Аз съм измет
Аз съм част от онези, които наблюдават развитието на събитията в Клиши-су-Боа със смесица от безпокойство и тайно нетърпение. Разбира се, безпокойството преобладава, защото много добре знаем как размириците влияят върху обитателите на градовете, които ги предизвикват, но и търпят последствията им след това. Освен сериозното влошаване на тяхната непосредствена среда за живеене, опасенията на хората в горящите квартали са дали някой от техните няма да получи граната право в лицето, дали няма да го хванат и да получи за назидание наказанието за колектива, дали кварталът няма да бъде поставен под наблюдение през следващите години и дали адресът, на който живеят, няма да стане по-запалителен от всякога. Всички тези комплекси, които бяха разглеждани с вариообективите на телевизиите през пламенните нощни битки, страдат десет - петнайсет години по-късно от едно деградиращо ежедневното им съществуване ефимерно медиализирано внимание. Знаем твърде добре, че механизмът на отношението на политическото действие към неговото окачествяване е такъв, че докато тези бунтове не вземат прелестния образ на една революция (който би бил легитимиран само от нейния политически успех), обитателите на комплексите като цяло и тези, които са действали, в частност, ще платят сметката за неизбежно, задължително виновните си действия със затвор и растящо безчестие. Тъканта на революциите, които променят съдбата на хората, е изградена от диви и несигурни бунтове. Тайното ми нетърпение почива върху надеждата, че въпреки предвидимите страдания, може би някой в края на краищата ще погледне сериозно на риска, поет от младежите в Клиши, за да бъде в крайна сметка чута една ярост, далеко надминаваща трагичната смърт на техните приятели.
И наистина, трудно е да не видим, че тези вълнения са просто по-остра проява на отдавна заявяващ се бунт, който е постоянно отлаган чрез поддържаното от държавата фино равновесие между полицейската логика и социалните процедури. Вече четирийсет години държавата разиграва бляскаво тази перверзна комбинация, която поддържа социалното напрежение на точно определено, максимално за толериране ниво.
Да започнем с полицейската логика.
Първата стъпка на полицейската логика беше да изгради комплексите със социални жилища встрани от градовете. Разбира се, цял булевард добри намерения водеше към този радикален урбанистичен проект: щяха да бъдат построени удобни и хигиенични жилища за семействата на народа; и даже тези семейства щяха да бъдат размесени със средната френска класа с две много щедри намерения: едното - за социалното смесване, другото - за осигуряване достъп до собственост. Но няколко злокачествени идеи бързо надвиха тези щедри обещания. Страхът от червените в епохата на Студената война първо оправда намерението размирният тогава народ да се държи далеко от градските центрове. После, когато тези комплекси се изпълниха с икономическа и екзотична емиграция, вербувана от индустриалците, се формира един мълчалив консенсус да бъде поддържано това топографско отстранение, което даваше възможността да не се интересуваш какво правят тези хора в своите бетонни кули. Това беше и възможност да се избегне проникването им в охолните градски центрове. За първи път в историята на градовете за бедните се строяха урбанистични карикатури в отдалечени места. Настанени там, бедните се оказваха заточени или отхвърлени. Това беше, както вече отбелязаха няколко по-смели анализатори, едно на практика превантивно наказание.
Втората проява на полицейската логика беше разпространяването в продължение на почти трийсет години (чрез хора на медиите и чрез национално отговорни политици) на един глух слух: че населението, живеещо в комплексите, е опасно. Веднага след първите успехи на Националния фронт, неоголисткият апарат (първо) и левият апарат (после, на прословутия конгрес в Епине) сметнаха, че неопределилият се електорат трябва да бъде държан в объркване между чувството за несигурност и една реална заплашителност. От това произтекоха, първо, вербалната, а после и законодателната ескалация, в която всички правителства и много медии имат дял, подхранвайки с допълнителни страхове при всяка новина от комплексите съществуващият вече (и съставен от всякакви елементи) страх. През целия този период и до ден-днешен преобладаващото впечатление беше, че голямата част от населението в комплексите живее от грабителство, от продажбата на наркотици, от далавери, т.е. там са само измамници, крадци, скандалджии и шарлатани, за които при всеки инцидент трябва да се изпращат специалните отряди. Последствията от това наддаване се прибавят към изолираността на населението в комплексите: много повече от другите жители на страната те понасят разрушителната безработица на едно общество, което предлага възможност да работиш само в ненамираемите трудови договори. Страхът днес е сериозно заразил трудовата заетост: шансовете да си намериш работа, ако си момче от магребински или африкански произход и живееш в Боске или в Троа-мил, са почти никакви. Ако идваш от друг комплекс със същото лице, шансовете са пренебрежимо малки. Опитваш понякога за няколко месеца, но пък тогава си принуден влезеш в образа, който слуховете ти приписват: черниш, отказваш се, оправяш се по друг начин. Масивната безработица, комбинирана с постоянното (и никога не обсъждано) говорене за обществената сигурност, създадоха условията за едно тотално отчаяние, отчаяние, поддържано от неуспехите в училище, отказаното право на гласуване, дезертирането на политическите партии от комплексите и на егалитаристките дрънканици в избирателните речи. От гледната точка на полицейската логика социалната държавата създава това, което самата тя нарича мрежи за сигурност: една крайно сложна система от разпоредби, от семейните надбавки, грижата за самотните родители, за хората в неравностойно положение, за настаняването до помощите при безработица, осигуряването - без, разбира се, да забравяме съществените инвестиции в градската политика от 1982 г. насам. Без всякакво съмнение, при липсата на тези надбавки, на финансова и техническа помощ, жителите на комплексите щяха да бъдат гладни и да са изложени на още повече изкушения да пристъпват закона. Все пак нашата стара традиция на благотворителност е още жива: не можеше и не може да оставим тези осем-десет милиона души без средства. Но както са абсолютно необходими в един момент, порочните следствия на тези мерки - дозирани фино, за да се избегне най-лошото, но и поддържайки напрежението - са абсолютно разрушителни след определено време. Никое говорене не пропуска да подчертае, че тези помощи са временни и че населението, което ги ползва, е съставено от лентяи.
Надзорът, подозрението, вербалните и административните унижения, които придружават грижите, се превръщат в постоянен морален тормоз. Постоянно трябва да съобразяваш речта си с изискванията на съответната мярка, да доказваш бедственото си положение, често да симулираш, да лъжеш понякога, да се оплакваш нарочно, да седиш часове на опашка и да чакаш месеци - понякога години - обещания за жилище или работа, подхвърлени като милостиня. Всеки беден жител на покрайнините познава мъмренията в социалните служби, изричани от поучаващите, които идват от удобните си квартали. Тъй като най-големият срам е да храниш семейството си не с работа, а с установената за това милостиня. Момичетата от комплексите са често по-смели и по-склонни към компромис, те избягват понякога неуспехите в училище, отказа от наемане на работа и опашките пред социалното подпомагане; момчетата обаче попадат често в клопка, от която е трудно да се измъкнеш. Реагирайки, те се опълчват срещу системата, която им оставя само избора между унижението и подчинението. Те кръжат из комплексите като ранени животни.
В същото време всички, които живеят в тези комплекси, всички, които се интересуват отблизо от тях, знаят, че огромната част от жителите на френските предградия - млади и недотам млади, жени и мъже от всякакъв произход - са верни на т. нар. републикански ред, обичат и са горди с Франция, признават закона, от който очакват закрила и образование както всички останали, честно са привързани дори към лаицизма въпреки различните си конфесионални корени. Много от работещите в тези комплекси - местни избраници, преподаватели, полицаи, съдии или възпитатели - познават прекрасно решимостта на жителите на комплексите (и в частност на младежите) в дъното на душата си да са част от тази Франция, от която се оплакват, че не знае да им говори и че - повече от страхливост, всъщност, отколкото от цинизъм - не ги уважава. Повечето от работещите там - и преди всичко кметовете - правят всеки ден каквото могат, за да поканят по един или по друг начин жителите на комплексите в Града на Републиката. Но когато някой ги нарича измет, жителите на комплексите кипват. Не защото са шокирани от думи, които самите те използват; а защото в случая използването им е признак за дебело незнание, за отчайваща политическа глупост, за търсене на медийни ефекти - вече поколения наред е все така, стига!
Трябва да кажа, че ако бях един от тях, и аз щях да съм гневен, щях да споделям бунта им срещу тази сплав от настанилата се несправедливост с ефектите на спектакъла. Ще дойде ли някой ден политик, който да рече, че хората в комплексите - и по-специално дошлите отдалеч - са преди всичко не проблем, а ресурс - демографски, културен, ресурс на въображение, на дръзновение, на компетентност, че те са значително богатство, че са част от общото приключение на страната? Заставайки до тези момчета, които рискуват всичко, останало им от едно почти изгубено съществуване, за да предизвикат показването по телевизията на техните разложени комплекси, на техните опропастени съдби и на тяхната младежка енергия - аз съм също отрепка, аз съм на тяхна страна, не без безпокойство, но без съмнения. В края на краищата, други народни бунтове направиха тази страна свободна; и се опитваха - досега без голям успех - да я превърнат в страна на гостоприемството и братството.

Le Monde, 10 ноември 2005

Марк Харцфелд
Превод от френски Христо Буцев

Бел. пр. Умишлено в превода на този текст френската дума cite, с която се назовават построените извън големите градове квартали с предимно високо строителство, е предадена като "комплекс". Дори "ситетата" да са по-красиви и по-чисти от нашите комплекси, те са рожба на една и съща архитектурна философия. Засега тежките последици от този вид строителство са видни най-вече на Запад.