивен план - иначе е много лесно да се радикализираш при създалите се обстоятелства или да решиш да зарежеш цялата тази работа...
- Знаеш, че съм свършил много в тази посока и донякъде продължавам да върша. Но мисля, че би трябвало да ме разбереш, надявам се, и читателите също, че идва момент, когато си казваш: дали пък не е достатъчно да си върша моята собствена художническа работа, а други хора и институции да вършат популяризирането, включително използвайки и резултатите от моята работа. На страниците на този вестник преди години се чувствах задължен на всяка половин година в разговор с теб или в мой личен текст да се "отчета" какви съм ги свършил зад желязната-вече-аморфна-но-все-по-непреодолима-(само за другите, надявам се)-завеса. Самият факт, че този разговор, който водим в момента, го отлагаме от три месеца, показва сегашното ми състояние. Не че имам по-малко изложби, напротив, или че по-малко критически материали за тях са излезли в най-реномираните вестници и списания; напротив, просто губя желание да говоря, което не е добре, съзнавам го. Даже не е и честно спрямо евентуалната публика на моя евентуална голяма изложба, която кой знае кога ще се случи тук, в София - и това го съзнавам. Не бих казал, че това е песимизъм, но... абе, май че е песимизъм.
- Да, но ти може би можеш да си го позволиш. А аз например - не.
- Да, права си. Разбирам, че това, което ти казах преди малко, може да прозвучи цинично.
- Не е важно как звучи. Ако аз не мога да си позволя песимизъм, то е, защото си давам сметка колко много сме направили, имам предвид целия артистичен кръг още от времето на Клуба на (вечно) младия художник, през годините. И никак не ми се иска всички тези усилия сега да се окажат безрезултатни. "Просвещенската" работа, за която споменах, предполага дългосрочна перспектива, която в момента изглежда абсолютно безсилна пред краткосрочните интереси на озверелия кокошкарски капитал. Димитровградската история е типичен пример в това отношение. И когато общината (или държавата), която по силата на своето предназначение би трябвало да е съюзник на изкуството в дългосрочната перспектива, заеме точно противоположната позиция, естествено е у мен да се появи усещане за безрезултатност на усилията.
- Резултат ще има, рано или късно. Не е възможно в близките години единствено само България от цяла Европа и почти всички бивши съветски републики да остане без официално представяне на Венецианското биенале. Не е възможно само България от всички държави на Балканите (да не говорим за Европа) да няма музей за съвременно изкуство. Това ще се промени, колкото и да ни изглежда невъзможно сега. Лошото е, че в момента, казвайки ти това, разсъждавам по същия начин, както карам новата си кола (не Ладата, възпята в предишни текстове) по осеяния с ужасни дупки път около новото ни жилище в Мусагеница. Всеки ден, лавирайки между дупките, мислено си представям всевъзможни сценарии как бих притиснал чиновниците в община "Студентска" да оправят този път. От това да направя постъпки уличката да бъде кръстена на известен американски или немски деец (културен, военен, обществен) и после табелката с названието на улицата да бъде официално открита от американския или немския посланик и поради тази причина евентуално засрамилата се Студентска община да оправи дупките преди официалното откриване; през заснемането на филм, който така и не направих, показващ как точно се слагат новите тръби на парното под настилката на същата тази улица и евентуалното му показване като художествено произведение (тип визуален донос) на приключилата ми ретроспектива в Люксембургската й част (основните пари за "Топлофикация" дойдоха от Европейската инвестиционна банка в Люксембург), където да покажа как голяма част от тези пари бяха хвърлени на вятъра; до все по-засилващото ми се убеждение да подкупя отговарящите за асфалтирането в Студенска община хора, за да дойдат и да асфалтират този път (мисля, че това ще го направя скоро). Да, друсайки се, макар и значително по-меко, всеки ден, аз си мечтая всякакви такива работи, които се мъча да убедя сам себе си, че ме поддържат on the edge като художник. Тоест, че мърморещият на себе си постсоциалистически затлачено-капиталистически жител на Мусагеница влива живителни сокове в оня Nedko Solakov, комуто непрекъснато задават напоследък въпроса какво прави все още в България. И на който въпрос аз неизменно отговарям, че тя, България, поддържа чувството ми за абсурд, което е жизнено необходимо за моите истории. Но докато засега осребрявам успешно (дай боже да продължа и по-нататък) дупките - тоест разказвайки истории, вкиснати от софийското ми ежедневие, и после продавайки ги на (засега невкисващия се) Запад, то ако приложа същото отношение и към зейналите дупки - тип пропасти, в отношението на държавата и нейните институции към съвременното ни изкуство, честно казано, нищо няма да спечеля, камо ли да осребря. Така че, продължавай да ме обработваш в тази посока, за да стана може би отново...
- "Вътрешно" български художник...
- По-скоро външно български художник. Вътрешно съм си българин.
- Давам си сметка, че съвсем безмилостно те дърпам обратно, и то към най-заблатените, така да се каже, участъци на съвременното българско изкуство, а и на цялата ни култура всъщност. Но то е, вероятно, от отчаяние.
- Съвсем не са безрезултатни усилията ни. Зависи как измерваме резултатите. Истина ли е, че едни от най-важните институции и хора в света на изкуството знаят за тази сравнително малка група от български художници и ги "ползват" относително често? Истина е.
- Институции и хора в света, но не и в България. Това е проблемът. Защото колкото по-активно работят тези български художници в чужбина, сякаш толкова по-инертна става средата тук. И тези, които тук се опитват да я поддържат, го правят с неистови усилия и минимални резултати. И това е истина, нали?
- Да, така е. Но предпочитам тази ситуация пред обратната - да имаме работещи по някакъв стандарт институции за съвременно изкуство и държавни хора, свързани с тях, но неуспяващи да покажат навън нещо наистина интересно, колкото и относително да звучи това. Да не ти споменавам примери със съседни на нас държави. Въпреки че, ако говорим за примери в обратната посока, има много, които ни засрамват. Например Турция. Невероятно интересни млади художници, а и по-стари, които напоследък правят много хубави работи (Гюлсун Карамустафа например). Художници, които непрекъснато циркулират в Западна Европа и Америка, връщайки се и в Турция и, за щастие, нещата там са стигнали до ситуацията, когато можем да говорим, че Истанбул е екзотичен Ориент вън от Европа само в географски смисъл. Art world-ът в Истанбул си е същият като другия. Истанбул е част от него. Благодарение на биеналето и благодарение на невероятните усилия на хора като Васъф Кортун, които направиха почти невъзможното, за да се стигне дотук, а и да се продължи по-нататък. Да, направо сам се заклах в момента с тези аргументи, така че няма нужда да ми задаваш въпрос. Защото на него ще ти отговоря, че за всичко е виновно петвековното турско робство...
- Добре, мина ми, доколкото въобще някога съм се отчайвала. Всъщност давам си сметка, че в България нещата се променят, просто това става много по-бавно, отколкото ми се иска. Средно веднъж на десет години, да кажем. Например началният ентусиазъм на т.нар. неконвенционални форми се изчерпи към средата на 90-те, когато се създадоха първите сдружения и неформални структури на съвременното ни изкуство. А едва напоследък се появи вече осъзнатата необходимост от музей за съвременно изкуство и от голямо международно събитие, което да вкара страната в "обращение" в световния art world - друг е въпросът каква форма прие то. Промени има, но те са твърде бавни в сравнение с направо светкавичните процеси в съвременното изкуство в международен план... И понеже стана дума за Истанбулското биенале и за Васъф Кортун (който беше куратор и на III биенале, на което за пръв път участваха български художници), разкажи за сегашното му издание.
- Тази година участвах за трети път (след 1993 и 1995)...
- Но недей, моля те, с този "отчетен" тон.
- А с какъв? Доколкото знам, ще излязат няколко материала във вестника във връзка с Истанбулското биенале, така че читателите вече са разбрали от компетентни хора как е било тази година. Между другото, не знам дали иронията ми се осъзнава, но за мое най-голямо съжаление напоследък имам проблеми с афиширания критерий за съвременни визуални изкуства в отдел "Визуални изкуства" на в. "Култура". Малко ми заприлича на "24 часа". Повтарям, само малко. Мисля, че можем да кажем накрая, че основната причина този разговор да бъде отлаган няколко месеца е точно този, поне според мен, разклатен критерий. Срещу който разклатен критерий аз единствено мога да се отчета - с това, че в момента работата ми "Art & Life (in my part of the world)" беше и продължава да бъде една от най-коментираните работи на биеналето; че изложбата ми "Leftovers" (остатъци) - селекция от мои непродадени работи от частните галерии, с които работя, в Кунстхаус, Цюрих, е не по-малко коментирана на страниците на Neue Zuercher Zeitung, Artforum, Аrt Magazine, Frieze, Аrt Review; или че в момента тече изложбата Drawing from the Modern, 1975-2005, в Музея за модерно изкуство в Ню Йорк, където има мои работи - част от 23-те рисунки, които МоМА притежава... Добре, че звънна GSM-ът ми, та направихме тази принудителна пауза, за да осъзная, прочитайки горното, че няма никакъв смисъл да продължавам нататък по този начин.
- Разбирам. Мислех да те питам за Венецианското биенале, за Третото международно биенале в Тирана и още ред други неща. Но май настроението ни вече е съвсем неподходящо.
- Така е, за съжаление. Въпреки че все още се надявам, че ще можем да говорим на страниците на вестника по начина, по който умеем.

15 октомври 2005

Разговаря Диана Попова



Разговор с
Недко Солаков