Българският шифър?
Когато в дискусионно-артистичния и почти ъндърграунд клуб "На тясно" се прожектира рекламният филм "Bulgaria - code of eternity" (режисьор Георги Торнев), произведен по поръчка на Министерство на икономиката, Министерството на културата и туризма, Министерство на външните работи, Министерство на енергетиката и енергийните ресурси и Пловдивския международен панаир, предварително е ясно, че ще става дума за клишета. И доколкото редица съвременни художници в последните години усърдно дълбаят темата, се почувствах едва ли не задължена да отида на това представяне. За да видя как върви работата по създаването на нови и реанимирането на стари национални клишета, и кой как преценява кои от тях какви са.
Като начало се забеляза, че филмът е безкрайно дълъг миш-маш от природни картини, тракийско злато, луксозни морски курорти, скиори по незнайни писти, които просто вървят една след друга, а понякога сред тях се мярка самотен кукер, подрусващ се на скала. От един момент започва формална тематична организация - чрез надписи и последващи импресии. Първо е киселото мляко, очевидно вече примирено с названието "йогурт": на зелена планинска полянка девойка в бяла риза дои черна крава в акомпанимента на "Бела съм, бела, юначе". По-нататък следва поучителният процес по приготвянето на киселото мляко и сиренето, което става на същата полянка с дървени лъжици, в дървени качета и други старинни народни съдини, чиито имена не знам. После готовите продукти - мляко, сирене, кашкавал, се явяват групирани на зелената трева, а до тях - за народно-национално настроение - е метнато домашно тъкано чердженце.
Нататък темите ми се губят като хронология, просто защото нямаше такава. Някъде в челните редици бяха траките - предимно злато от различни съкровища, Казанлъшката гробница (странно, Свещарската май липсваше) и скалните руини край Татул. Тъкмо се чудех защо не бе показан Перперикон, и той се яви една-две импресии по-нататък - под собствена рубрика, ясна за българите, но предполагам, твърде загадъчна за чужденците. Объркване ще предизвика у тях, струва ми се, и "Ренесансова архитектура", който надпис въобще не предполага визията на български възрожденски къщи. Клишираните образи - роза, вино, мед и т.н., продължиха нататък в неясен ред, но с подходящ музикален съпровод. Някои от тях ме озадачиха - например водата, защото нищо особено българско не видях в течащите реки и поточета, както и в ефектните пръски в близък план на слънчева светлина. Други клишета са претърпели странно развитие - гайдата например, представена не с масовката на сто каба гайди на хайдушки поляни, а със самотна... гайдарка.
Подобни образи настойчиво изискваха за мен присъствието на автора и поръчителите, които да изяснят каква е била задачата на филма. И дали инвеститорите са я поставили на режисьора или той е бил свободен да вкара във филма собствените си представи. Авторите и поръчителите обаче не бяха поканени, така че филмът бе надлежно разкритикуван в тяхно отсъствие от по-тесни и по-общи специалисти. Бе направено наблюдението, че във филма човешки фигури се явяват само тогава, когато това е абсолютно неизбежно - същата особеност в туристическия образ на България в пощенските картички отбеляза преди две години Мила Минева в изследването си в рамките на Визуалния семинар. Традицията на националната телевизия в правенето на такива филми бе съпоставена с очакванията към National Geographic. Изказа се предположението, че рекламен образ на България не може да се изгради, доколкото не може да се постигне консолидация в мненията какъв да е той. И т.н.
Както често става, интересното за мен се случи накрая, когато вече се разотивахме. Млада дама възмутено каза на съседи по маса, че в National Geographic не се интересуват от България, а само от 500-те години турско робство. Не се сдържах и отбелязах, че всъщност в протяжния филм, който гледахме, се мярнаха за секунди само две джамии. Тя ме погледна недоумяващо и затова повторих: "500 години турско робство и само две джамии", изчаквайки да видя дали идеята за 500 години културно взаимодействие ще достигне до нея. Не, не достигна.
Ето това е проблемът, говорихме после с една художничка - ощетената ни от минали клишета културна идентичност, която продължава да разпада рекламния образ на страната. Поради което чужденците виждат джамиите ни, а ние не...

Диана Попова