Българската социология мисли себе си
Школска истина е наблюдението, че от самата си поява, към средата на XIX век, социологията е съпътствана от непрестанно вглеждане в собствените си социални условия за възможност. Един постоянен опит за "саморефлексия", в който инструментите на социалната наука да бъдат насочени към самата нея, като специфична форма на социален живот. Въпреки това подобен тип научно изследване - социология на социално-научната практика и нейното социално присъствие - в България си остава сравнително непопулярно занимание. Така например формулата "социология на социологията" често предизвиква в студентските среди недоумение или иронична усмивка, вероятно израз на високомерно пренебрежение към 'поредната експанзионистична претенция на социологията' - фигурата 'социология на' (на труда, на семейството, на държавата, на културата и пр.). Нима всичко може да бъде предмет на социологическо изследване? Дори самата социология? В същото време научни търсения около българската социологическа традиция и нейните различни контексти на промяна и възпроизводство като цяло рядко присъстват дори в специализирания периодичен печат.
На този скептично-оскъден фон се появява "Социологията като проект. Научна идентичност и социални изпитания в България, 1945-1989 година" на доц. Светла Колева (Институт по социология към БАН). Книгата бе представена на 9 ноември в зала 1 на СУ от проф. Николай Тилкиджиев, проф. Кольо Коев, проф. Георги Димитров и доц. Мая Келиян и е изследване на тесните отношения на сътрудничество между партийната власт и социологията като научна дисциплина, като социалистическото общество е привлечено в синтетичния модус на предмет на социологията преди 1989 и на контекст, в който се разгръща дисциплинарният й проект. Привилегирован случай е списание "Социологически проблеми" (излиза от 1969 година, орган на Института по социология и Българската социологическа асоциация) като "синтез на дисциплинарни практики" и топос на научно развитие. Общосподелено беше мнението, че публикацията задава високи критерии на историческата работа и е безспорен принос във все по-ясно очертаващата се българска традиция. Към това бих добавил, че тя отговаря на (по кантиански поставения) въпрос: Как е възможна социологията в България днес? Припомняйки ценностно-натоварения социополитически контекст на конституиране на социологията като дисциплина, авторката споделя с читателя знанието за едно проблематично минало, без което е невъзможно разбирането за настоящата ситуация, в която се намира тази наука у нас. Убедително звучи твърдението на проф. Димитров, според когото монографията е своеобразен вододел в историята на българската социология и след нейното публикуване трябва да оразличим два етапа - преди и след "Социологията като проект". Тук е мястото да подчертая, че това е задължително четиво както за студенти, така и за преподаватели-свидетели на събития в историческото случване на дисциплината.

Момчил Христов