Проектът Кьосев

Препрочитане и четене

Погледът към съдържанието веднага потвърждава характерния за Кьосев интерес към калейдоскопично разнообразна проблематика. Темите варират от биографиите на полу-публични интелектуални кръгове, съществували около 1989 г., до съпоставително обсъждане на балканските култури; от анализ на медийната публичност до генерализации за статуса на българската литература. Много от включените в книгата есета практически не са излизали от светлината на прожекторите от момента на публикуване и остават в центъра на значими дебати. Но изданието успява да направи нещо повече от това да документира отделни "намеси" на Кьосев през годините: той създава видимост за вътрешната връзка между текстове, произведени по различно време и различен повод. Препрочетени заедно, статиите се разкриват като част от цялостен проект, който иначе остава скрит зад енциклопедично подвижните интереси на автора. Става дума за амбицията на Кьосев да предложи максимално цялостна картина на случилото се в българската култура след началото на промените. Ето защо книгата остава фокусирана тъкмо чрез тематичното си богатство. Кьосев насочва широкоъгълен обектив към реалността и детайлите се оказват от решаващо значение за сглобяване на мащабната фреска.
На навлизащите тепърва в материята "Кьосев" книгата ще даде възможност за запознаване с автор с изключителен потенциал не само да обхваща проблемите, но и да структурира дебатите и културната среда. Текстовете представят Александър Кьосев преди всичко като "процесуалист", като автор, интересуващ се от големите схеми, от главните развития. Зад ефектно звучащите заглавия на отделните есета нетърпеливо изскачат ключови въпроси: какво се случва с българската литература, с медийния дискурс, с националните култури в Югоизточна Европа... Анализите лесно излизат извън ограничените тематични зони и проследяват засичанията и взаимната зависимост между различни полета (поколения, литература, медии, култура, интернет, политика). Като централна организираща тема на книгата ясно се откроява проблемът за публичните дискурси в България около и след 1989 г. Обсъждането му - преминаващо през повечето есета - е разгърнато не само в рефлексивен план, но често и в биографичен, от вътрешната гледна точка на личното участие на автора в анализираните процеси. Тази двойствена позиция пронизва цялата книга и е основополагаща за разбирането й. Отказът от стриктна последователност в подреждането на текстовете и групирането им в няколко тематични раздела подсказва, че в моментите на писане през годините те не са били просто ситуативни реагирания, а са засягали проблеми, отговорите на които са изисквали по-продължително аналитично усилие. В хода на книгата постепенно се разкрива еволюцията на средата (групите, авторите, литературата, българската култура), но заедно с това и на самия Кьосев като автор. Читателят лесно ще забележи как по-късните есета стават по-прагматични, как езикът скъсва с постмодерните обертонове, характерни за някои от ранните текстове, включени в тома ("Опит върху терора", "Лелята от Гьотинген"). Ето защо книгата има стойност не само като ретроспекция на преструктурирането на елитите и на публичността след 1989 г., но и като нагледна демонстрация за развитието на дискурсивните практики през този период, при това чрез текстовете на пряко ангажиран с основните събития автор.
По-ортодоксално настроените читатели може би ще бъдат изненадани от жанровата неяснота или от на пръв поглед фриволните несъобразявания на Кьосев с базови научни догми. И наистина, текстовете не принадлежат изцяло нито на чистата умозрителна наука, нито на учената публицистика. Те са трудно сравними с нещо друго и не се вписват облекчаващо в определена научна парадигма. Кьосев си е Кьосев. И той непрестанно съзнателно размива жанровете, които, очевидно, са му тесни. Но точно в това писане, понякога на ръба на регламента, е цялата иновативност и аналитична мощ на Кьосев. Той често се движи пред правилата, просто защото има склонност да ги създава.
Неслучайно включените в книгата есета са определени като извън-дисциплинарни, а самата книга - представена като "свидетелство за недисциплинираността" на своя автор. Извън иронията обаче за всичко това има и сериозни теоретични причини.

Език и действие

За да достигнем до споменатите причини, трябва да преминем през въпроса защо "Лелята от Гьотинген" е ключовият текст, дал названието на книгата. Струва ми се, че това есе най-ясно описва дългосрочните политики на Кьосев в публичността. То е квинтесенция на неговото критическо позициониране. Под формата на намеса в един интелектуален спор (течащ във в. "Култура"), статията поставя централния въпрос за условията за излизане от тесните рамки на българската културна самодостатъчност. Интервенцията в дискусията е осъществена от Гьотинген, където Кьосев се намира по това време. Разбира се, тази временна вънпоставеност е напълно случайна по отношение на конкретния спор, но дава щастлива възможност на автора да проиграе и географски една двойствена позиция, белязала цялостното му присъствие в българските дебати. Става дума за драматичното усилие на Кьосев за едновременно символно пребиваване "вън" и "вътре" в родното. Това не е лесна раздвоеност, но тя осигурява възможност за поглеждане към "българското" отстрани и отваря пространство за морална критическа позиция.
Морална, защото "Гьотинген" не е овластената (или извисена) външна гледна точка, а метафора на опита за модернизация, рационализация, прагматизъм. "Лелята" на свой ред е до известна степен педагогически действащият говорител на този план, но в крайна сметка си остава леля, част от семейството и от разразилата се домашна кавга. В това е събран целият емблематичен Кьосев: с едновременното "тук" и "там", с единия крак заклещен в родното, с другия - освободен в универсалното. Тази критическа раздвоеност определя и стратегиите на писане, следвани в много от неговите текстове, и може да бъде интерпретирана като драматичен пример за усилието на българската култура да се изплъзне от собствените си ограничения.
Кои са те? В есето "Лелята от Гьотинген" на прицел се оказва преди всичко патриархалната култура, в която непрекъснати скандали разпадат комуникацията между генерациите и произвеждат "(само и единствено) кастрация" (с. 212). В "Не-радикален манифест" ограниченията са видени в гилдийния манталитет и жаргон на българските литератори. Тук на критика по-широко са подложени "базовите допускания" на литературната среда, в които "се вярва по очевидност" и за които все още се "говори по инерция" (с. 71). В "Метаморфози: пазар, ексцес, тела на сцената на прехода" ограничаващи се оказват режимите на публичност и телесност, възцарили "живот сред трансгресии, отпаднали граници и хибриди" (с. 348).
Но Кьосев не би се задоволил само с критика на културните клишета и ослепяващите очевидности. Хоризонтът на интервенциите му винаги е промяната, разбирана като рационализиране и разомагьосване. Понякога писането му е с "помощта на чук" и е близо до скандала. То се доближава до езиковия жест на античната паресия, тълкувана като "рисково индивидуално изказване", като "извикване" на истината (с. 33). В други случаи натискът за промяна на ограничаващите режими на културното статукво е осъществен със средствата на експертния дискурс. Но същинското теоретично основание за извън-дисциплинарността на Кьосев е в желанието да избегне клопките както на превръщането на паресията във властова реторика, така и на деградацията на неутралните дискурси до евтини масмедийни имитации.
Разбира се, това е трудно постижима свобода, граничеща с утопия. И все пак Кьосев приема предизвикателството. Алтернативата е открита в използването на езика като непосредствено действие. Тази стратегия е описана може би най-добре в текста, посветен на Христо Калчев ("Фантазмът на реалността, реалността на фантазма"): "Вероятно единственият начин да можем да говорим аналитично и критично за романи като тези на Христо Калчев е преди това да спечелим социална позиция, от която това е възможно, т.е. да се научим да правим и ние неща с думи, да превърнем собствените си текстове в производство на една друга (критическа, интелектуална, многоизмерна) реалност-истина, която да започне да функционира контра-консенсуално, да започне да произвежда алтернативна реалност за определени хора. Нелесна задача, както всички знаят" (с. 185). Така текст, действие и социална биография се оказват преплетени в проекта на Кьосев. В идеалния вариант интелектуалецът е видян като въвлечен в символните борби за реалност, като противопоставящ се биографично на установените от пазарната медийна култура масови консенсуси. Теоретикът и критикът съвпадат.

Критика и нормативност

Анализът на популярната култура като основен производител на "масовото вулгарно" и на "жълтия фантазмен консенсус" (с. 181) несъмнено е израз на елитарни позиции. Подобно отношение вероятно е подсилено от предоверяване на възможностите за дискурсивно конструиране на света, свързани с традицията на постмодернизма. За сметка на това в анализите на Кьосев социалното конструиране на реалността може би остава до известна степен пренебрегнато. Затова популярната медийна култура е недооценена в плана на възможностите й да поражда съпротиви и форми на солидарност, сведена е еднозначно до "регресивен модел на идентификация" (с. 241) и е подложена на радикална критика ("Частният живот на публичния език").
Водят ли елитарните нагласи и радикалната критика на Кьосев до санкционираща нормативност? Елитарността предполага нормативизиране на "висока" култура, способна ценностно да се противопостави на произвола на масовата, а радикализираната критика имплицира наличието на по-достойни образци. Но Кьосев по-скоро остава културен песимист и не открива реален ресурс за български елитарен модел, нито достоен културен контра-канон. Вместо да предписва норми, той диагностицира и критикува дефицита на нормативност в българското общество. На санкция са подложени повсеместната липсата на общовалидни правила, преобръщането на нормите и драстичната липса на ясни ценностни йерархии. Проектът Кьосев е проект за нормализация, за универсалност, за демаскиране, но без лансиране на нови идоли.

Частично заключение

В "Лелята от Гьотинген" е анонсиран и втори том с есета на Александър Кьосев, очакван под заглавието "Индигото на Гьоте". В тази перспектива наблюденията, предложени тук, могат да бъдат само половинчати. Едно обаче вече е сигурно. Без текстовете на Кьосев пълноценното разбиране на промените в българската култура около и след 1989 г. не би било възможно. Есетата едновременно са рефлексия на прехода и заедно това - част от самия процес на трансформация. По мое мнение именно този двоен статут е основната гаранция за тяхната значимост като културен факт. Текстовете, включени в книгата, са толкова богати на идеи, че много от тях биха могли спокойно да бъдат разгърнати в бъдещи книги. За разлика от други автори, проблемът на Кьосев е, че има твърде много за казване. Може би някои от тезите звучат прекалено категорично, но със заемането на категорични позиции Александър Кьосев съзнателно поема риска да бъде уязвим. Същевременно той е и един от малкото интелектуалци, отстояващи последователно позициите си. Но освен изобилието от идеи, книгата дава на читателя и още нещо важно: връща го към все по-рядко срещаното удоволствие от общуването с текста. Книгата се чете (и се препрочита) с интелектуално удоволствие и усмивка, инспирирани от полемичния патос на едно плътно, образно и страстно писане.

Орлин Спасов



Александър Кьосев. Лелята от Гьотинген (Извън-дисциплинарни есета). София: Фигура, 2005.


За онези, които по една или друга причина са пропуснали ключовите моменти в българските културни дебати от 90-те години, заглавието на книгата "Лелята от Гьотинген" с автор Александър Кьосев може да изглежда енигматично. Очевидно това е и целта. Зад иронично-игровото звучене, което грабва вниманието, се крие подкана за четене, което да разбули този нестандартен избор. От друга страна, за неголям кръг от читатели (повечето от които и автори във вестник "Култура") "Лелята от Гьотинген" е познато есе на Кьосев, писано през 1993 г. Под това обобщаващо заглавие сега авторът събира осемнадесет текста, публикувани в периода 1989-2004 г.