Гена
бе сред най-значимите
драматични сопрани в света
На 11 юни, когато всички бяхме още зашеметени от мисълта, че с Гена Димитрова вече ни свързват само спомените, Анна Томова-Синтова ми се обади по телефона, изключително скръбна. И изяви желание, когато е в състояние да се владее емоционално, да разкаже за своята състудентка и колежка, за Гена. Изминаха малко повече от 3 месеца и този разговор се състоя. От него аз извадих предимно текста на Анна Томова-Синтова. Това е важен, съществен текст, който съобщава какво мисли една световна певица за друга световна певица. И двете са сопрани, и двете - българки. Рядък случай в нашата действителност, но който е познавал и двете, не би трябвало да се учудва: реалистичният поглед към живота и музиката при тях винаги се е съчетавал с реална световна кариера. Което създава спокойствие по отношение на евентуалното "класиране" в мислите на почитателите. Думите на Анна Томова-Синтова са ценен документ за всеки, който следи оперната ни история.

Екатерина Дочева


Най-напред искам да кажа, че това е огромна, тежка загуба, не само за всички нас, не само за културата ни, но за България и за света изобщо. Не мога все още да повярвам, че Гена я няма вече. Някак си тя е много жива в сърцето ми. И струва ми се, че образът й ще остане винаги жив. Едва сега мога да говоря по този въпрос - откровено ще споделя, че шокът беше доста силен. Днес с удоволствие и с радост искам да си спомня за една моя скъпа колежка.
Откога се познаваме? Откакто съм поела творческия си път. От самото му начало. Тук ще разкажа нещо, което почти никой не знае. Може би само ние двете. Бях на път за приемни изпити в Консерваторията. В трамвая, двойката, пътувах, току-що пристигнала от Стара Загора, когато ме заприказва едно хубаво представително момиче. Направи ми веднага впечатление внушителният глас, един хубав, красив, сочен глас, който ме запита: "Извинете, можете ли да ми кажете на коя спирка трябва да сляза за Консерваторията?" Аз цялата изтръпнах и казах: "Да, разбира се, и аз съм за там. Елате с мен, заедно ще слезем." Това беше Гена. Прясно излюпени, две абитуриентки, току-що завършили гимназия - тя идваше от Плевен, аз - от Стара Загора. И така двете заедно за първи път влязохме в Консерваторията - тогава вокалният факултет беше на улица "Толбухин". Тя ми разказваше различни неща. Породи се много спонтанен контакт и ми направи силно впечатление, че беше откровена от самото начало. Сподели с мен, че едва преди година е гледала за първи път опера, но пък понеже на всички правел впечатление гласът й в училището, учителите й казали: "Това е твоят път, трябва да го поемеш." И тя каза: "Почти не съм готова за това, но искам." Истина е, че Гена беше, благодарение на изключителната си гласова дарба, приета в подготвителния клас. За една година трябваше да подготви това, което ние, да кажем, с години сме подготвяли. И Бръмбаров веднага я взе, той усети големия глас, той беше любител на големите гласове. Така започна нейният път в Консерваторията. Тя кандидатства като мецосопран, аз също кандидатствах като мецосопран - това някак си ни свързваше. И тази спонтанна, бих казала почти съдбовна връзка стана много естествено. От трети курс и двете преминахме в сопрани. Не мога да кажа, че сме били особено близки, връзката ни беше като между състудентки, но тази първа среща остана. Имаше нещо вълнуващо в нея. Една невидима нишка се появи, която винаги ни е свързвала. И още от Консерваторията всяка от нас пое своя път - тя с Бръмбаров, който беше създател на големи певци. Аз при виенския възпитаник Черкин, който беше първият учител на Люба Велич, в една съвсем друга насока.
Ние бяхме представителки на времето, в което сме израснали - с лишенията, типични за следвоенните години. И всяка от нас работеше по нещо допълнително, за да изкарва пари. Гена помагаше в стола и когато аз очаквах бебе, винаги бях, така да се каже, привилегирована от нея; тя винаги ми слагаше по-големи порции, като наблягаше: "Анни, трябва сега да ядеш за двама." Беше много добра, много спонтанна. Но аз бих искала да подчертая и нещо друго. В нас имаше ентусиазъм, стремеж да постигнем нещо по-високо, нещо по-съвършено. Може би защото времената бяха напрегнати, все още клокочеха спомените от войната. Не сме мислели нито за бизнес, нито за кариера. А пламъкът на пеенето и изкуството просто гореше в нас, разбирате ли? И още оттогава ние уважавахме и, бих подчертала специално, бяхме респектирани от дарбата и от постижението на другия. Това някак си ни вдъхновяваше, палеше ни една друга. Бяхме млади, симпатизирахме си, в нас гореше истината. Лутаниците ни в началото бяха премного общи - мецосопрани, сопрани...Слушах я на продукциите. Аз лично много по-късно започнах да пея по продукции, повече акомпанирах на колегите си - било на пиано, било на акордеон. По-малко пеех, отколкото акомпанирах. Но някак си в нас гореше истината - и в изкуството се стремяхме към нея. И това винаги ни е свързвало.
Гена беше много естествен, много спонтанен човек. Тя говореше винаги това, което излизаше от сърцето й. Винаги. И умееше да се радва с другия, желаеше му от сърце доброто - такъв ще остане за мен образът на Гена. Беше певица със силна гласова дарба, която не се среща, не се ражда често - голям глас, силен, властен характер и диапазон. Но аз съм успяла да почувствам и нещо друго при нея - тя разви и много силна гъвкавост и чувствителност. Постигна и владееше прекрасно динамиката "пиано" с големия си глас. Известна е специализацията й в Италия, която беше много решаваща крачка и даде тласък на нейното развитие. За оформянето на тези нови качества в работата й голяма роля изигра Златина Мишакова. Златина Мишакова разви тънкото в нея, чувствителното. И така тя успя да стигне до позицията на един от най-значителните драматични сопрани на света. И остави огромна, силна светлина.
В началото винаги ни сравняваха - много читатели ще се сетят за този феномен. Но ние двете знаехме, че сме абсолютно различни, поели по голям път, но всяка по своему. Като всяка една от нас зачиташе, разбираше и уважаваше пътя на другата. Бяхме съвсем различни и това някак си ни вдъхновяваше - това, което липсваше в едната, трябваше да го развие другата. Имахме сякаш спойка. Отношенията ни бяха редки за два сопрана, може би защото двете имаме нещо общо в характера си като естественост. Пътят ни не е бил лесен. Изградили сме го без компромиси със себе си, следвали сме някак си линията, която ни се показваше, знаехме, че трябва да вървим с много всеотдайност. Истина е, истина е! Не само това, даже се радвахме, когато чуехме една за друга. В нас имаше известна доза гордост. Станахме представителки, всяка по своему, на България и това ни свързваше. Това беше за нас почти като чувство за дълг, изпълняване на една задача в живота. Вижте какво! Ние всички сме родени на тази земя с някаква задача. Може би в двете много силно беше това чувство, че в името на тази задача ние служим на изкуството - разбира се, чрез максимално развитие на собствената личност. Хората виждаха в нас примадоните - в известна степен това чувство, разбира се, се появява. Например в Италия това е едно от първите неща, които всички, които учат там, трябва да могат. Но Гена не се поддаде на външното, Гена слушаше винаги сърцето си. Тя беше свързана със земята. Тя имаше просто нещо здраво, стабилно в себе си и му остана вярна до края. Слава Богу! Това може би даваше големия отпечатък в нейното изкуство. Защото съм разбрала - хората никога не могат да бъдат излъгани. Хората искат да бъдат, така да се каже, докоснати, не само впечатлени от нещо външно. Това тя успя много рано да почувства. Гласът й беше впечатляващ и хората се впечатляваха, но тя почувства също необходимостта в течение на годините да докосне сърцата на хората с изпълнението си, което постигна по много хубав начин.
При нас имаше спонтанна радост, когато сме се виждали - било в Метрополитън, било в Залцбург. Имаше винаги интерес на едната спрямо другата - какво предстои, какво има да работи. Споделяли сме си и много чисто човешки проблеми - жени сме, все пак. Разсъждавали сме по известни актуални въпроси, било във връзка с България, било по принцип... Все пак тази спойка я свързвам с изкуството. То е било, което най-много ни е свързвало.
Малко съм я гледала на сцена. Не беше възможно. В началото успях да я видя в "Набуко". Разбира се, по телевизията беше по-лесно. Тя следеше моите телевизионни представяния, аз имах щастието да я видя в "Макбет" и "Турандот" - наистина бях впечатлена. Но бих искала да наблегна и на прекрасната й изява като мецосопран в записа й на Амнерис в "Аида" (заедно с Мария Киара и Лучано Павароти). Беше изключително голямо постижение, което не бе много популяризирано в България. Ние следяхме някак си развитието си непрекъснато... Когато се срещнахме в Ню Йорк, например, първата ни работа беше да споделим коя какво е гледала от другата. Но, както казах, стремели сме се да бъдем и обикновени хора, да живеем с проблемите на времето и просто с житейските проблеми. Това може би е придавало свежест на изкуството ни. Аз така го усещам - и за двете. Давало ни е сила за въздействие върху хората. Защото това е задачата в крайна сметка на изкуството.
В началото на кариерата си Гена направи доста разнообразен репертоар. Тя направи "Джоконда", "Момичето от златния запад" , Леонорите - в "Трубадур" и в "Силата на съдбата", после "Дон Карлос", "Бал с маски", "Тоска"... Мисля обаче, че нейните връхни постижения и партии, които остават типични за нея и ще останат в съзнанието ни, са "Набуко" - Абигайл, Турандот и леди Макбет. Това бяха партии, сякаш просто писани за нея. За силата на гласа й, за цялата й същност, за личността й. Не на последно място в "Макбет" и "Набуко" се искат солидни колоратурни възможности, които тя имаше. Тя имаше тази гъвкавост и тези три партии ми се струва, че остават най-типичните за нея.
Нашите пътища се пресичаха обикновено като певици в различни партии - в Залцбург, например. Беше, мисля, през 1986 година. Тя беше там с "Макбет", а аз - с "Капричио". След това бяхме по едно и също време в Ню Йорк, в "Метрополитън". Аз бях с "Кавалерът на розата", а Гена - с "Момичето от златния запад". Засичахме се по време на репетиции, разбира се, в различни зали. Посетихме премиерите си съвместно - обичахме да го правим. Не идеализирам отношенията ни. Знам, че хората чакат някакви спомени за ривалитет, за съперничество. Интересно! И аз не мога да си отговоря на този въпрос, но никога нито една от нас не е имала претенция да бъде единствената, да бъде първата оперна българска певица. Повече сме уважавали факта, че всяка по своему допринася за това. Знаехме, че сме на един хал, че имаме една съдба. И го зачитахме. Тя беше през лятото винаги във Верона, аз бях през лятотото 20 години в Залцбург. Когато се виждахме, си дарявахме внимание с малко цветя, често говорехме по телефона. Особено след загубата на съпруга си тя имаше много силна необходимост да говори, да споделя вътрешния си мир. И доколкото и аз можех да си позволя между моите участия, сърцето ми беше отворено за това. И се радвам, че съм успяла малко да й помогна, просто от човешка гледна точка.
Но нас ни свързваше и България. Когато сме бивали далеч, при отговорни участия, имахме чувството за отговорност за това, което предстои, за достойното представяне и на страната ни, колкото и това някому да звучи патетично. Това беше въпрос и на патриотизъм - и у двете.
Сега често мисля за нея. И първата ми мисъл е, че тя оставя много силна, светла диря, която никога няма да може да бъде заличена. Това е първата мисъл. Тя е една от най-силно ценните личности, които България е раждала... с мощен талант и дарба, постигнала огромен скок в развитието си като човек и като певец. Гена не забравяше откъде е излязла. А имайки предвид докъде стигна и като изпълнител, и като човек, това е нещо, за което аз винаги бих свалила шапка. И, разбира се, личност с огромен принос и за националното ни, и за световното оперно изкуство, един прекрасен, здрав, честен, прям, добър и скромен човек.

Анна Томова-Синтова