Медиализирането
на литературата
Разпадането на социалните връзки, вграждането на медиите като социални субекти в процеса на общуване, извеждането на медиата като познатия и търсен Друг, като огледало на Аз-а и на възприемаемата действителност са процеси, които определят съвременното общество, независимо или може би именно заради тенденциите на културна трансформация. И това е както динамична, проблемна, социално неадаптивна насока, така и възможност за разбиране на индивидуалната промяна, предизвикана от развитието на технологиите и от способноста на хората да общуват и разменят информация. Това е цялостен процес и той не протича само на ниво "човек-медиа", а се разтваря в общата проява на социално изграждане. Включително и на ниво "човек-медиа-изкуство". Резултатите от подобна парадигма водят до промяна на възприетия код на културна рецепция, а също и до формирането на нови културни артефакти - породени от медиата и приемащи я за основно поле на творческа модификация. Така изградената интермедиалност е част от съвременната визия за културна продукция - тя може да бъде намерена както в областта на изкуството, например чрез развитието на различните медийни изкуства, на киното (в случая разбирано като културна област) - чрез форсирането езика на изображението, в театъра - чрез включването на екрана и мултимедиата и, разбира се, в литературата - чрез колажирането на изказа, разпадането на повествователния наратив и чрез композиционната монтажност - елементи, твърде близки до познатата мозаечност, фрагментарност на медиата.
Изследването на връзката "медиа-култура" е продължителна и нееднозначна дейност, която предполага добро познаване на общите социокултурни процеси и способност за критически анализ. Това още повече се усложнява, ако обект на проучването е полагането на рамка, в която да бъде потърсена тенденцията на нарастване взаимодействието между двете области. В тази посока могат да бъдат разгледани действително интересните наблюдения за медиализирането на съвременната българска литература и конструирането на цялостен медиакултурен контекст през 30-те и 40-те години на ХХ век, които прави Георги Господинов в последната си книга "Поезия и медия. Кино, радио и реклама у Вапцаров и поетите от 40-те години на ХХ век".
Основните разсъждения, които текстът поставя, са свързани с начина, по който медиите променят културния пейзаж и самата същност на литературния изказ, а също и за преливането на личностен потенциал от полето на литературата към това на медиата. Трябва да се посочи, че макар разсъжденията да са ситуирани през 30-те и 40-те години на ХХ век, подобно медиалитературно раздвижване може да бъде видяно и в настоящия момент. Така че от една страна времевият отрязък налага своите тематични особености (появата на различни нови медии, естественият интерес към тях), а от друга - медиите като цяло конструират свое пространство на привличане и взаимодействие. Подобно на съвременната ситуация, медиите от началото на миналия век също определят дневния ред на обществото, изграждат или разграждат представата за действителността, фаворизират или демонизират определени персонални прояви, масовизират културни модели и социални стилове.
Вграждането на медиата като част от рефлексията на обществото в изследвания период е начин за извеждането на представите за модерност и за модерния човек като устойчива композиция на социалноикономическа стабилност и политическо поведение. Коментарът към тази модерност обаче е твърде постмодерен, доколкото разглежда съзнанието на модерния човек като изградено от "един нов, фасетъчен, насечен наратив, една друга визия за света, точно толкова шизофренна, колкото е и самият свят."(с.162); или вижда в ефектите на новата медиалност усещането за присъственост, наблюдение и (съ-)участие - "специфична едновременност на всеприсъствието"(с.72). А може да се търси и глобалистки подход, доколкото поетическите възприятия на авторите от разглеждания период за медиите извеждат визията за безпространственост, за световно всепроникване на медиалитературното послание. Необходимо е да се отбележи също, че медийната насоченост на книгата се налага още на ниво понятиен изказ.
Литературоведският анализ е раздвижен от използването на характерни медийни и комуникационни изрази, което импонира на самия поетически език, а тривиализирането, актуализирането и масовизирането на литературата чрез медиите е представено чрез изследване на популярната тогава медийна публицистика. Така може да се потърси разгръщане на литературната композиция на ниво традиционен комуникационен акт (макар подобна смислова насока да е доста условна). Ролята на лирическия аз е изравнена с ролята на комуникатора, литературното или публицистично произведение (стихотворение, призив, агитация) се проявява като съобщение, медийният посредник (антени, радио, кино) е каналът за протичане на литературната информация, а четящата/слушаща/гледаща аудитория, обобщена от поетите до предствата за цялото човечество (проводима не и без помощта отново на медиите), е очакваният реципиент.
Макар фокус на книгата да е поезията на Никола Вапцаров и тематично свързаните с него произведения на автори от същия период, значението на медиите е отбелязано още по начина, по който са структурирани отделните части на изследването, а именно тяхната обвързаност с появата и въздействието на определена медиа.
Така киното е проследено като продължение на театралната рецепция, но с обратен знак, като "неусвоеното докрай и непознаващо спецификата на киното поведение" на аудиторията, като възможност за създаване на кинографическа поезия - филмовата история е снета в литературната метафоричност, което лишава киноизразността от визуалното и звуково въздействие, но оголва фабулата до основните й типажни взаимоотношения и прибавя авторовия коментар - една поезия, в която доминира всекидневното говорене, монтажността, масовостта. Това е визия за киното, в която то се движи между положението си на изкуство, вариант на театъра, сакралност, специализираност на познанията и нагласите на зрителя, ограниченост и условност и на медиа, вариант на фотографията (в рамките на способността й да документира, да консервира фактологичността на реалността), профанност, масова достъпност от страна на хетерогенна, разпръсната аудитория. Поезията сякаш налага парадигмата на "всекидневност-масовост-коментарност" (коментарът се налага като риторически похват на медиата въобще), в която умножаването на зрителя/читателя е в унисон с пропагандните цели на левия мит (мита за комунизма, за връзката със Съветския съюз, през които най-често се разглежда поезията на Вапцаров). "Мултиплицирането, възпроизводимостта и новата (кино)видимост на масите (...), пише Георги Господинов, води до умножаване на борещите се и разконцентрира, обърква и обезсилва съпротивата на "живота". (...) Образът, симулакрумът на живота е станал пагубен за самия живот за сметка на усета за нараснала мощ на обикновения човек, идещ от същата медия"(с.73)
Това още по-ясно се представя с въздействието на радиото. Ефектите на "случването тук-и-сега", на присъствието, интимността (на говоренето) и масовостта (на посланията), на отсъствието (на обособен адресант, радиоговорителят като обобщена представа) спомагат за още по-пълноценното изграждане на една вторична действителност (реалността е дотолкова реална, доколкото се случва в рамките на медиата - киноекрана, радиоефира, вестникарската страница). Митологичността на темите и образите, познати от кинопроекцията, е заменена от бързината и актуалността на достоверната информация, която обаче също борави с познати смислови клишета и даже засилва тяхната манипулативност.
Като цяло образът на радиото, който литературните текстове от периода създават, не е единен. Радиото се налага едновременно като "събеседник на лирическия аз", като усилващо ефекта на емпатия и снабдяващо събитията с допълнителна достоверност, като "модус на перманентна актуалност", в която удобно се разполагат маркерите на социално-политическата действителност, като "процес на бързо стареене и тривиализиране на актуалното", но и като "част от пропагандната машина на века", като буржоазно-битов атрибут, достъпен единствено за представителите на средната класа.
Акцентирането върху радиото започва от илюстрирането му като обект в рамките на пространствените му характеристики (радиоапарат, антени), преминава през участието на поетите и писателите в неговото институционално обуславяне (участието на творците в емисиите на "Родно радио" и на "Радио София" (даже оглавяването му от някои от тях), на извеждането на нови жанрови форми (като радиодрамата) и стига до пренасянето на радиоизказа в поетическия дискурс - схематизиран или буквално възпроизведен, особено чрез прибавяне елементите на звуковата среда, на шума по канала, на ефирната модулация върху въображението на потенциалния читател/слушател.
Може да се твърди, че тематичната и езикова специфика на поетите и писателите от началото на XX век, включително и на Вапцаров, е резултат, но и продължение на общата литературна тенденция. Или както пише Георги Господинов, "когато говорим, че поетиката на Вапцаров се отличава с непосредственост, с разговорност, с близки и разбираеми до читателя образи "както в живота", но в същото време е с висока честота на употреба на специализирана терминология (кондензатори, антени, трансмисии, папмашини, проводни мрежи, взривни ракети) и на важни за новите индустрии марки, като "Круп", "Баейер", "Викерс", трябва да си даваме сметка, че тази поетика е била възможна тъкмо в създадения (и благодарение на радиото) нов медиакултурен контекст"(с.190).
Тази посока може да бъде продължена с въздействието на пропагандата, на рекламата, на търговските марки, на масовокултурното клише върху литературните произведения. Ниските литературни жанрове (рекламни послания, радиоагитация, кинохроника) се свързват с високите нива на поезията и прозата, за да демонстрират медиализираната културна практика, масовизирането на изкуството, навлизането на футуризма и одухотворяването на машината като културно течение, умножаването на каналите за разпространение на литературата (масов печат, радио) и на аудиторията (читателят като потребител на културна продукция).
Рамките на взаимодействието между медиата и литературата обаче не се ограничават единствено до кино/радио/пропагандно/рекламното влияние. Излизането извън изследвания период на 30-те и 40-те години маркира трайна тенденция на всепроникване на двете области, включително по отношение на телевизията и Интернет. Така че книгата на Георги Господинов извежда още няколко насоки за (бъдещо) разсъждение - за начина, по който телевизионната екранност оглежда литературната каноничност, за спецификите на онлайн литературата (като хипертекстово писане/четене, интеракция с виртуалния потребител) и най-вече за трайността на формираната обща медиалитературна сфера. Това поставя няколко (може би засега нееднозначно приети) въпроса - за възможната самостоятелност на литературата (въобще културата) извън медийното пространство, извън езика и стилистиката на медиата и извън тиражирането на творческите послания от медиите, както и за значението, което медиите имат върху съвременния човек, за медиализирането на социалното поле като цяло и (навярно) за невъзможното излизане извън медийното наблюдение и медийната рефлексия.
Медиите от 30-те и 40-те години все още не обхващат така тотално съзнанието на читателя/слушателя/зрителя, но показват насочеността, в която се развива медийното въздействие. И ако, уловено от поетите и писателите тогава, то предизвиква болезненост, резигнация, усещане за алиенация, за разтваряне в масовотехнологичната (бездуховна) среда, в непознатата и (обективно) недостижима аудитория, то в настоящия момент тези представи провокират нуждата за интимност (затвореност, диалогичност на общуването) и за естественост - поетът/писателят е част от медиакултурния контекст и рецепиентът на неговите произведения е множественото, медиамултиплицираното съзнание на всеки един човек и на хората като цяло.

Мария Попова



Георги Господинов. Поезия и медия. Кино, радио и реклама у Вапцаров и поетите от 40-те години на ХХ век.
Художник Яна Левиева. Издателство Просвета,
С., 2005.