Самопознание от думи

Има писатели, за които връзката с езика е любовна. Такива са Пруст, Джойс, Бекет... Изобщо модернистите, които превръщат текстовете си в езикови експерименти, до голяма степен зависими от усета на читателите и способността им да реагират на отделните думи. Съвременният швейцарски автор Мишел Лая е по-близо до тази линия в литературата, отколкото до днешното по-склонно към сюжетиране писане в стил Дан Браун или Паулу Коельо.
Мишел Лая пише на френски в една многоезична страна, каквато е Швейцария. Състезанието на езиците, разноезичието на мястото позволяват по-острия сблъсък на своя и чуждите езици, активират ефекта на отчуждението, поощряват склонността към перфекционизъм, задълбочават липсите и незнанието, но и контраста, когато усвоиш, когато почувстваш удоволствието от овладяването на тайните на своя език. Защото - настоява романът - думите са тези, които похищават, но и омайват, които затварят в клетка, захвърлят в тъмница, но и придават живот. Важно е да се говори. Само тесногръдите хора мълчат и се спотайват, макар че пред всеки в един или друг момент се появява дилемата да се говори или да се мълчи. По причина, че неизбежно присъства страхът, че изреченията няма да могат да се довършат, че неразбирането ще се окаже фатално, а най-лесните неща няма да могат да се изкажат и мълчанието ще разрушава връзки, приятелства, аз-ове.
И все пак - категоричен е романът - по-добре е да се говори. Значимостта на гласа идва от факта, че няма нищо по-силно от думите. Въпреки катастрофите, които думите могат да предизвикат, всяка вербализация дава шанс за оцелостяване, за самопознание и евентуално щастие. Ако се мълчи, изход няма и остават само травмите и самотата. Затова и анонимната събеседничка от "Сълзите на мама", която обича и иска да съхрани любовта, изисква от разказващия мъж думи. Знае, че разговорът е спасителен.
"Сълзите на мама" напомня романите на Патрик Модиано, заради хипнотизираността от изплъзващото се минало, заради невъзможността на настоящето да е голо и чисто, а не пронизано от тези сенки от миналото, заради изконната нужда да се архивират преживяванията чрез думи, чрез точните думи. И заради травмите, които миналото оставя и за които лечение няма. Защото травмите са в спомените и единственото, което може да се направи, е да се свикне да се живее с тях. Всеки предмет от настоящето препраща към вещи от миналото, в които се утаява разказ от детството. Няма как вещите бързо да излязат от съзнанието, те остават ужасяващи, трогващи, но във всеки случай - припомнящи. Самоходната количка, статуята, въдицата, въртележката, люлката, ножът за месо, стреличките, големият свещник, зелените пантофки, панделката в "Сълзите на мама" картографират едно детство, изпълнено с травми, защото момченцето, което се е докосвало до тях, е било третото момче в семейството, нежеланото момче, нероденото момиче. Обличано като момиченце, със забрана да подстригва косите си, допускано в кухнята, където е било желано и обичано заради магията на припознаването в "малката принцеса на мама" - такава е съдбата на детето, което трябва да е друго, за да е щастливо, което знае, че не отговаря на очакванията и че няма как да е в хармония със себе си, защото от него изискват причудливи метаморфози. Но "Сълзите на мама" е и роман за щастливите мигове от детството, за споделените радости, за малките победи на освобождаване от майката и от страха, че любовта я няма.
Романът на Мишел Лая, чудесно преведен от Рени Йотова, ми дава повод за пореден път да кажа, че поредицата "Съвременна европейска проза" на "Колибри" е едно от безспорните издателски постижения в последните години у нас- великолепни заглавия на непознати в България автори, майсторски преведени и с прекрасен графичен дизайн, тези книги са пример за европейски стил и в българското книгоиздаване.

Амелия Личева







Думи
с/у думи



Мишел Лая. Сълзите на мама. Превод от френски Рени Йотова.
ИК Колибри,
С., 2005.