За Бат' Бойко, разбира се
За кого другиго.
Измъкнатият отнякъде от царя преди четири години никому неизвестен охранител с едно намигване помете всички на изборите в София и й стана кмет.
В добрата стара България, както винаги, чак като ни тресне събитието, започваме да го бистрим - при хаджи Ахил, чудейки се как може в днешно време човек (обикновен човек, не цар), без дума да каже какво ще прави, да бъде избран да управлява милион и половина граждани. И да определя тяхното бъдеще.
Едните говорят за провал на партийната система, защото била лошо функционирала, била скъсала с гражданите.
Другите говорят за мощна задкулисна подкрепа на всякакви ченгеджийско-мафиотски тъмни сили, които си правели сметката да използват генерала-лейтенант в свой интерес.
Третите умуват върху решаващата роля на медиите и присъдружните им демоскопи, които безпогрешно се ориентираха към глада на публиката и четири години наред й прожектираха Батман: в мрака той се бие със зли сили, превръщайки се понякога сам в зла сила - в интерес на доброто.
Народопсихолози пък анализират народа като търсещ закрила и припомнят диалога на дядото и Индже-войвода: млад си, хубав си, силен си, закриляй ни.
Някои - ни повече, ни по-малко - смятат, че насмитайки всички съперници, генералът Борисов насмете и цялата ни интелигенция в ъгъла, там, където й е мястото.
И наистина, ако се вгледаме в последното предположение, ще трябва да констатираме, че много отдавна мислещите хора у нас не са получавали такъв звучен шамар, плеснат нехайно, с опъкото на ръката. Никой, домогващ се до гласа на гражданите, досега не е показвал излишността на вербалното, безсмислеността на говоренето, на убеждаването, на общуването с цел организиране на обща воля и общо усилие в определена посока. До ден-днешен никой не можеше да си позволи да разчита в предизборна кампания само на (единствено обещаваното!!!)
непосредствено действие - необрамчено с думи и идеи.
Една от вероятностите на развитие в българския обществен живот и политика, зачената с избирането и управлението на Кобурга, получи нов тласък в развитието си. Да премахнеш един основен елемент на демокрацията - публичното обсъждане на проблемите, и да я оставиш да се крепи единствено на другия елемент, на договарянето - което при отсъствие на публичност става по условие тайно - това винаги е било желанието на всички политици по света. Но да започнеш да го осъществяваш - както това беше тенденция при Кобурга - и както със сигурност ще стане правило при генерала - това е нещо, което поставя въпроси, непознати при хаджи Ахила. Докъде ще се развие "царската" вероятност, ще се превърне ли в тенденция, в линия на развитие? Ще приключим ли с мисленето за посоките на развитие, с обсъждането, с изискването политиците на власт да спазват зададената в обсъждането - и подпечатана с изборите - обща воля, за да се оставим единствено на непосредственото действие, на личната воля и волунтаризма, на тайното договаряне?
Изглежда това може да се случи. В гласуването на втория тур сините не подкрепиха Дончева; ако беше стигнал до него Гаврийски, то пък червените щяха да откажат да го подкрепят. Това показва само, че стойностите на демокрацията и нейната защита са нещо непознато и за червени, и за сини, взрени в партийните си йерусалимчета.
Освен това думите взеха, че се изнесоха оттатък, към реалити-шоутата: там ние обсъждаме, порицаваме, възхваляваме, там си мериме стойностите и си проливаме сълзите, там е реалността, в реалитито - а отсам, в скучната действителност, просто нещо трябва да се свърши, да се върши, да се прави, без думи, бездумно, безумно.

Христо Буцев