Бернанос - големият непознат
Бернанос и Достоевски. Най-близко до ума и особено интригуващо за хора с православна чувствителност е подхождането към Бернанос чрез Достоевски. Такъв подход припознава единия писател като като духовен събрат на другия - въпреки конфесионалните различия между тях (единият е православен, другият - католик) и независимо от разликите в поколенията, на които те принадлежат (Достоевски умира няколко години преди да се роди Бернанос). Трябва да се признае, че основания за подобно успоредяване между двамата романисти не липсват. Зад различните скандални - а често пъти и криминални - истории в романните светове и на двамата автори, се крие една метафизична драма, която всъщност ги интересува дълбоко и която те държат да не изпускат от поглед - драмата на всеобхватния и радикален конфликт между добро и зло, между истина и лъжа, между Бога и Неговия противник. Този духовен конфликт "оголва" своите протагонисти във и чрез самото повествование и в него човекът като романен персонаж е въвлечен с цялото си същество. Непоносимият "спектакъл" на страданието, насилието и смъртта е част от скандала на злото, пред който съвестта на автор и читатели, на палачи и жертви е изправена, за да бъде подирен път отвъд отчаянието и отвъд плоските рационализации на конформистката казуистика. Най-същественият проблем на такъв вид подхождане към Бернанос би бил в многозначителното кимване с глава, изразяващо заключение от типа: "Аха, значи Бернанос е като Достоевски, той е френският Достоевски". Макар да не е ясно дали Бернанос изобщо е чел и познавал творчеството на своя руски "събрат", ясно е, че заключение от такъв характер би довело до едно трудно поправимо редуциране на своеобразието му по аристотеловски тертип: Достоевски ще играе ролята на родовото понятие, а Бернанос ще бъде причислен като разновидност към него - специфична, но все пак подчинена разновидност.
Бернанос и католическата традиция. Първата разгледана дотук възможност да проникнем в света на Бернанос ни отвежда логично до една друга врата, която изглежда широко отворена и през която можем да се осмелим да надникнем. Възможно е да се опитаме да видим автора на романа "Под слънцето на сатаната" като носител, par excellence, на католическата култура, сетне да го сложим в категорията "войнстващ католик" (както би го мумифицирала определен тип критика, ако все още беше жива) и с това да приключим въпроса. За подобен подход имаме дори по-сериозни основания, отколкото при аналогията с Достоевски, защото рецепцията на творчеството на Бернанос е действително немислима без референции към "територията", която припознаваме като римокатолическа. Читателят на неговите романи трудно може да "заскоби" факта, че подозрително често ключови персонажи в тях са католически свещеници ("кюрета") и че фигурата на свещеника играе обикновено решаваща роля за проумяване на художественото внушение - дори когато тя не присъства пряко или през цялото време в романното пространство. Като в школския пример с отсъствието на Ахил от бойното поле пред Троя, и тук може да се каже, че отсъствието на свещеническата фигура в един роман на Бернанос е особено значещо. За Бернанос автентичната свещеническа фигура се явява въплъщение на "детското начало", но не разбрано като наивна глупост и витаене в облаците, а като постигнатост на евангелските блаженства, като реалност на осиновлението от Бога, за което говори Св. Писание. В този смисъл автентичният свещеник в романите на Бернанос е антипод на посредствените представители на "модерния свят" - лекаря, превърнал хигиената (или психоанализата) в религия, писателят, експлоатиращ низките страсти на тълпата, църковникът-конформист и т. н. Интересен вариант в разгръщането на мотива за значещото отсъствие на автентичната свещеническа фигура разгръща романът "Престъплението" (1935). Романът е построен върху идеята, че криминалното обсебване на свещеническата функция и нейното "имитиране" (в случая - от жена-убийца с хомосексуална ориентация, премахнала истинското кюре), скриването зад расото като удобна социална униформа е най-голямото възможно престъпление - не пред човешките закони, а пред сакралния ред, постановен от Бога. Примамлива е тезата на един изследовател, че в романите на Бернанос, където фигура на свещеник или неин аналог изобщо липсва (такъв е случаят с "Новата история на Мушет", 1937), тогава самият разказвач се "нагърбва" с тази функция, неговият поглед към героите и към ставащото се превръща в изразител на сакралното. На Божията справедливост, но и на Божията милост. Ако продължим в този дух обаче, ще бъдем изкушени да подминем недостатъците на следвания подход, ще бъдем принудени отново да сведем Бернанос към един общ знаменател, да го навлечем с дреха, която ще му стяга - действие, срещу което самият той вероятно би възразил, макар да е принадлежал с цялото си сърце на католическата традиция (в една от беседите си, публикувана в книгата, той се нарича "католически писател"). Факт е обаче, че Бернанос винаги е изпитвал нещо като алергия към писателите, афиширащи широко и натрапчиво тази принадлежност - какъвто, смята той, е случаят с Пол Клодел (изглежда почти анекдотично притеснението му дали на някои снимки не прилича на него). Тук е мястото да се подчертае и критичността на този ангажиран - в най-пълния смисъл на думата - човек към негативните явления в живота на католическата църква от първата половина на XX век. Не е твърде пресилено твърдението, че романите на Бернанос могат да се четат като художествени "реплики" на тези негативни тенденции - по същия начин, по който творчеството на Киркегор се явява "отговор" на замъртвялостта в средите на лутеранската църква през деветнадесетото столетие. Казаното може да обясни и някои неприемливи крайности в тези романни "реплики", които са били трудни за преглъщане от страна на католическата критика. Образът на един неконформистки свещеник, чиито екстравагантни действия често пъти срещат неодобрението и неразбирането на църковните функционери от висшия клир, не може да не тревожи, да не провокира към размисъл и реакция. В този смисъл може да се търси и една балансирана формулировка, характеризираща отношенията на Бернанос с църквата, на която е принадлежал. Аз лично бих го определил като "дисидентстващ църковник".
Бернанос и политическото дясно. Няма да се спирам подробно на тази легитимна възможност за подхождане към френския романист, за която писа наскоро Георги Каприев в текст, посветен на излезлия на български сборник с текстове на френския писател. Ще отбележа само, че - тръгнал от едни безспорно десни, роялистки и националистически убеждения и останал до голяма степен верен на тях през целия си живот - Бернанос твърде скоро е принуден от обстоятелствата да погледне по-трезво към младежките си илюзии и блянове. Впрочем коренът на тези блянове винаги е бил повече в една идеализирана и героична визия за средновековното минало на Западна Европа и на Франция, отколкото в жалката действителност на онова, което се нарича Realpolitik. Затова Бернанос ще трябва да се разграничи в позициите си първо от националистическото движение "Action fran?aise", сетне от окървавения франкистки проект за Испания, а накрая ще се дистанцира и от политическите среди, близки до генерал дьо Гол.
Бернанос и Мориак. Възможността да се подходи към Бернанос чрез друго голямо име във френската литература е подходът, който избрах да следвам в моята дисертация върху Мориак и Бернанос отпреди няколко години. Предимствата на този подход са очевидни (върви се от познатото към непознатото), но сега бих искал да спомена два от недостатъците. Подобен подход предполага да се намери нещо вън от католическото, което да обединява проблемно или тематично двамата автори (в моя случай това "нещо" се оказа проблемът за насилието), но възниква и една друга трудност, която ни помага да разберем характера на Бернанос и на създадения от него свят. Този свят гледа на психологията, пък била тя и романна, с недоверие. Психологията може да се превърне в оръдие на нелюбовта, в инструмент на празното интелектуално любопитство (както се случва в началото на романа "Измамата", 1927), което не съзижда, а разрушава. Тя може да "затъмни" дълбинните процеси в една човешка душа, вместо да ги "осветли". Да скрие същинските антагонисти на метафизичната драма, за която стана дума в началото, вместо да ги изяви. А нека не забравяме, че Франсоа Мориак (1885-1970) е познат и признат преди всичко като майстор на тънкия психологически анализ в романа!
Бернанос "в себе си". Възможността Бернанос да бъде разглеждан "сам по себе си", като самотно и оригинално явление, каквото безспорно той Е, е привлекателна. В една или друга степен той е автор без предходници (което не означава - без учители) и почти без следовници, които да са от неговия ранг. Ако извършим една въображаема операция по ампутиране на вече споменатите възможности за поглеждане към него и към творческия му свят, ще остане ли нещо наистина специфично бернаносовско, нещо ако не само негово, то поне акцентирано изключително от него, отделящо го от всички останали? На Андре Малро принадлежи изковаването на една лаконична формулировка, която определя Бернанос като "последния Свидетел на свещеното благочестие". Тази формулировка се намира в самия край на негов предговор към романа на Бернанос "Дневникът на един селски свещеник" (1936). Мисля, че това е романът, който в най-голяма степен ни дава ключ за разбирането на неговия автор. С какво този роман спечели мен лично като читател? От една страна, с образа на свещеника (разбира се, че трябва да има свещеник - ако читателят е чел внимателно дотук), но и с това, че този свещеник може да бъде… всеки един от нас. С човечността и усъмнеността на героя-разказвач в собственото призвание и с тихата му, незабелязана от околните, борба с тази усъмненост. Но ако беше само човечността на героя, това едва ли би било достатъчно, в световната литература има много герои, които ни пленяват със своята всеотдайна уязвимост и с величието на своето смирение. Не по-малко важно е онова усещане за присъствие на свръхестественото, което, по думите на един критик, "струи изобилно от романа" (а името на християнското свръхестествено е "благодат" - думата, с която романът завършва), способността да се улови неуловимото, да се предаде непредаваемото, да се изобрази неизобразимото и невъобразимото...
Има все пак един съществен проблем, с който бих искал да завърша моите размисли за Бернанос и който е виден по протежение на цялото му творчество - бих го нарекъл проблем с безусловната любов. Голяма част от романните послания в творчеството на Бернанос (понякога засилени и дори пресилени от патоса на критическите интерпретации) работят в посока на идеята, че познанието на Божията любов, като предусловие за спасението на човека, трябва да бъде заслужено или ако е невъзможно да бъде заслужено, поради недостойнството на персонажа, това познаване на всеопрощаващата любов и на истината - за Бога и за себе си - трябва да бъде "заплатено", т.е. пак заслужено, от някой друг, на мястото на недостойния. Очевидно е, че този друг в случая не е Божият Син, в Когото вярват и Когото изповядват християните, а някой герой-изкупител, който сякаш "взима" върху себе си греховете, неверието, заблудите, насилието, перверзността (с една дума - целия вътрешен мрак) на недостойните персонажи. (В романа "Под слънцето на сатаната" Донисан трябва да "плати" за спасението на Мушет, а може би и за много други душ?, подобни персонажи не липсват и в други романи на Бернанос.)
Вярвам, че когато Жорж Бернанос се е изправил пред Този, в когото е повярвал и който го е изкупил напълно, сърцето му най-сетне е намерило своя истински и единствен център и се е успокоило в него.

Калин Михайлов



Излизането на български език на книга с текстове на френския романист и есеист Жорж Бернанос (1888 - 1948)1 преформулира за пореден път един отколешен и добре познат въпрос: "Кой е Бернанос и има ли той почва у нас?". Неутешителното положение с българската рецепция на сътвореното от този голям френски интелектуалец от края на XIX и първата половина на XX век изправя всеки, заловил се с трудната задача да го представя пред нашенска аудитория, пред ситуацията да търси, образно казано, ракети-носители, чрез които да го "изстреля" по някакъв начин в родното културно пространство. Хубавото в тази ситуация е, че самият романен свят на Бернанос благоприятства използването на косвени подстъпи към него, той сякаш "подлъгва" изследователя да го съотнесе към едно или друго известно явление, а сетне преобръща лековатите идентификации и вкостенелите схеми на мислене и съпоставяне. Въпреки това обаче обглеждането на определени подстъпи към творчеството и личността на Бернанос е интересно и нужно занимание, то очертава част от проблематичния, но все пак възможен периметър на полагането му в един, на пръв поглед, съвсем чужд за неговия профил художествен и културен пейзаж.

1 Бернанос, Ж.
Под слънцето на сатаната.

София: София - С. А., 2005.