Китайски възторзи
Светла Петкова: Второ издание на биеналето в Пекин, второ участие на България. Мисля, че започва една добра традиция... Преди две години Филип Зидаров представи Николай Масторов. Сега участваме с три проекта...
Аделина Филева: Да, това са проектите на Чавдар Попов, на Румяна Константинова и моят. Пет български художници се представиха със свои произведения. Но не само участието беше важно, освен това работите на нашите участници останаха там като дарение. А това не беше заложено като регламент, направиха го по собствено желание.
Греди Асса: Искам да кажа няколко думи за нашето участие, но може би трябва да спомена само проекта на Аделина Филева, в който участвахме, защото за другите автори вероятно техните куратори могат да кажат какво точно са целили. С проекта си Аделина искаше да представи три различни направления или усещания в българското изкуство. Например Валери Чакалов беше представил чиста абстрактна композиция, а аз - по-фигуративна, инфантилно-фигуративна. Асадур беше направил по-знакови неща. Независимо че прави абстрактна европейска композиция, все пак знакът при него е закодиран вследствие на това, че е живял и учил в Китай. Това по някакъв начин е разпознаваем сигнал. Много се надявам обаче в следващото биенале България да заеме по-утвърждаваща се площ, за да покаже възможностите на различни течения и вибрации, които съществуват в изкуството ни.
Светла Петкова: Как беше определен регламентът за участие? С конкурс за проект във всяка държава, с покана или с индивидуална кандидатура?
Аделина Филева: На мен ми се обадиха от СБХ, за да ми кажат, че съм един от изкуствоведите, номинирани да предложат проект за Пекин. Представих проекта си и не знаех дали ще го одобрят. Доколкото разбрах, председател на журито на биеналето е кураторът на венецианското биенале.
Асадур Маркаров: Мисля, че от Китай се обаждат във всяка страна и тя представя свой екип. Отделно може да се кандидатства и самостоятелно.
Греди Асса: Когато кандидатстваш с проект, тук могат да те одобрят, но селекцията става там.
Светла Петкова: Прави ми впечатление, че в името на биеналето няма заложено определение "съвременно". То е просто международно биенале на изкуството. Какъв тип произведения бяха показани?
Аделина Филева: Беше застъпен много широк аспект от изкуството, което се прави днес. Имаше най-различни видове графика, изключително много живопис, скулптура също, и то не само традиционна. Имаше и инсталации, включително и текстилни. Техни скулптори се представяха с много интересни инсталации. Вижда се, че са пътували не малко, интересували са се от други автори, от различните световни течения.
Греди Асса: Разбрахме един нов почерк на китайските художници, изобщо това биенале ти разтваря друга книга... Вече не четеш от ляво надясно, а от горе надолу - по вертикала. Говоря така метафорично, за да бъда по-образен и по-конкретен, но в Китай нещата се случват наистина още от сутринта. Първо посрещането, начинът на инструкция, въвеждането в социалния контекст. Ние живяхме точно както обикновения китаец - като се започне от ранното ставане, отиването на планината, връщането...
Такава необичайно огромна държава има свои закони, параметри, географски понятия, които ние просто не можехме да възстановим. Два дена след пристигането наместихме и своите часови пояси. Всичко това е част от тази екзотика, наречена Китай.
Светла Петкова: А как се справяхте с езика, общувахте ли с другите участници?
Аделина Филева: Общуването не беше трудно - нито в областта на изкуството, нито чисто човешкото. Освен това организаторите искаха всички участници да вървят заедно, което беше много хубаво, защото се получаваше близък контакт. Когато се върнах в България, ми зададоха нарочно въпроса: "Сля ли се с тълпата в Китай?". Но това е невъзможно - европейците си личат от далеч. Организаторите бяха направили огромна реклама на биеналето и едва ли не всеки китаец знаеше, че това събитие се случва сега и чe са дошли толкова много художници от цял свят. При това бяха направили много сгъстена програма, отпечатана в книжка и разпределена по час. От колко до колко се закусва, кога тръгва автобусът за откриването на изложбите, какви са другите неща, които те искат да ни покажат. И така 12 дена...
Светла Петкова: Какво включваше програмата?
Аделина Филева: Тя беше направена така, че горе-долу през три дни мястото се сменяше. Първо бяхме три дена в Пекин, където откриха две големи изложби. След това със самолет летяхме до сравнително малкия (6-7 милионен) град Хъфей в продължение на два часа и половина - точно колкото е разстоянието между София и Москва. Там дистанциите са такива. За един чужденец мащабите на китайските градове са стъписващи. Когато наближихме града, Греди се засмя и каза: "Гледайте, летището е колкото София!".
В Хъфей също бяхме три дни. След това ни качиха в едно планинско градче, за да видим Жълтата планина и да минем покрай Жълтата река. После отново пътувахме. Бяхме в един запазен старинен град, с реалните улички и къщи, където можеш да разгледаш помещенията. Там имаше майстори-керамици. Продаваха се най-различни техни произведения на изкуството. Тогава ми хрумна да не се върна по същата улица, а да мина през едно вътрешно дворче и се оказа, че се изгубих. След това посетихме друг град...
Опитаха се за краткото време, когато бяхме там, да ни покажат няколко различни места, които са знакови и характерни за Китай като природа, архитектура и култура - това, което е запазено, и това, което е съвремие. Тоест да не останем с впечатление, че Китай е само старото, той е и новото.
Светла Петкова: Значи не можеш да кривнеш встрани и да откриеш сам нещо.
Греди Асса: Да. Това, което те са решили да ти покажат, това гледаш.
Аделина Филева: Ние не можахме да се разходим пеша. Всъщност в Пекин сме вървели само в националната им галерия и в Millenium-центъра, където бяха двете изложби, в забранения град и на Китайската стена.Но все пак в Пекин бяхме настанени на час и половина от града, в един техен център, много голям и интересен, построен в стар китайски стил като дворец с резиденции и с множество градини и малки паркчета с езерца. В тези езерца водата излизаше под различно налягане и от удара на струята по повърхността се получаваше музика с различен ритъм.
В Хъфей бяхме в различни хотели, но вече в центъра на града. Там имахме възможност няколко дни да се разходим, да видим как живеят и какво правят. Какви са магазините, площадите, улиците. Изкарахме почти цял ден на улицата на художниците, където те продават своите материали - прочутата китайска хартия, четки. Има многобройни антикварни магазинчета...
Асадур Маркаров: Всъщност в тази провинция, която посетихме, се прави най-добрата хартия в света. Такава, каквато още дори японците не са успели да направят.
Греди Асса: Тази хартия е страшно тънка, а всъщност вътрешно е изградена от множество пластове. Такава е и цялата китайска култура. Привидно виждаш едно, а зад него стоят хиляди знаци, които отправят различни съобщения. На места имаше страхотен дисбаланс - примерно в нова модерна сграда виждаш една керамична кутийка, която е прекрасна сама по себe си. Та тази малка керамична кутийка всъщност се използва, за да бъдат поставяни в нея различни скакалци, които издават звук и създават определена мелодия. Това е поезия от древността, която продължава да звучи и сега в този кристален, супермодерен алуминиев свят. И всъщност точно в този сблъсък е същността на съвременната китайска реалност. Винаги живееш в два свята - един носи с бамбуковата пръчка товар по безкрайните планински стълби, а в същото време в близост съществува лифт, който може да изкачи стотици до върховете на планината. И когато го видиш, си казваш: "Това е гениално!".
Асадур Маркаров: В Китай всъщност винаги е имало две реалности - на много възвишеното и невидимото и например на много богатото. Но китайците просто не се замислят за това разделение.
Греди Асса: Оказва се, че Китай наистина е невероятна империя и самите китайци са много горди хора - независимо колко са бедни или богати, те са горди. Ходят, влачат, пот се стича от тях, но те са горди. Все пак те са измислили чугуна, коването, туша, параграфа, направили са първата географска карта, иглата за инжекции...
Светла Петкова: Предполагам, че тази гордост се е отразила и на изложбата. Вероятно Пекинското биенале е несравнимо по мащаб с европейските например.
Аделина Филева: Хубаво е, че китайските художници искат да имат среща със света, с автори от други страни. Наистина, Китай се беше постарал да направи това биенале огромно - имаше над 1000 участници. Работите бяха разположени на няколко места. Имаше съпътстващи изложби на Азърбейджан и на Италия. Естествено, процентът на китайското участие беше голям.
Греди Асса: Освен това да не забравяме и най-важното - бяха номинирани най-големите живи класици - Анселм Кийфер за живопис и Тони Краг за скулптура. Това са световноизвестни автори, които българската публика познава, макар и частично.
Аделина Филева: Хубавото е, че видяхме и традиционно китайско изкуство, а освен това как по много интересен начин те прилагат усвоеното от света в своите платна. Каталогът на биеналето е огромен - 4-килограмов, с изключително качество на печата.
Греди Асса: Във връзка с качеството искам да кажа, че имаме 120-сантиметрова снимка, широка 15 см и всички участници са там, и са на фокус, и могат да се разпознаят.
Аделина Филева: Накрая ни ги подариха навити на ролце, завързани с панделка и поставени в розови кутийки. Всички могат да се видят там - освен нас и Чавдар Попов, и Божидар Бояджиев, и Огнян Цеков, и Ивайло Мирчев, който също беше там, поканен като председател на СБХ. Заедно с биеналето се проведе и конференцията на АIAP. Присъстваха председатели на съюзи от различни държави и представители на международни отдели.
Греди Асса: Отношението беше невероятно. На всеки подариха печат със собственото му име на китайски. Това са жестове, които те правят не заради биеналето. Просто техният начин на общуване и отношение към света е такъв.
Светла Петкова: Предполагам, че имате информация за първото биенале. Можете ли да направите съпоставка?
Греди Асса: Струва ми се, че първото биенале е било много по-частично. Факт е, че сега имаше участници от Тринидат и Киншаса, Нова Зеландия и Нигер... Разликата е в това, че на това биенале се говореха почти 120 езика. Това дава възможност да разбереш мащаба. Имаше една представителка от Турция, която каза, че Истанбулското биенале във вида, в който е в момента, е изключително слабо. Това още веднъж показва, че трудно можеш да правиш културни инвенции, когато в тези страни нещата все още са незрели, за да могат многократно да се мултиплицират в нови форми. В момента Китай отново заема духовните си граници. Има разместване на пластове - чисто социално, икономически и политически, както и културно. Постепенно те започват да израстват и да показват своите възможности.
Това биенале осъществява срещата между Изтока и Запада. Тук не става въпрос кой-кого - дали магията на Изтока ще очарова европееца или обратното. Започнахме да разбираме, например, защо в китайската живопис трябва да си учил за портретист, за да правиш по определен начин портрет. Същото се отнася и за пейзажа, натюрморта или смесената композиция. Всъщност това са цивилизационни стъпки към професионализма на даден художник, а не някакъв каприз. А преди мислехме китайското изкуство като "лакирана живопис" - много клонки от ела или смърч с розови цветя и пеперуди около тях.
Аделина Филева: Имаше един китайски художник, който правеше неща, съчетаващи китайското и европейското по невероятен начин. Беше запазил китайската философия.
Греди Асса: Подходът му беше чисто традиционен, но на друга плоскост.
Асадур Маркаров: Интересното е, че при нас живописта е плътна, изпълва цялото платно. В китайската живопис трябва да има път към бялото и черното - на пространството и материята. Това е борбата. Споменатият художник съчетава всичко това, рязането е на живо. Мисля, че във връзка с разбирането на китайското изкуство беше много хубаво, че отидохте горе на планината.
Аделина Филева: Да, оказа се, че всичко това, което виждаме в китайските произведения, го има в действителност. Както споменах, нашата програма беше много интересна и така направена, че ни позволи да го усетим. Освен биеналето и творбите на различните участници, трябваше да видим определени неща от Китай. И това беше, разбира се, китайската стена, която е техен знак, забраненият град, площадът Тянънмън и Жълтата планина. На път за нея видяхме и огромната Жълта река Яндзъ.
Жълтата планина е невероятна. Ако някой преди ми беше казал, че има такова нещо, нямаше да повярвам. До определно място се изкачвахме по изсечени в скалата каменни стъпала. Очаквах те всеки момент да свършат и след това да стане като в българските планини - да се появят пътечки и да можеш да си ходиш насам-натам. Но се оказа, че цялата планина е само с такива стъпала. На места има парапети, на други - синджири, а на трети места стъпалата просто свършваха и следваха само скали. Цялата планина всъщност представлява съвкупност от върхове като скални купове. Като цяло планините са отвесни и имаш възможност само да се качваш и слизаш, няма равен терен. На връщане, когато слизахме по стълбите, се спусна мъгла и имахме усещането, че те водят за никъде, защото не се виждаше къде свършват.
Греди Асса: Също както в тяхната живопис. Когато видях Яндзъ с малките вълнички, точно както я рисуват, се убедих, че всичко е едно към едно - и традицията, и вълната, и цветето... То съществува точно така, както е нарисувано.
Асадур Маркаров: Ако сте чели рецензии за китайското изкуство от преди години, където пише примерно, че китайците не можели да рисуват и правели обратна перспектива, това не е истина. Това означава, че този, който го е писал, просто не е ходил в Китай. Всъщност те рисуват точно това, което виждат, отразяват абсолютно точно действителността.
Греди Асса: Когато падне мъгла, ако трябва по-образно да го кажа, в един момент планината изчезва. Привидно това, което мислиш, че може да се случи, изчезва. Видяхме визуализирано понятието "Магията на Изтока". Свикнали сме винаги да разчитаме на очите си, а в един момент там сетивата ти се обръщат. Освен това самият китайски пейзаж действа по различен начин на сетивата. Ако във Франция например небето е открито, тук има затваряне и отваряне. Това е някаква азиатска мистика. Седиш в един момент на едно равнище, а се оказва, че планината има и други измерения. Това според мен може да се свърже с характера на китаеца да преодолява себе си чрез своята природа. Като нашите родопчани например, за които знаем, че по друг начин живеят, по-твърди са като хора, преодоляват трудностите, без да се оплакват. Подобно нещо е и участта на целия китайски народ. Невероятно работливи хора... Според мен Асадур, който е живял и учил там, има по-верни усещания за тези неща. За нас все още случилото се е имагинерно, но от друга страна то е по-прекрасното...
Асадур Маркаров: За мен е по-интересно впечатлението на Греди и Аделина, защото то е чисто и необременено. Все пак аз съм учил в Китай и до някаква степен съм свикнал с всичко това, което за тях е толкова вълнуващо. Впечатленията им са много по-интересни. Защото те видяха много неща, които аз вече съм забравил. За мен това вече е просто реалност.
Аделина Филева: Хубавото беше, че китайците не подозираха, че той е учил там, знае китайски и разбира всичко. Това беше изненадата за тях. Когато се разжодахме по улицата на художниците в Хъфей, в едно от магазинчетата техен художник правеше демонстрация и когато приключи да рисува, с няколко петна направи една панда върху бамбуково клонче. Веднага след това предложиха на Асадур да рисува, за да видят какво ще направи, като не знаеха, че той е учил в Института за съвременен текстил "Върбанов" в Ханджоу.
Асадур Маркаров: Там правят демонстрации, като викат известни местни художници в магазина си - живописци, калиграфи, художници, които режат камъчета... След това излагат работата и я продават. Като бяхме там, исках да направя видео и да запиша колко бързо става. Един от тях обаче ме позна и каза, че съм бил там и говоря китайски. А аз не исках да разбират, защото отворя ли си устата, край на записа.
Аделина Филева: Накараха го и той да направи живопис.
Асадур Маркаров: Направих живопис - не китайска, естествено, моя си.
Аделина Филева: Те се зарадваха много, не знам дали беше само от куртоазия, и накрая го поздравиха.
Асадур Маркаров: Това, че най-накрая излагат работата за продажба, всъщност е един много хубав начин да се спонсорира изкуството. И те редовно го правят. Когато бях там през 1988, моят учител, който ми преподаваше по китайска калиграфия, ме е водил веднъж със себе си в един град, в който се откриваше нещо като читалище. Там той направи калиграфии, които след това се закачат, минава кметът на града и други хора и купуват по една работа, а средствата отиват за читалището.
Светла Петкова: Споменахте, че биеналето е било разположено на няколко места. Къде?
Греди Асса: Всъщност то беше разделено в два града - Пекин и Хъфей - и това ни позволи по своеобразен начин да откриваме прилики и разлики.
Аделина Филева: Част от него беше в националната им галерия в Пекин. Тя е огромна, с най-различни големи и малки пространства, можеш да се изгубиш в нея. Ще спомена инсталацията на една китайка, която беше изложена в малко пространство, отделено само за нея. Седеше чудесно, със специално осветление... Организаторите се бяха погрижили за всичко.
Греди Асса: Аранжирането беше изключително. Трябва да подчертаем значимостта на тяхната естетика. Това е един по-мълчалив народ, който първо прави нещата и след това разбираш какво е направено. И става ясно, че е свършено дори повече от очакваното. И малкото там е много.
Интересното беше, като открихме, че нещата са разположени на различни места. В изложбата в тяхната национална галерия нещата бяха поднесени по невероятен начин. Залите бяха огромни. Ние просто нямаме такава сграда, за да наместим понятията обем, пространство и форма. И всичко стоеше по най-добрия възможен начин. Особено работите на Тони Краг и на италианците.
Аделина Филева: Всъщност отделени бяха работите само на специалното участие - на италианците и на Азърбейджан. А другите неща бяха смесени. Тоест изложбата не беше подредена по държави, а според отношенията между работите и това беше много хубаво. Те стояха добре заедно по този начин. Тоест, бяха мислени наистина като изложба, а не просто да се отчете едно биенале. Мисля, че за тях е било важно работите да бъдат така подредени, че да се поддържат една друга, независимо каква култура представят и кой как работи. Освен това обединяваща беше темата, която дадоха на биеналето. Тя беше с хуманистична насоченост - за общуването на човека с природата. Естествено темата, която е поставена, дава и насоката на мислене в различните държави. Оттам идва и сближаването, независимо от изразните средства, дали ще бъде живопис, графика, акварел, инсталация или по-традиционна триизмерна скулптура. Имаше една турска скулптурка, която се представяше с много интересна инсталация. Обаче нещата се бяха развили така, че въпреки точните указания как да бъде инсталирана, в крайна сметка тя е била разделена на две. Скулптурата представляваше съвкупност от различни механизми и мрежи, свързани по много интересен начин с човека.
Сещам се за различни участници от Италия, Ирландия, Сърбия..., защото те вече са оставили свои произведения на различни площади в различни градове. Разбрахме, че скулптори от различни страни са идвали години наред и имат реализирани монументални творби в Китай нееднократно, на различни места. Други художници, които са били на първото биенале, след това са ходили самостоятелно за различни участия. Тоест Китай е готов да приеме и другото, което се прави по света. Някак си у нас това не съм го видяла. Нашите симпозиуми и биеналета са някак затворени. Всичко се развива на определено място и после работите остават там. Или пък живопис, която е останала като дарение - след някое биенале какво би се случило с нея, къде бихме могли да я видим после.
Разбрах например, че в Китай работите, които остават като дарение, ще влязат в постоянна музейна експозиция. Тоест историята не приключва с края на биеналето и с направата на един огромен каталог. Ако някой се интересува какъв път е изминат по времето на тези две биеналета, ще намери мястото и работите и ще може да ги види. Все пак не трябва да подминаваме факта, че това е държава с огромна територия и с възможност за строеж на нови пространства.
Светла Петкова: Какво очаквахте от Китай?
Аделина Филева: Може би европеецът очаква екзотика, мистика, воден от различни неща, които е чувал за културни революции, за режими и т. н. Насложено е политическото, мистичното, древната философия... Обаче съвременен Китай слабо се познава. Може би малцина си дават сметка, че Америка и Европа се тревожат от развитието на Индия и Китай. А те вероятно са следващите сили, които ще движат света.
Когато човек пристигне в Пекин, вижда огромен град с множество, което на пръв поглед (учудващо) не е така нагъсто, има място и за теб. Там нямаш чувството, че си ненужен, а все едно само теб са чакали. Аз така и не разбрах как се разминават по пекинските улици с толкова много автомобили, с всички тези велосипеди и електрически моторчета. Всички бибипкаха, свиреха и въпреки това успяваха да се разминат, без да стават катастрофи. Като сравня тамошната ситуация с тази тук, ми се струва, че тук напрежението е много по-голямо. Там много коли се карат, градът е огромен, милионен, но задръстване не може да се усети... Разбира се, страшно много хора се движат, огромни маси. И има толкова много неща, които човек да открие... Всъщност за дванайсетте дни, в които бяхме там, ние сме видяли само една малка частица. Малко от старата история на Китай, малко от неговата философия. И, разбира се, много от това, което е съвремие. Самото биенале е съвремие и всичко, което ставаше около нас, защото виждахме какви магистрали са направени и продължават да се правят. Какви огромни сгради се строят, как се събарят цели малки кварталчета, за да започнат строежи. Същевременно съществуват храмовете от древността. Заедно с модернизацията видяхме носачите с бамбуковите пръчки на Жълтата планина, които ходят пеша и изкачват по стълбите тежък багаж. Мисля, че те носеха само на едната част от тази бамбукова пръчка по 50 кг. Горе на Жълтата планина имаше хотел, където човек може да остане, а те изкачваха продукти за него. Всичко става на ръка, по този стар начин.
Греди Асса: Там по уникален начин се преплитат двата свята - на традицията и на съвременността; и всеки си върши работата.
Аделина Филева: Нямаше оплакване, не се усещаше, че някой е недоволен. Всеки си беше намерил мястото. Отделният човек е доволен да бъде чистач, да бъде носач, да работи в хубав, скъп хотел... Доволен е да работи. Но аз например в първите дни изобщо не можех да се ориентирам и постоянно питах Асадур за различни неща. Все пак човек носи определен манталитет - както е възпитан, така гледа на света. Оказа се, че с китайците имаме различни гледни точки за едно и също нещо. Асадур ми обясни по какъв начин китаецът гледа на света, за да не тръгвам от моята позиция да искам нещо и в крайна сметка да се случи нещо различно от това, за което сме говорили. А иначе са усмихнати, любезни, готови винаги да ти помогнат, да хвърлят цялата си енергия за теб. Но може би ти не поставяш въпроса както трябва, за да се случи в крайна сметка нещото, което искаш.
Греди Асса: Ако не бяхме с Асадур, щяхме да сме като на тъмно. Китай е затворен свят, а ние нямаме кодове, за да го отворим. Попадаш в изолирана среда, в която английският ти, колкото и да е добър, не може да ти помогне. Трябва да знаеш поне няколко думи на китайски. Като се започне от митницата - достатъчно е дори само "благодаря" да кажеш на китайски. Това е начин на поведение, с който показваш, че уважаваш тяхната култура и искаш поне с нещо да бъдеш съпричастен. Те страшно много ценят това, защото дълго време са били изолирани. Но младото поколение, например на 20-годишните, е модерно, свободно, знаещо езици, разговарящо, освободено от всякакви предразсъдъци. Видяхме ги в съвсем друга светлина. Това се отнася и за младите художници - те са много по-освободени в рисуването.
Аделина Филева: Част от тези млади хора, за които Греди говори, обслужваха като доброволци цялото биенале. Те бяха студенти от университетите с различни филологии. Ползваха най-различни езици - немски, английски, френски, руски, а най-интересното беше, като открихме, че са им сложили европейски имена според езика, който говорят, за да не се объркаме ние кой как се казва. Момичето, което говореше руски например, се казваше Маша.
Греди Асса: А нашето "английско" момче беше Том и целият автобус му викаше Томас Кук, който постоянно казваше "No smoking on the mountain!"; и точно като стъпихме на първата площадка, извади цигари и се разпуши. Много странен народ.
Аделина Филева: Да, в Китай всичко е странно. Хъфей например е огромен град, в който има индустрия, в който има всичко съвременно, а в един момент нещата изглеждат малко сюрреалистично. Както си вървиш например, можеш да попаднеш в края на уличка, където на ъгъла има поставена малка масичка с четири стола. Там някоя жена готви и можеш да си платиш, да седнеш на ъгълчето на уличката и да обядваш или вечеряш... В същото време го има и големият скъп ресторант. Разбира се, покрай всички хубави неща ми беше интересна и тяхната кухня. Предлага се различна кухня - все пак Китай е огромна страна, където във всяка провинция се готви различно. Оризът не е просто ориз и съвсем не е това, което ядем тук по китайските ресторанти. Като си дойдохме, това поевропейчване започна да не ми харесва.
Асадур Маркаров: Кухнята е много различна. Тук правят съвсем различни неща.
Аделина Филева: Интересно е човек да ги наблюдава във всичко. Например един ден отидохме до пощата, за да изпратим колет с хартия, която нашите си взеха за бъдещи работи. Оказа се, че в момента в пощата има ремонт, но в същото време тя си работеше. Не знам защо, но си мисля, че при нас това трудно може да се случи. Едва ли тук някой от служителите ще се съгласи да работи в такива условия. А там прескачаш дъски, отиваш, изпращаш си колета, излизаш, а те продължават... Някак си работата не спира. Видяхме например гора от кранове и как хората работят на четири смени, дори нощем. Може би бързат за олимпиадата, която предстои през 2008.
Асадур Маркаров: Едва ли е само заради олимпиадата. Преди години се строеше със същите темпове, пак се работеше по 24 часа.
Греди Асса: Там е съвсем различно. Сетивността ти създава ориентири, които изцяло припокриват понятието "Изток". Аз съм бил в Южна Корея и в Тайланд, но виждам, че Китай е майката. Там е гнездото на всичко, което се ражда.
Светла Петкова: За съжаление, напоследък като че ли Китай повсеместно се възприема през имиджа на производител на масови стоки без особено качество. Като кажеш "Китай", това първо извиква представата за сладникава екзотика и след това за всичко останало. А всъщност изобщо не познаваме Китай.
Греди Асса: Наистина нищо не знаем за него.
Аделина Филева: Нищо общо няма с това, което те пускат като производство по света.
Греди Асса: Китай е голяма сила. България е просто една улица. Чудех се как може този многомилионен народ да става сутрин рано и всички да имат хляб, месо, колбаси. Но за тях 12 милиона, 15 милиона са обикновени цифри. Това е такава глобална държава, няма друга...
Аделина Филева: Да, трябва да мине време, за да осъзнаем всичко...

Второ международно биенале на изкуството, Пекин, Китай
Second Beijing International Art Biennale
20 септември -
20 октомври 2005



Българско участие:
Аделина Филева представя Греди Асса, Асадур Маркаров и Валери Чакалов;
Чавдар Попов представя Божидар Бояджиев;
Румяна Константинова представя Огнян Цеков.