Какво е да превеждаш нобелист?
- Изненада ли ви новината, че Пинтър е тазгодишният Нобелов лауреат?
- Честно казано, да. Не защото не го заслужава, разбира се. От 1980 насам има поне десетина имена на творци-лауреати, които са значително по-малко познати по света, отколкото Харолд Пинтър. Но това, в крайна сметка, е без значение.
Пинтър е не само жив класик, той е родоначалник и основен представител на цял стил в драматургията и литературата, наречен "пинтъровски", различен от реализма, абсурдизма и всички други -изми. Всеки, който отиде на пинтъровата страница в Интернет, ще види, че ако собствените му произведения са изброени на няколко страници, то писаното за него от литературната критика по цял свят е хилядократно повече.

- Лесно ли даде Пинтър авторските си права за българските издания на "Еквус Арт"?
- Да получа правата не беше трудно. Това е въпрос на заплащане на определени суми и на договори. По-трудно беше в началото, когато започнах да го превеждам. През 1984 г. писах на Джуди Дейш, чиято агенция държи всички права за творчеството на Пинтър, че имам намерение да преведа "Последна чашка"(1984 г.). Те пожелаха да им изпратя своя превод, за да го оценят, и чак тогава да преценят дали могат да ми разрешат да го превеждам. Така и стана, изпратих им превода си - нямам представа кой и как го е оценявал на български, но така или иначе за тях аз станах "официалният" преводач на Пинтър. По-късно през годините агенцията е препращала режисьори и театрали, интересуващи се от автора, към моите преводи и към мен самата.
- Да издаваш и продаваш книги с драматургия е особен опит на българската културна сцена. Какъв е случаят с Харолд Пинтър у нас?
- Първата книга с осем едноактни пинтърови пиеси издадох през 1991 г. Това е лесно обяснимо - в последните шест години преди това се бях занимавала главно с превод на пиеси и в частност с пиесите на Пинтър. Отскоро станала издател, нямаше как да не се обърна и към собствените си преводи. Оттогава досега винаги съм търсила в книгоиздаването предизвикателството, стремяла съм се да не вървя по утъпкани пътища, да правя "открития". В този смисъл издаването на книга с драматургия си беше наистина предизвикателство, особено за онези несигурни в никое отношение години. Но така или иначе поех този риск, а книгата в тираж 1500 броя се продаде. С втората книга, съдържаща "Парникът", "Завръщане у дома" и "Лунна светлина" (1995 г.), нещата стояха по-лесно. Излизането й от печат беше планирано да съвпадне с гостуването на Харолд Пинтър в София. Тогава се вдигна голям шум и интересът беше значителен. Мисля, че дори я преиздадох. Направихме премиера на изданието, на която присъстваше Пинтър, който раздаде автографи. Аз му подарих оригинала на картината, която е на корицата на изданието, чиито автор е съпругът ми Емилиян Станкев. Беше вълнуващо.
- Как вие бихте "превели" Пинтъровата театралност?
- Харолд Пинтър е драматург, който пише за обикновени хора, били те бедни или богати, проститутки или предводители на хунти, чиито разговори в едно или друго обкръжение той подслушва и предава, без да коментира по какъвто и да било начин - нито чрез действие, нито чрез ремарки. Всеки персонаж сам показва кой е и защо казва това, което казва. Ако някой попита "Какво става?", отговорът е, че стават цял ред различни неща едновременно, също както е в живота. У всеки участник в даден разговор протичат и произтичат различни мисли и емоции относно ситуацията, относно техните мотиви, спомени и т.н. Както в живота никой не ни обяснява защо околните казват това или онова, защо един ден са намусени, друг - весели, така и Харолд Пинтър ни оставя сами да си правим изводите. Просто ние сме свикнали в литературата и в театъра авторите да ни сдъвкват решенията и да ни ги поднасят наготово, за да можем ние да отсъдим - да, авторът е прав, или не, не съм съгласен. Така създадената дистанция между автора и собствения му текст, между информативната функция на езика и действително ставащото в пиесите неизбежно поражда и дистанцията между произтичащото на сцената и зрителя. Неподготвеният зрител се сблъсква с водопад от на пръв поглед безсмислени клишета, механични повторения, комбинирани със странни обрати в събитията и това го обърква, още повече, че не може да се върне назад и да препрочете текста. Бих искала да изтъкна и нещо особено важно, както за преводача, така и за режисьора и актьорите. Пиесите на Пинтър са всъщност поeми в бял стих. Всички белези, които отличават поезията - като ритъм, алитерации, повторения, използването на метафори, а не "разкази" и описания, намекът чрез стилистична фигура за настроението и атмосферата, играта на светлина и тъмнина, както и редуването на прословутите паузи и мълчания с порой от думи, всичко това е налице. А в най-скорошните си пиеси Пинтър става още по-поетичен и особено пестелив на думи и действие, което сякаш засилва лиричното звучене на неговия текст.
- Драматургичната фигура, ситуацията или чисто езиковите игри определят избора на звученето на репликите на български?
- Диалогът в пиесите на Харолд Пинтър е главният носител на теми, идеи, ситуация, информация. Действието, в смисъл на физическо движение, е съвсем малко, сведено до няколко ремарки. Тоест, бих казала, че диалогът е действието и трябва да се търси и намери начин в българския превод да се предаде точно или адекватно, не буквално и не описателно, целият този комплексен и жив организъм. Понякога е много трудно, но рядко невъзможно. В този смисъл езикът е от особено значение, защото, както казва Майкъл Билингтън, самият Пинтър е обсебен от дълбоката бездна между езика и фактите. Основно занимание на автора е сложното взаимодействие между езика като знакова система и реалността, която той трябва (но рядко успява) да отразява. Езикът като основната за човека знакова система се използва по дефиниция за обозначаване на обекти, ситуации и феномени от действителността. Както е известно обаче, думите невинаги отразяват истинно или директно явленията. Най-общо обаче може да се каже, че хората лъжат - съзнателно или не. Точно в тези аспекти на общуването посредством езика е концентрирано вниманието на Пинтър. Неговите персонажи, както правят и обикновените хора, непрекъснато лъжат, заблуждават или, както вие се изразихте, играят словесни игри. Целите им са различни - да се прикрият, да се конфронтират, да се защитят, да покажат надмощие, да се самоизтъкнат и т. н. Самите действащи лица манипулират езика и който от тях умее добре да си служи с него, успява да манипулира и околните. Пинтър не е първият в литературата, чийто герои лъжат, но за разлика от Хенри Джеймс, Чехов и Олби, например, в неговите пиеси изобщо липсва момент на откровение. Както вече казах, ние нито за миг не "чуваме", не долавяме авторовото присъствие, което да ни подскаже кой кога лъже и защо. Именно това прави диалога многозначен и многопластов и фрустрира толкова много зрители по света. Оттук се явяват и трудностите при превода. За да преведеш един текст, е нужно да разбираш за какво става въпрос, кои са персонажите, каква е ситуацията, в която се намират в момента, за какво говорят, как говорят и защо. Но е задължително и да запазиш всички стилистични характеристики на оригинала. У Пинтър такива характеристики, най-общо казано, са пестеливостта на диалога, елементът на изненада или неочакван обрат, пороят от думи, описващ случка или изграждащ образ, редуване на кухи фрази с високо интелектуален стил или контрастният сблъсък в едно изречение на сложни чуждици с най-долни ругатни. Това са сигналите, които ориентират читателя или слушателя в ситуацията, във взаимоотношенията между персонажите, в техните спомени за миналото, в техните намерения или желания.
- Достатъчно пластичен и перформативен ли е българският език при предаването на езиковите игри в Пинтъровия диалог?
- Наистина, има някои проблеми при звученето на пинтъровия текст на български и те засягат, поне за мен, главно така наречените кухи или празни фрази, като "да знаеш", "чуй", както и непрекъснато задаваните кратки въпроси от рода на "така ли", "нали така", "нима" и т.н.. Те натежават в българския текст, просто защото има различия в начините на словесно общуване между хората в България и Англия. Но те, естествено, не могат да бъдат съкратени, тъй като във всеки конкретен случай носят информация за подтекста. Като лексика английският безспорно е доста по-богат от българския, но не си спомням да съм срещала "невъзможен" за превод пасаж у Пинтър. Нашият език, като всеки език изобщо, е достатъчно пластичен - просто е необходимо човек да се зарови в торбата, наречена българска лексика, и да извади подходящата дума или израз. Ще дам пример: често срещан похват в пинтъровите пиеси е дума, употребена в началото с едно значение от лексикалната й структура, да бъде повторена от същия или от друг персонаж в друг смисъл след няколко сцени. Това винаги става нарочно и е един от пинтъровите червени светофари, които казват: внимание, тук нещо става!; и е задължително да се съхрани и на български. В други случаи действащото лице използва думите асоциативно, дори чисто алитеративно. Да вземем Девлин в "Прах при прахта" (1996 г.), който подрежда една до друга думите "authority" и "autrocity", които звучат на английски като "оторити" и "отросити" и означават основание и зверство. Аз съм ги предала с "вещина" и "зверщина", за да се запази звуковото сходство.
Като стана въпрос за разлики в общуването между българите и англичаните, бих искала да спомена и някои други културни отлики. Характерно за английския хумор например е, че се основава в по-голяма степен на игри на думи, докато българският, подобно на немския, по-скоро се осланя на ситуацията. Интересно е как публиката реагира на пинтъровите пиеси - в Англия, за разлика от България, зрителите масово се смеят по време на представлението. И то на пиеса като "Последна чашка", в която става въпрос за човешко изтезание и страдание. Това, очевидно, се дължи на различна народопсихология. Определен проблем са и някои реалии, които все още не съществуват в България. Пинтър, като голям любител на крикета, често употребява термини от тази игра. За жалост, тя е непозната у нас и затова няма съответстващи думи, пък и да има, никой не би ги разбрал - на сцената не можеш да изведеш обяснение под линия. В "Ничия земя" (1974 г.), например, има доста дълъг пасаж, съдържащ пет метафори, изградени с езика на крикета, но описващи полов акт. Ако е една, иди-дойди, ще я скриеш, но цели пет. Така или иначе, моето решение е да сменя спорта и в случая използвам ездата.

- Имала ли сте желание да "поправяте" режисьорите, работещи с вашите драматургични преводи?Чия режисьорска работа, според вас, е най-близко до представата ви за Пинтърова постановка?
- Вашият въпрос ме кара да цитирам себе си: "Когато автор като Пинтър съзнателно, целенасочено и много прецизно е изградил една завоалирана загадка, за преводача е задължително да не разкъсва воала, а за режисьора е пагубно да разреши загадката." Освен това ме навежда на мисълта за още едно културно различие. Нашата режисьорска школа прилича по-скоро на френската, отколкото на английската в това, че дава, дори поощрява пълната свобода на режисьора, която води до "нови" и експериментални прочити на класически текстове. В английската театрална традиция текстът на автора е свещен, той не може да бъде съкращаван, изменян или дописван.
Всъщност, аз твърде малко разбирам от режисура, за да давам мнения. Само ще отбележа, че Пинтър е доста статичен и резервиран - персонажите му са сдържани, освен в редки случаи. Интересът на публиката трябва да се предизвиква от диалога, който поставя загадки и създава напрежение, от различната интонация (особено при кухите фрази), от редуването на светлина и мрак, от погледи, с една дума посредством нюанси, а не с резки и екстравагантни движения. Заплахата във "Време за парти" (1991 г.) например е в свиването на юмрука, а не в нокаутирането на някого. Но това вероятно е още едно културно различие - очакванията, навиците и мисленето на публиката, а режисьорът все пак трябва да направи пиесата си гледаема и посещавана. Най-близо до моята собствена представа за текста на Пинтър са постановките на Стоян Камбарев, с когото съм и работила най-много. За него пинтъровите пиеси не бяха епизодично увлечение или случайна находка.

- Как преценявате прозата и поезията на Пинтър, сравнени с драматургията му? Имате ли желатие да ги преведете, да ги публикувате?
- Откровено казано, нямам и не съм имала желание да я превеждам и издавам. Дори не съм чела всичко. Ранните му стихотворения са доста многословни. Някои, повлияни от Дилън Томас, други от Джон Уебстър, английски драматург от XVII в. Превела съм единствено "Американски футбол" (1991 г.).
На мен самата най-близки са ми пиесите и филмите му - като режисьор, сценарист и актьор. А, както вече споменах, пиесите на Пинтър са всъщност поеми в бял стих. Мога само да се надявам, че в моите преводи звучи мелодичността, ритъма и контрапунктовете на неговия текст.

- Появата на левия интелектуалец Пинтър в София през 1995, особено речта му в Софийския университет, предизвика, меко казано, странни реакции сред културната общественост. С какво помните гостуването на Харолд Пинтър у нас?
- Не помня добре речта на Пинтър и бих я прочела още веднъж. Но не помня и да ме е шокирала. Да се нарече Пинтър "ляв" е доста крайна позиция. Това, че не одобрява войните - в Залива, в Ирак, политиката на Буш и Блеър, както и съпътстващите всички войни зверства, масови кланета и изнасилвания, не го прави "почти комунист". По-скоро недоволството от неговата реч се дължеше на политическия и исторически момент в България. Беше време на странни реакции. Една току-що излязла от социализма държава си въобразява, че при демокрацията всичко е розово и прекрасно и не подлежи дори и на намек от критика. Либерализмът е стара традиция сред английската аристокрация - да не забравяме, че Пинтър е женен за лейди Антония Фрейзър. Да не забравяме също, че родителите му са бедни емигранти от Унгария. А като човек с еврейски произход, като хуманист, той не може да е безучастен към теми, като геноцид, масови гробове, изтезания и така нататък.
Освен това, при неговата свръхчувствителност към разминаването на езика с действителността, той не може да не "чува" лъжовните нотки в политическите оправдания за случайни или не убийства. Нека си припомним какви обяснения дадоха американците за това, че стреляха по наши войници в Ирак и едно момче почина. Нека си припомним вече споменатото прословуто, но почти непознато в самата Англия стихотворение "Американски футбол". Непознато, защото нито един английски национален вестник не се съгласи да го публикува. Най-сетне то излиза в малък английски вестник с незначителен тираж, но беше публикувано, без да се цензурира, в България, както и в Холандия, Гърция и Финландия.
Всъщност интересът на Пинтър към политиката се усеща за пръв път в "Последна чашка" и е свързан с изтезанията на кюрдите по турските затвори. Скритото насилие и заплаха винаги са присъствали в пиесите на Харолд Пинтър, но от 1984 г. насам те придобиват политическа окраска. Така например, "Прах при прахта" (1996 г.) повтаря сюжета на "Любовникът" (1962 г.), но тук става въпрос не за любовни игри в едно семейство, а за концентрационни лагери. Разбира се, всичко това е имплицитно, ненатрапчиво, подмолно, но определено се усеща. Какво помня от гостуването на Пинтър? Помня, че не помня някой друг гост да е бил посрещан в България с повече шум и медийно отразяване. Помня, че беше изключително уморително. Имаше инициативен комитет и програма, която той следваше и препускаше от театър на театър, от събитие на събитие. Така се изтощи, че си замина един ден по-рано и пропусна хитовото събитие, организирано от Ицко Финци - посещение на сватба в квартал Факултета.
Щеше да е голям майтап! Помня посещението му на спектакъла "Завръщане у дома" и срещата с театралния екип след това в интимна приятелска обстановка. Помня добре премиерата на моето издание, за която вече разказах. Помня също, че със ставането си сутрин до вечерта Пинтър пиеше бяло вино и ние всички му се възхищавахме (а може би тайно завиждахме) на издръжливостта.

- И понеже - съдейки от избора ви да преведете и наложите Пинтър у нас - сте проявила великолепен вкус и нюх, кой бъдещ нобелист възнамерявате да издадете? Въпрос, не само шеговит...
- По един нобелист на живот - това е моят девиз! Шегите настрана, това, че съм избрала да започна преводаческата си кариера с пиесите на Пинтър преди толкова години, за съжаление не е никакво доказателство за прозорливост или свръх интуитивни способности. Като млад специалист по английска и американска литература избрах да пиша дипломната си работа върху пиесите на Харолд Пинтър. Имах и великолепен научен ръководител - проф. Владимир Филипов, чиито лекции навярно са събудили първоначалното ми любопитство. Пинтър беше най-предизвикателният автор, който бях чела дотогава. Имаше толкова много научни интерпретации (на английски, разбира се) за всяка отделна пиеса, че реших и аз да се помъча да открия "истината". Като отличник бях изпратена от Софийския университет на специализация в Англия за шест месеца, където успях да посетя постановката на пинтъровата "Последна чашка" и да се запозная с него и с Алан Бейтс, който изпълняваше главната роля. По времето на социализма изборът на Харолд Пинтър за дипломна работа беше, меко казано, подозрителен и ми писаха петица. Как обаче се завърта колелото на живота!

Въпросите зададоха Виолета Дечева и Марин Бодаков



Разговор с
Галина Томова-Станкева, преводач и издател на Харолд Пинтър в България