Имам една мечта
Не съм политолог, нито пък социолог. Пиша тези редове в качеството си на обикновена гражданка на Франция, прекарала 10 години в чужбина - главно в България; гражданка, която поддържа без резерви идеала за мирно културно разнообразие и съжителство.
Както повечето мои сънародници, не съм пряк свидетел на това, което става в няколко града в периферията на Париж и в провинцията по простата причина, че живея в Париж, където социалното и етническото съжителство в северните и източните квартали май е по-спокойно и по-добре осъществено. Но гледам телевизията и чета вестници, следя с огромен интерес дебатите, които подчертават сложността на един проблем със социални, етнически и политически измерения.
Основният проблем на много предградия е в това, че липсва социална мобилност. Можеш да живееш в такива "спални градчета" - както се наричаха едно време, когато знаеш, че един ден, стига да събереш малко повече пари, ще се преместиш в "истински" град с разнообразна архитектура, магазинчета, кина, развлечения, културен живот, с една дума, град за живеене. Така е било от 60-те някъде до 90-те години. Но положението вече не е същото. На практика тези предградия лека-полека и неусетно са се превърнали в "гета" - въпреки че терминът не е съвсем адекватен - където остават да живеят, без перспективи за по-нормално бъдеще, по-бедните, голям процент от които са имигранти, или техните деца и внуци.
Не оправдавам насилието, разбирам естествено объркването и гнева на тези, които изведнъж се озовават без кола, без ясли за техните бебета, без училище за техните деца (но не бива да забравяме, че през 1968 г. например се е стигнало до къде-къде по-драматични събития и ексцесни действия). Не оправдавам насилието, но мога да разбера причините и корените на днешния "бунт", който, впрочем, застрашава целия западен свят. Даже се учудвам, че чак сега се появява, поне във Франция. Очаквах това да стане по-рано.
Питам се:
Защо се гордеем с нашия "модел" за интегриране на имигрантите, когато вече не живеем с тях, не изпращаме своите деца в същите училища, когато едно CV, изпратено с "френско" име, се приема от работодателите, а същото, изпратено от арабско име, се отхвърля, когато френски предприемач от арабски произход губи клиенти само и само защото неговите работници са араби (а проблем № 1 в предградията е безработицата, още по-кошмарна и предизвикателна, когато наоколо всичко зове и кани към консумация)?
Защо се възмущаваме повече, когато посягат на синагога или църква, а не толкова, когато посягат на джамия? Питам се защо нямаме нито един чернокож говорител по телевизията? А в парламента или в правителството? И още: защо има два вида граждани: едните, за които щедрият девиз "Свобода, равенство, братство" е действителност, а за другите си остава само мечта?
Тревожи ме и друго обстоятелство. Повечето сегашни бунтари са деца! 14-, 15-, 16-годишни. И съм поразена от актуалността на думите, изречени от Теодора Димова, автор на нашумелия роман "Майките" (надявам се френската публика да го прозре, когато излезе романът в мой превод през следващата пролет):
"Започнах да пиша "Майките", след като през пролетта се случи онова убийство в Пловдив, когато две четиринайсетгодишни момичета убиха своя съученичка. През есента на тази година последваха други убийства, извършени от деца - в Перник, Благоевград, Стара Загора. За мен това не са обикновени убийства - като тези, които свикнахме да гледаме по улиците на България или по холивудските филми, или по криминалните хроники на вестниците. Тези убийства са знак, че в обществото ни се случва нещо, което до този момент не се е случвало. Че сме преминали някакви граници, които не могат да бъдат преминати.
Опитах се да открия корените на зверството. Не зная дали съм успяла. Това, което със сигурност разбрах, е, че не децата ни са виновни."
Застрашени са нашите общества, където по различни причини - разпадането на семейството като социална институция, гарантираща солидарност между поколенията, родители, принудени да работят до късно, статутът на жената и майката в отделни култури - децата са лишени от истинско възпитание и предаване на социални и етически стойности; и ако проблемът придобива сега френски измерения и характеристики, той е по-общо явление. Когато семейната солидарност се е разпаднала, трябва да се замени със социалната солидрност, а това според мен беше допреди 3 години успешната страна на "френския модел". Не е случайно, че тези събития се развиха, когато политиката на десните и твърде либерални (в икономическия смисъл на думата) правителства започнаха да я разрушават. Мерките, съобщени от френския премиер преди няколко дни, целят да възстановят полезни творения и инициативи от френските социалисти.
Събитията, които стават в моята родина, ме натъжават и потискат . Натъжава ме това, че 40 години бяхме слепи и глухи към проблемите на голяма част от нашето общество, от нас; това, че на човек му е толкова трудно да уважава Другия, носител на друга култура, други обичаи, друг език, и да съжителства мирно с него. Докато един ден слепотата е преживяна от този Друг като арогантност. Арогантността на богатия, способен да консумира колкото му се иска. Арогантността на "белия" човек, уверен, че е носител на "Цивилизацията", която е само една, нали - и Западна... Арогантността на министри, които си позволяват позорни думи и образи (тъкмо презрителните изречения на г-н Саркози бяха капката, от която преля чашата). Арогантността на правителства, които за 3 години постепенно лишиха от средства социалните регулатори (местни възпитатели, асоциации, действащи за по-добра социална интеграция, квартални културни домове от типа на българските възрожденски читалища, квартална полиция, полезна заради превантивната си роля, а една гола репресия не води до нищо положително, ако не е съпроводена от всекидневна превантивна работа на място, и т. н.). Арогантността на обикновения, всекидневен, тих расизъм спрямо различния, Другия.
И все пак, следейки внимателно дебатите, реакциите, спонтанните инициативи, имам една надежда. Да кажа ли като Мартин Лутър Кинг, тази велика личност от моето детство, "Имам една мечта"? Надявам се, иска ми се да вярвам, че Франция отново ще бъде родината на правата на човека. Пътят ще бъде много дълъг и труден, но констатирам, че пред тази пропаст, най- дълбоката криза у нас от 1968 г. досега, много гласове се издигат от инертната маса, призовавайки към взаимно уважение и признание френският девиз да стане реалност за всички граждани - без дискриминация. Дано само това осъзнаване, че сме пропускали много влакове, да не се окаже фатално късно.

Мари Врина-Николов