Между майката и изкуството
- При представянето на изложбата в клуба в края на дискусията се появи думата "нормално". Създаде се впечатлението, че става дума за нормално съвременно българско изкуство, което е прието нормално от арт средите и обществото в Регенсбург. И дори поздравителният адрес на премиера Станишев изглежда някак нормален с всичките му официални клишета. Така ли е наистина? Нормално ли е всичко според теб?
- Според мен думата "нормално" се изравнява с думата "толерантно". А с толерантност прикриваме истинското си отношение. И вероятно именно затова представянето е определило тази изява като нормална. Самото представяне я представя като нормална.
- А каква е всъщност?
- Много е сложно да преценя как е била приета изложбата, защото не говоря немски. Интересно беше, и това го чух после, на записа на Аделининото видео, че когато момчетата пънкари, живеещи под моста, където тя си направи пърформанса, попитаха един от организаторите - а това всъщност изкуство ли е?, той отговори, че не знае и видимо се дистанцира. Друг от организаторите сподели с мен, че много се радва, че подобна изложба се случва в Регенсбург, за да може да се разчупи стереотипът, стандартният им начин на мислене. Извън няколкото музеи, множеството галерии, които видяхме, предлагат по-скоро сувенири. А в българското представяне в "Донумента" имаше много различни неща - за всякакъв вид публика. И всъщност това разнообразие може да бъде изтълкувано като нормално.
- Аз помня, а и ти, предполагам, също, такива представяния преди 15-20 години. Тогава, когато се прокламираше многообразието от стилове и почерци, но в него никой не си представяше инсталации например, видеа, пърформанси и прочие. Сега те стоят наистина нормално в съвременното българско изкуство...
- Те и клишетата се приемат като нормални. След официалното откриване на изложбите в Регенсбург, в Историческия музей беше открита изложба на германски студенти антрополози, свързана с представите за България в масовото съзнание. Авторите с много любов бяха облекли витринни манекени като: спасител-гларус, наркотрафикант, розоберачка, патриарх - патриархът беше кацнал над голям фотос на Рилския манастир, а на вратата ни посрещна видео, "изрезка" от филма "Хан Аспарух" - откъсът, в който полуголи диваци превземат кален ров. В дъното се мерджелееше портретът на Вазов, до него този на Панчо Владигеров и ако успееш да си пробиеш път сред тълпата, можеш да чуеш в слушалките рапсодия "Вардар". Попзвездата Лина не можеш да чуеш, но можеш да се насладиш на множество нейни фотографии - пищна, руса, цици.. Имаше и една писалка, точно до тях, дали не беше на Елиас Канети, не съм сигурна.
- Доста любопитна смес.
- На мен лично ми е още по-любопитно как ли тя се приемаше от баварците. Ако ще сме нация от диваци, трафиканти и фолк-звезди, не е ли някак си обидно.
- Всъщност често клишетата са обидни, то им е в природата. Веднага си представям как биха възприели германците някои мои клишета за тях...
- Червени, руси и ядат картофи...
- Нещо такова. Но да се върнем към нашата "нормална" изложба на съвременно българско изкуство. Повечето от произведенията, които видяхме, вече са показвани у нас, предимно в София, но и в други градове. Но като че ли в Регенсбург стояха по-добре, ако съдя по документацията, която видяхме. Така ли беше в действителност?
- Искам да намеря нещо, което е стояло добре... Категорично пърформансът на Аделина Попнеделева там изглеждаше добре и се вписваше добре. Може би малко по-драматично и романтично, отколкото на мен ми допада.
- Това нейно пране на бели ризи в кална вода бе представено в Софийската централна баня през 1999 г. И тогава то изглеждаше различно, по-"социално", бих казала. А като прибавим към това още и кънтящите зали, своеобразната сцена, на която се извършваше действието, публиката, оказала се в класическата позиция на зрители...
- В Регенсбург пърформансът имаше много хубав фон - река, дървета, стари сгради, камбанен звън. И валеше... А тя простираше калните си ризи в този романтичен пейзаж.
- Звучи доста подривно.
- Точно така изглеждаше. Предполагам, че и така се тълкуваше. Поне такива бяха коментарите на другите колеги българи, които бяха там. А Регина Хелвиг-Шмит, която е инициатор и куратор на изложбата, беше във възторг.
- Всъщност това съвсем не е единственото открито пространство, използвано за творбите.
- Имаше няколко намеси във външни пространства. Една нова работа на Правдолюб Иванов, направена специално за Регенсбург, със заглавие "Животът на другите е някак си по-лесен", на мен лично много ми хареса. Той закачи по дърветата на Банховсворплац дървени кучешки колиби като къщички за птици. Друга работа, която също смятам, че стоеше добре, е инсталацията на Кирил Чолаков "Спалня". Той построи спалня с размери 6 х 4 х 3 метра и я тапицира с един и същи десен, чиито модул е човешко око. Тя бе поставена в магазин "Аркаден" и предизвика най-малкото любопитството на хората. Мястото някак й помагаше. Може би заради характера на самата работа, която е на ръба на дизайна, рекламата и това, което се опитва да се отграничи като самостоятелно изкуство. Отново в същия магазин беше представена инсталацията на Коста Тонев "Размери на личния комфорт". Той е нарисувал четирите стени на стаята си в студенстското общежитие и всеки желаещ може да измери собствения си стандарт спрямо този на автора. Тази работа като идея дори повече ми допада от предишната - тази на Кирил Чолаков, но нямаше много желаещи да си съизмерват стандарта. В магазина беше и инсталацията на Елена Панайотова...
- Да, и веднага искам да кажа - от вашето представяне разбрах, че тези модули се местят. Когато работата бе показана тук, в София, в галерия "Ирида", някак си нищо не подсказваше, че публиката може да прави нещо с нея, да я променя, да размества модулите по свой вкус.
- Иска ти се да стигнем до взаимоотношенията публика-творба, но има прозаичен отговор. Това е много широко разпространена детска игра в Бавария. И към инсталацията на Елена имаше рисунчици, които обясняваха играта.
- Но ние все пак сме при въпроса за взаимоотношенията между публиката и творбата. Защото, доколкото си спомням, в "Ирида" нямаше указания. А и по принцип българската публика трудно влиза в пряк допир и общуване с творбата - не само с тази конкретна работа, но и въобще. Не е настроена игрово, така да се каже.
- Сигурно има значение и това, че тук е била показана в галерия, а сега беше в магазин и то на площадка, на която предишния ден имаше презентации на парфюми с активно участие от страна на публиката. А от друга страна, у нас естествено няма такава култура по отношение на т.нар. интерактивни инсталации.
- Вярно е. Но пък тази баварска публика твърде интерактивно се е отнесла към твоите работи..
- Имаш предвид кражбата? Направо активно се е отнесла. В централната част на града като улична реклама бяха представени моите "Дигитални натюрморти" - изображения, събиращи в себе си "нормалната" реалност с дигиталната. В компютърно създаден фон вмъквам фигура от фотография на случайно преминаваща по улицата жена. Цветята от фона са извлечени от десена на роклята й. Натюрмортите са израз на желанието ми за маркиране на територия - в цифровия безкрай вмъквам човешка фигура като нещо крайно, нещо определено, а поставени на улицата, тези билбордове влизаха в маркировката на града. В Регенсбург няма никаква улична реклама. И всъщност моите дигитални натюрморти бяха единствената.
- Може би затова са откраднали четири от тях - може би градът не е могъл да понесе чужда маркировка?.. Но все пак е понесъл "маркировките" на Правдолюб Иванов.
- Защото неговите къщички са много по-малки от моите билбордове и бяха скрити сред короните на дърветата...
- А случи ли се нещо с другите произведения в откритото пространство на града?
- На открито бяха т.нар. ленд-арт инсталации на Румен Михов. А според мен - грубовати дървопластики, корита и столове със съвсем стандартни размери, разположени до един от фонтаните. Румен намери много почитатели. Той работеше в центъра на града, разполагаше с резачка и вдигаше много шум. Другите представяния в извънгалерийни пространства са на Мариела Гемишева в един джаз-клуб. Тя показа своята инсталация "Out of Myself". В отсрещния ресторант бяха картините на Ива Яранова.
- А как стояха произведенията в традиционните галерийни пространства?
- Ами традиционните произведения стояха тежко, за разлика от видеата, които не бяха показани добре. Например на съседната на стената, на която беше показана живописта на Расим, се прожектираше видеото "Минук - рибата художник" на Стефан Николаев. Сещаш се, че това е прожекция през видеобим - няма как едновременно да гледаш живописта и видеото. Като че ли освен на мен, това на никого другиго не правеше впечатление. На въпроса ми защо е така и не можем ли да потърсим друго решение, имаше безкрайно дълъг отговор, пълен с оправдания от рода на съборена стена и всякакви такива дълги и трагични истории.
- Но това е ужасно нелепо!
- Другото ужасно нелепо нещо беше една т.нар. видеокомпилация с продължителност над два часа, която събираше в себе си поетичното "Сияйното. Пусто. Извън" на Ана Виленица и Венелин Шурелов с видеото, в което Расим диша лепило, последвано от рибата Минуг, която, явно за компенсация, беше сложена и тук, следваше "On the BG Track 03" на Красимир Терзиев, после идваше примерно "Домашна истерия" на Елена Панайотова, "Корекции II" на Расим и т.н. Тази според мен нагла компилация направо унищожаваше видеата.
- Знаеш, разбира се, как снимките често лъжат и показват ситуацията много по-идеална, отколкото тя е всъщност. Като гледах представянето в клуба "На тясно", си мислех, че редица от произведенията в Регенсбург са представени по-добре, отколкото в галериите в София, примерно.
- Ами защото, след като си присъствал, си се почувствал някак си минат, а техниката дава възможност да компенсираш това усещане. Казваш си: поне документация имам, и я показваш.
- Да де, но при това показване не става ясно кое до какво и срещу какво стои.
- Да, и става нормално. Ето това е нормалното. Например "Стъпките" на Станислав Памукчиев си стояха достатъчно нормално и тежко в пространството, в което бяха показани. И ако не погледнеш вдясно, за да видиш "Звездите" на Аделина Попнеделева, можеш да се впуснеш в някакво философско задълбочаване по темите, които той предлага. Но ако погледнеш, и двете работи някак си се разпадат. Същото според мен несъвместителство имаше и в другото галерийно пространство, където "Половин истина" на Правдолюб Иванов разделяше "Пасажът" на Станислав Памукчиев от "Автопортрет с дрога" на Расим. Или пък инсталациите на Елена Панайотова до живописта на Самуил Стоянов - но те като че ли по-могат да стоят заедно. "Кой е този език?" на Красимир Добрев, послужил за плакат и корица на каталога, нелепо висеше на дебелата дървена колона зад офисната маса при входа на галерията. Дето се казва, да виждат хората къде влизат: на външната врата - плакат, на колоната - картина.
- Това част ли е от немския или по-скоро баварския характер?
- Всъщност Мюнхен бил най-северният италиански град според баварците. И те много държат да се прави разлика между баварско и германско.
- Това ли се опита да "хванеш" във видеото с пекарката на наденички?
- Нищо не съм се опитвала да "хвана". Всъщност имайки камера отскоро, не мога да се спра да я използвам. Докато похапвахме специалните баварски наденички, правени все по този начин вече 500 години, наблюдавах момичето, което ги пече, естествено с включена камера, а колегите коментираха на кой точно малък холандец им напомня сцената.
- Но това, което видях, е великолепно - и като осанка, и като светлина, и като атмосфера, и като особена, наистина малкохоландска леко умита хубост, която някак не й прилича да пече наденички. Но пък защо не, щом й прилича да чете писмо... Искам да кажа, че резултатът съвсем не изглежда така случаен, както го описваш.
- Да, но е случаен - записът. Изваждането му от едночасовата касета и изкарването на част от звука вече са нарочни.
- Остава само да му сложиш заглавие.
- Не ми се иска да му слагам заглавие. Сред множеството предложения за "автори" - Петер ван дер Фо, Ян ван Ейк, Ван дер Велде, на записа съвсем ясно се чува "Рембранд си е ебал майката", а после идва и заключението: "Животът е пълен с изкуство". Та някъде помежду майката и изкуството е заглавието, което засега не искам да формулирам.

9 ноември 2005

Разговаря Диана Попова



Разговор с
Надежда Олег Ляхова



"donumenta"
Изкуство и култура от Република България
30 септември - 30 октомври 2005
Регенсбург

Изложбата бе представена
в клуб "На тясно"
на 3 ноември 2005.