Константин Илиев е първият лауреат на Националната литературна награда Елиас Канети. Тук публикуваме неговото благодарствено слово, произнесено на 1 ноември при връчването на наградата в Русе.

Българска национална литературна награда на името на Елиас Канети. Човек лесно би могъл да стигне до мисълта, че в това има нещо пресилено. Големият писател наистина се е родил в България, но е напуснал страната на шест години и бързо е забравил българския език. Отнесени към обемистите томове, които е оставил след себе си, страниците за родното му място като количество не са много. На кого обаче не е известно колко важни са първите шест или седем години в човешкия живот. Изречението в автобиографичната книга Спасеният език - "Всичко, което преживях по-късно, вече се бе случило някога в Русчук" - е достатъчен отговор на въпроса дали е уместно или пресилено учредяването на тази награда.
По принцип едно жури не е задължено да излага в подробности мотивите за решението си. Между тях в конкретния случай едва ли фигурира съображението за някакъв паралел в жизнения път на писателя, обитавал толкова много европейски страни, и избрания от журито автор, чийто живот с изключение на 3-4 години е преминал изцяло на юг от долното течение на Дунава. Има наистина едно, не знам дали значително или маловажно, съответствие. Елиас Канети прописва литература на немски, т. е. не на родния си език. По силата на определени обстоятелства човекът, когото тази вечер награждавате, е написал първото нещо, което може да се нарече литературна творба (беше едно стихотворение от десетина строфи), на същия този немски език. За него той и до днес е много важен. Не толкова важен, разбира се, колкото за Елиас Канети.
Авторът на "Спасеният език" пише, че като малко дете непрекъснато е слушал, най-вече от българските момичета, които са населявали дядовата му къща в Русчук, страшни приказки за влашки и всякакви други вълци. Позволявам си да напомня, че съм автор на пиеса със заглавие "Куцулан или Вълча Богородица", в която списъкът на действащите лица буквално гъмжи от вълци и върколаци. За тях аз също съм слушал в детските си години така, както е слушал Йордан Радичков, когато е бил малък, пък и всички деца на Балканите във времето, когато телевизията още не беше прогонила разказвачките на приказки. Така че в духовен смисъл с Елиас Канети все пак донякъде сме млечни братя. Още един довод, че не е неуместно учредяването на тази награда в географското средище на вълчата митология.
Какво ли щеше да стане с Елиас Канети, ако определени житейски обстоятелства не бяха го отнесли от долното течение на Дунава първо към средното, а после към най-горното. Четох едно негово есе от годините, когато е бил емигрант в Лондон, за лорд Бъртранд Ръсъл. На мен името на Бъртранд Ръсъл ми стана известно от училищните кръжоци по политпросвета. В тези кръжоци заклеймявахме идеализма във философията, а Ръсъл беше прикрит, замаскиран застъпник на субективния идеализъм за разлика от класическите му представители Кант и Баркли.
Какъв заблуден нещастник беше този Ръсъл по думите на нашите всезнаещи лектори. Въобразява си, че извън сетивата му светът изобщо не съществува. И колко щастливи сме ние, че така добре владеем материалистическата философия, за която няма нищо необяснимо. В Лондон Елиас Канети е общувал с Бъртранд Ръсъл. И при всичката си всестранна ерудираност и оправдано високо самочувствие, той е изпитвал разбираем респект пред този духовен гигант. През 50-те години, когато ние в ученическите кръжоци сме се надсмивали над субективния идеализъм, Елиас Канети е бил 45-годишен мъж. Възраст, на която в някой русенски квартален кръжок по политпросвета той също би могъл да участва в идейното разгромяване на този толкова нещастно заблуден Бъртранд Ръсъл.
Казвам това само като напомняне, че и географията може да има някакво отношение към литературата и изкуството. В моя ученически кръжок по политпросвета географският фактор се отричаше безапелационно.
Благодаря на Международното дружество "Елиас Канети", на община Русе и на журито за честта, която ми оказват с присъждането на тази награда.
Благодаря и на Издателска къща Жанет-45, че издаде книгата ми "Поражението".