Киев и киното
"Молодiст" бе причината да напусна по-рано "Златния ритон" (вж. "Култура", бр. 37 от 2005) и да закъснея за "Златната ракла" (вж. "Култура", бр. 39). Тъй като с Киев сме на един часови пояс, нямах проблеми с аклиматизацията, но тази златна есен се оказа най-динамичната в критическата ми практика.

Фестивалът на младите

За трети път бях на "Молодiст" и за първи - в жури на ФИПРЕССИ. След осем години Киев е станал още по-ослепителен, макар да прилича на строителна площадка; фестивалът - по-мащабен, макар да дразни с елементарни пробойни; а публиката - все така стъписващо обилна, еуфорична и млада.
Създаден през 1961 като форум на студентското кино в рамките на СССР, след разпадането му фестивалът продължава да се развива. През 1993 Международната федерация на продуцентите (FIAPF) официално регистрира "Молодiст" като международен фестивал. Изключително важна за възхода му е желязната подкрепа на телевизионния канал 1+1 и неговия бос Александър Роднянски (от 1995). Днес "Молодiст" е един от най-авторитетните международни кинофоруми на младите с три конкурса: студентски (22 филма), късометражен (22) и игрален за първи и втори филм (12).
Въпреки че формулата му е непроменена, фестивалът се е разраснал -200 заглавия, разпределени в трите конкурса, 11 съпътстващи програми (Украинска панорама 2004 - 2005, Ново руско кино, Френското кино днес, Немски булевард, Фестивал на фестивалите, Балкански фокус, От другата страна на соцреализма, Ретроспективи на Маргарете фон Трота и Вернер Херцог, Скандинавско късометражно кино...), 8 специални събития, прожектирани в червената и синята зали на Дома на киното и в още десетина кина. Това е закономерно, тъй като, освен 1+1, зад "Молодiст" мощно стоят държавата (Националният съюз на кинематографистите, Министерството на културата и туризма, Министерството на младежта и спорта и Киевската община) и солидни спонсори (Stella Artois, Лото Забава и още 18 компании, както и 32 посолства, центрове и фондации).
Освен че отбеляза годишнината от смяната на властта в Украйна с програмата "Една година от Оранжевата революция", фестивалът бе открит от Виктор Юшченко (традиционно "Молодiст" се радва на президентски патронаж), който връчи на Роман Полански наградата за цялостен принос в световното кино "Златен елен" (учредена през 1997). На закриването пък на сцената (в измачкана оранжева рокля без ръкави) излезе Катерина Юшченко, за да връчи наградата на своята фондация за подпомагане на украинското кино на Лариса Кадочникова за ролята й на Маришка в "Сенките на забравените прадеди" на Сергей Параджанов по случай 40-годишнината от излизането на филма. Докато Кира Муратова и Роман Балаян се шегуваха на руски със своето извикване на сцената (като миналогодишни лауреати), г-жа президентшата сама си превеждаше между английски и украински.
За първи път бях очевидец на грандиозен полски десант в Киев: в националния дворец "Украйна" Полански откри "Молодiст" с "Оливър Туист", Кшищоф Зануси го закри с "Персона нон грата", а в Дома на киното Йежи Хофман показа първата част от монументалния документален триптих "Украйна". Явно, след миналогодишното рамо на Юшченко, Полша има намерение да играе все по-важна роля в новата история на Украйна (имайки предвид старата). Между другото, украинският език все повече се отдалечава от руския и заприличва на полски (с много български архаични думи). Парадоксът е, че младите настояват за сепариране от Русия, за велика украинска нация, а всички говорят помежду си на руски и използват националния език само церемониално. Парадоксът е, че на откриването и закриването се говореше на украински, през цялото останало фестивално време в Дома на киното - на руски, а каталогът също е на украинско-английски. Доста шизоидна история.
За първи път по време на "Молодiст" се състоя филмов пазар. Продуценти от бившите съветски републики недоволстваха от организацията, но на финала той бе отчетен като успешен от директора на фестивала Андрей Халпахчи (дори награди се връчиха).
За първи път от поне десет години гостите на фестивала не нощуваха на кораб в Днепър, а в хотел "Спорт" до националния стадион - съвсем близо до Дома на киното (само голямото жури спеше в Radisson SAS). Бях сред малцината без носталгия по каютите, но съм съгласна, че макар ресторантът да работеше до късно през нощта, фестивалната атмосфера бе аморфна в сравнение с чара на корабната неформалност. А може би аз съм пропуснала купона...
В Киев имахме възможност да гледаме филми от ранна утрин до късна вечер. Конкурсът свършваше рано, а после започваха изкушенията: прожекции, приеми, опера, концерти... Към дамското ни жури бе аташирана Альона - студентка по международни отношения. Дипломатично и акуратно тя компенсира тоталното пренебрежение към нас от страна на фестивалната дирекция. Альона бе нашият "Молодiст"-ангел.
Така успях да видя успешния "Лейди Зи" на Дюлгеров, десетина нови руски филма, "Мандърлей" на Ларс фон Триер (мощно продължение на концепта "Догвил") и за пореден път - "Сестри или баланс на щастието" на Маргарете фон Трота (не е мръднал, за разлика от новите й заглавия)... Жанин Евра, с която отидохме заедно в американоподобния мултиплекс "Бътерфлай-Аквамарин", се опияни от българския филм (беше с английски субтитри и после го показаха твърде успешно в Дома на киното), ала не разбра и гък от датския (беше дублиран на руски). Изобщо проблемът с превода се оказа един от капиталните на фестивала - или куца, или липсва. Да не говорим, че руските филми извън конкурса можеха да бъдат разбрани единствено от рускоговорящи. Друг сериозен организационен препъникамък бяха почти всекидневните промени в програмата. Някои от тях се оповестяваха в бюлетина, издаван от редакцията на списание "Кино Коло", ала пак на украински.

Конкурсното кино

Студентският филм "Ние двамата" на Николай Хомерики (2005, Русия/Франция, 30`) бе най-хомогенният не само в своята си категория, а като че ли изобщо в състезателната програма. Черно-бял и екстатичен, той представя отношенията между болна майка (наузнаваема Наталия Коляканова) и грижовния й син (Артьом Смола). В началото се впива в пространството, подобно на Сокуров, но постепенно се раздипля като болезнено проникване в травматичната бинарност на руския характер - хистеричен и клаустрофобичен.
Късометражният "Мустаци" на Вики Шудърс (2004, Австралия, 14`) бе най-взривният филм не само в своята си категория, а като че ли изобщо в конкурса. Повечето й колеги се опитват да експлицират с немощна претенциозност глобалната несигурност през разни индивидуални паранои: бодли на пръстите ("Бодли", реж. Тоби Ангуин, Австралия), имигрантски ступор ("Не казвай и дума", реж. Марек Блага, 2005, Австралия, 9`), логорея ("Само не още едно интервю", 2005, 9`, Франция, реж. Бернар Танги), агресия ("Не мога да спра да дишам", 2004, Шотландия, 15`, реж. Еми Нейл)... А Вики Шудърс тръгва от мило паяче и елегантно настига жена с мустаци пред огледало. Колкото по-ожесточено ги бръсне, толкова мъжът й по-алиенирано хърка. Колкото по-нахално растат, толкова по-бързо избуяват зеленчуците в градината. А когато най-сетне тя заприличва на Марк Твен, той я поглежда изпод своя гоблен, слага фес и... танцуват танго. Ужасно гротескна терапия за депресия (не само семейна) през пародирането на пола и поведенческите модели: мачизъм, феминизъм, хомосексуализъм...
Доминантата в дванайсетте игрални филма е оцеляването на човешкото в скотска ситуация, а най-травматичните са свързани с проблемите на децата. Според повечето от тях, семейството вече не е едновремешната опора, а е дори кошер от вини и бедствия. Веднага бързам да уточня, че конкурсът бе по-скоро минорен като настроение и хилав като кино. Вярно е, че в последно време наблюдаваме издънки на големи майстори и в контекста на световната филмова ситуация той бе по-скоро нормален, но ми се струва ненормално сред 12 заглавия в 2 да присъства Белгия, в 2 - Германия и в 2 - Франция, а да няма нито 1 от България или Полша например. Разбира се, когато става дума за младежки фестивал, публиката е радушна и към най-примитивния скеч, но лично аз едва изтраях до края повечето филми.
Оказа се, че фаворити на голямото (мъжко) жури са филмите от входа и изхода на конкурса. Носителят на Голямата награда "Обвинен" бе първият - семеен копенхагенски гърч заради инцест на баща-педофил. Благовиден треньор по плуване, той обича съпругата си, не се разбира с дъщеря си и неизменно гледа гузно. Виждаме дъщерята (на монитор) чак след като е повдигнала обвинение, че й е посягал, а той е в килия. Нито веднъж не отговаря на въпроса "Направи ли го?" и е оправдан, но успокоението не идва - у него, съпругата, въздуха... При повторната поява на детето цялата гадост се разплисква на екрана, само дето за зрителя тя е ясна отдавна. Христоматийна датска драма, втренчена в дребните детайли и крупните лица, с догма-камера, тревожна музика и прекрасен финал - изоставен от всички, мъжът лази по улицата в краката на минаващите деца. Приличен филм, но подобни - бол. На неговия фон дори "Дърводелецът" от САЩ, показан през март на София Филм Фест, изглежда новаторски.
"Айсберг" пък бе последният в конкурса. Не съвсем младите му режисьори Фиона, Доминик и Бруно се представиха с инфантилен финт (откъслечен руски, разбира се) и екзалтираха публиката. В интерес на истината отдавна не съм гледала по-обещаващо начало на филм: в кадър ескимоска джумоли на своя си език "инуктиктитут" и започва да ни разказва как е намерила мъжа си (за да оцелее племето). Хоп - в ресторант за бързо хранене грацилната Фиона с фламандската си хубост и табани-плавници (току да забравя Ума Търмън в "Убий Бил" ) търка пода.
Всичко наоколо е в сигнално червено. Неволно Фиона се затваря в хладилния склад, прекарва там цяла нощ и на другия ден нищо не е същото. Абсурдистки-креслива комедия, където са овъртолени семейство, бизнес, човешки права, имигранти, лед, море, любов... Само че след десетата минута скечовете започват да писват и стават костеливи - почти колкото Фиона. Никой от нашето жури не се поддаде на белгийският хумор до края. Залата обаче гърмеше от смях.
"Безсъдбовност" е дебют в режисурата на световния оператор Лайош Колтай, гениално "материализирал" визиите на Ищван Сабо, Джузепе Торнаторе и пр. Филмът е създаден по едноименния роман на нобелиста Имре Кертеш, в който (от 1960 до 1973) той описва собствения си ад на 14-годишно еврейче из концлагерите Аушвиц, Бухенвалд и Цайц... "Безсъдбовност" е скрупульозна, натуралистична и предълга адаптация в конвенцията на екранната Холокостиада през детски очи. Дори концептуалната визия, разполовена между "Съншайн" и "Списъкът на Шиндлер", не изглежда оригинална, а по-патетична музика на Енио Мориконе просто няма. Предполагам, че грамаден оператор като Колтай не е имал мира да направи този филм, след като се е решил на стари години да нагази в режисурата. Прочее, на финала има нещо ново: когато многострадалното момче се връща най-сетне в Будапеща, един старец го пита: "Ти си бил в лагер. Видя ли камерите? "Не, но знаех, че ги има. "Е, щом не си ги видял"... и отминава. Руският "Полумъгла" ни запраща към Сибир - с германски пленници при руски селянки в навечерието на 1945.
Опитва се шегобийски да покаже взаимопроникването между немската дисциплина и руската немара върху снега на илюзорната заедност. След радикалното преобръщане в интерпретацията на парадигмата немец-руснак в "Последният влак" на Алексей Герман-младши, в "Полумъгла" отново сме свидетели на нормални човешки връзки, срязани от сталинизма. Смешно-смазващ филм за войната без война, който препраща и към "Кукувица" на Александър Рогожкин, но не е толкова автентичен (вж. "Култура", бр. 11 от 2003).
Двата филма с френско участие бяха полюсни. "Когато морето приближава" (реж. Йоланд Моро, Франция/Белгия) е тръпно-смешна екранизация на прочуто one woman show с пежо, където любов и сцена се припокриват на стари години и за малко, но пък дават шанс за мечти. Женско road movie с чудната дебелана Йоланд Моро! Затова пък Ванеса Паради и "Моят ангел" (реж. Серж Фридман, Франция) са отблъскващи.
"Близо" (реж. Маркус Ленц, Германия) е фиксиран в берлинско лекуване на момиче от агорафобия през ексцесии на младеж, но е толкова надменно задръстен, че си остава важен само за своя автор. Другият филм с немско участие е виетнамската притча "Булка на тишината" (реж. Доан Тхан Нхия, Доан Мин Фуон, Германия/Виетнам). Имало едно време, преди 200 години, девойка, родила извънбрачно бебе, отстоявала избора си пред жестоката селска общност, глуха и сляпа за свободата, а наоколо - смърт, музика и дивни пейзажи. Филмът разказва на детето (както в "Лейди Зи" на Дюлгеров) собственото му раждане, ала, за разлика от нашия, е изпуснат като хлъзгаво-живописен "Рашомон".
"Бруталност" (реж. Камал Саданах, Индия) се опитва да дискредитира етичния примитив чрез далечна алюзия за Отело и еманципантска стратегия а ла Кама сутра на селска съпруга, но самият филм е толкова нелеп, че по-добре да го забравиш.
"Ези-тура" (реж. Югур Ючел, Турция/Гърция) разказва за събития от 1999. Тръгва от сняг, камион, войници, стрелба, мини... Продължава през автобус, кокошка, бебе, мъж с протеза... Стига до предградие на Истанбул. После военни ветерани (онези войници) искат да си правят кафене, а мафиоти им се месят. И земетресението е намесено - за да се оправдае гръцкото участие в копродукцията. Ставаме свидетели на среща между двама братя: дошлият от Атина е гей, турчинът е наркодилър, а потната нощ се оказва по-ръзтърсваща от новините на CNN. Объркан до негледаемост филм.
В контекста на игралния конкурс най-цялостен се оказа "От земята на мълчанието" (реж. Саман Салур, Иран) - един от фаворитите на тазгодишния София Филм Фест (вж. "Култура, бр. 12 от 2005). Нашето жури предпочете неговата остроумна скромност и аскетична изваяност.
Лично мен обаче най-силно ме зарадва "На Запад" (реж. Ахмед Имамович, Босна и Херцеговина). За първи път войната в бивша Югославия е показана през гей-ракурс, травестия и музиката на виолончело. Якият Милан и нежният Кенан тръгват да се спасяват от Белград, от телевизията разбират, че войната е започнала, стигат до босненското село на Милан с влак покрай бетеери и пукотевици, а там баща му Любо (Раде Сербеджия) е повелител на скарата насред чукарите, сякаш излязъл от уестърн. Следват куп колизии (включително и сексуални), а рамката на филма е тв токшоу, в което избягалият в Париж Кенан разказва патилата си пред Жана Моро. Няма да напиша повече и знак, тъй като се надявам филмът да дойде на следващия София Филм Фест.

Киев

Изключително любопитен град - днешност и древност, религия и идеология, зеленина и злато, крайслер и жигули, кефир и перцовка битуват в някаква уютна хармония. Покрай култа към Булгаков се върти и бизнес, разбира се (на втория етаж на къщата му има чайна), върху фасадата на сградата под нея се е опнал Бегемот - ресторантска стръв за посветени, а отсреща, сред сергиите с неизменен туристически кич, се гуши малък алтернативен театър - за равновесие между културата и нейното вулгаризиране. Шофьорите (фестивални и таксиметрови) не са особено въодушевени от темпото на промените - най-много се дразнят от изсичането на дърветата, предприемаческата експанзия и политическата арогантност. Успокоявам ги, че им трябва търпение - у нас е така вече повече от 15 години. Отвръщат ми с втренчен поглед. Срещу храма "Св. Андрей" ми показват кооперацията, където живее Кучма - нагъл кръгъл прозорец насред фасадата (за да се молела г-жа Кучма). Това е най-скъпият район на Киев, разбира се.
Под хълма е нискоетажният Подол - най-старинният квартал в града, където се намира "Жовтень" (Октомври). То пък е най-артистичното кино, в чието кафене можеш да съзерцаваш Ленин от едноименния филм на Айзенщайн редом с други лица от древността на руското кино. Прочее, и паметникът на Владимир Илич все още си стои непобутнат в украинската столица.
Киев наистина прилича на импозантна строителна площадка, но всички кина изглеждат реновирани и гостоприемни, а публиката е феноменално многолюдна. В почти всички на екран е "9-та рота" на Фьодор Бондарчук, чийто копродуцент е тв каналът 1+ 1. И не само в кината - може да си го купите на лицензирано или пиратско DVD, а всички го обсъждат шумно. Веднага си купих билет и отидох да го видя. Струва си истерията. Но за руските филми в Киев - по-нататък.

Геновева Димитрова



35 международен кинофестивал Молодiст в Киев (22 - 30 октомври 2005)


Международно жури: Ървин Кършнър (режисьор, председател, САЩ), Генадий Островски (сценарист, Русия), Георги Дюлгеров (режисьор, България), Иван ле Муан (режисьор, Белгия), Роман Ширман (режисьор, Украйна), Стефан Хаупт (режисьор и продуцент, Швейцария)
Голямата награда "Златен елен" (10 000 щ.д.) - "Обвинен", Дания, реж. Якоб Тюзен
Най-добър пълнометражен филм (2 500 щ.д.)- "Айсберг", Белгия, реж. Фиона Гордън, Доминик Абел и Бруно Роми
Дипломи: "На Запад" (реж. Ахмед Имамович, Босна и Херцеговина) и "Полумъгла" (реж. Артьом Антонов, Русия)
Най-добър късометражен филм (субтитриране за 2 500 щ.д.) - "Чук", реж. Мигел Салазар, Колумбия, САЩ
Дипломи: "Мустаци", реж. Вики Шугърс, Австралия; "Домашна игра", реж. Мартин Лунд, Норвегия
Най-добър студентски филм (2500 щ.д.): ex equo "Мелодрама", реж. Филип Марчевски, Полша; "Ние двамата", реж. Николай Хомерики, Франция/Русия
Наградата на името на Ив Монтан за млад актьор/актриса (1000 евро): Фиона Гордън в "Айсберг" и Марсел Наги в "Безсъдбовност", реж. Лайош Колтай, Унгария.
Жури на ФИПРЕССИ: Жанин Евра (Франция), Геновева Димитрова (България), Кирстен Лиз (Германия)
Награда на ФИПРЕССИ: "От земята на мълчанието", Иран, реж. Салман Салур