Пушка с компас

Ето, че и Стефан Москов създаде спектакъл в Народния театър. И не е изненада, че отново той е по любимия му Чехов. Помним игрите с отделни чехови персонажи и сюжети в "Мармалад" или в Хамбургския "Дом № 13" - колаж по Чехов, който той постави в "Талия" театър. Връзката му с този автор е не просто трайна. Тя е нещо като "родство по избор".
Невероятно, но факт: с прескачането ни в XXI век чеховият свят все повече се вписва в нашия и представленията на Москов показват това по винаги различен начин. Като безупречен компас те улавят вътрешната посока на движение на днешния, не само български, човек върху непознатия терен на неговото променящо се настояще, в което повече от десетилетие след промените се движи.
Мармалад (1994) беше фоейерверк от бляскави, свободни, остроумни игри със света на миналото и настоящето, което обявяваше всичко за възможно. Затова там чеховите персонажи и елементи от сюжети бяха пуснати от Стефан Москов свободно във водовъртежа на импровизираните игри с всякакви стереотипи, идеологии, спомени и мечти. Тогава плакахме от смях.
После в Дом № 13 (1997) веселата фарсова игра, остроумната импровизация с детайла и преобръщане на клишето в четенето на Чехов, на която само Москов беше майстор, се беше усукала около неочакваната поезия, която той беше постигнал заедно със своите актьори в този спектакъл. Чеховата поезия в най-бляскавото му представление, толкова трудно постижима на сцена, отваряше врата навътре - към надеждите и мечтите на тези хора, на всички, които ги гледахме тогава. Сцената с шейната няма как да забравя някога. Спектакълът показваше цялата крехкост и уязвимост на "нелепите" хора, които не само Чехов, но и Москов обича. И които преставляваха повечето по това време - не знам за Хамбург, но съм сигурна за едно чувствително мнозинство в България.
И ето, отново спектакълът му представлява композиция от фрагменти, които той изстрелва един след друг на сцената. Пушката е добре заредена. Сцената се върти. Грамофонът с гигантската игла отново и отново пуска кръга на сцената-плоча със следващото парче от Чехов. В дъното се завърта и една прекрасна, малка, бутафорна бяла вишничка, която Елена Иванова иронично монтира като цитат от вечните клишета при поставянето на Чехов - с вишните и чая, с именията и паузите. Актьорите като изнервени кукли повтарят репликите си, дните си, фобиите и навиците си. Играта е напрегната и изнервена. Плочата се върти повече по навик. И лириката, която постигат актьорите, и шегите са уморени.
Стефан Москов сякаш пуска плочата с тъга, наблюдавайки света, в който живеят тези хора, и никак не се напъва да го "направи" забавен. Сякаш казва като Шекспировата Оливия на Фесте: Шегите ви вече не ме радват, Докторе! А и моите - също!. Резигнацията, която излъчва представлението, е съзвучна с ежедневието, в което отново се въртят чеховите хора, в което се въртим всички; и дори мечтаещата Мария Каварджикова в епизода с шейната не вярва в случилото се. Представлението тепърва ще напипва ритъма, с който да се върти плочата "Чехов". Но компасът отново е точен.

Виолета Дечева
















Реплика
от ложата

Пушката ще гръмне след антракта по Чехов. Сценична композиция и постановка Стефан Москов. Сценография и костюми Елена Иванова. Музика Антони Дончев. Участват Захари Бахаров, Мария Каварджикова, Валентин Ганев, Радена Вълканова, Валери Йорданов. Народен театър "Иван Вазов". Премиера - 7 октомври 2005 г.