Разговор около една кампания
Раймонд Вагенщайн: Явлението е много сложно и много противоречиво и предизвиква най-различни въпроси - от юридически до народопсихологически. Какво представлява за мен този непознат до момента в България вид книгоиздаване? Като издател бих могъл да купя правата за дадена книга и изведнъж да я видя в същата тази колекция - независимо, че съм си купил правата върху нея. Тук става дума, както се обяснява, за т.нар. киоскови права, т.е. книгата се продава на местата, където се продават вестници и списания. Няма право да се продава в нормалната книжна мрежа и поради това въпросните права биват смятани за други. Тъй като киоскови права по българския закон няма, получава се известно заобикаляне или неспазване на закона. След като съм си купил авторското право, разчитам, че няма да ми се появи конкуренция с още някой, който също е платил на същия автор. Обаче...
Дори да приемем, че сме съгласни с киосковите права, тъй като те са международно приети. Ограниченията, които те налагат, тук изобщо не се спазват. Според киосковото право книгата се продава в комплект с вестника, само с вестника. И само във вестникарската мрежа... Тя не може да се продава отделно. Тоест, след една седмица тази книга трябва да бъде унищожена. Сега виждаме, че това не е така.
Владимир Трендафилов: Виждаме и библиотечки в самите РЕП-ове. Библиотечки, многотомници...
Раймонд Вагенщайн: ... Които се продават спокойно извън вестниците. Преди години вестниците успяха да наложат - тъй като са една четвърта власт - за себе си изключение от правилата. Т.е. те не са длъжни да имат касови апарати. И виждате в какво неравностойно положение се поставят българският издател и българският книжар. Някой може да нахлуе през задната му врата; и този някой не е длъжен да спазва правилата. Онзи ден в моята книжарница ме глобиха, защото продавачката продала една книга за 3.90 лв., без да чукне касова бележка - в момента било лудница...
Владимир Трендафилов: Което не може да се случи с един вестник.
Раймонд Вагенщайн: Там просто касов апарат няма... И тези книги си се продават съвсем спокойно. Нарушава се и законът за ДДС, но и още куп закони, като законът за конкуренцията и пр.
Алберт Бенбасат: Добре, но мога ли да те прекъсна с един контравъпрос - това побългаряване ли е, или си е практика?
Раймонд Вагенщайн: Побългаряването му е в начина на продажба и в касовите апарати. Тъй като, ако го правиш във всеки истински европейски киоск, ще ти издадат касова бележка, когато си купиш вестник.
Алберт Бенбасат: Така. Значи е побългаряване.
Раймонд Вагенщайн: Но иначе не е българско явление. Този вид колекции или библиотеки, както и да ги наречем, серии, поредици от книги са били вече изпробвани с успех в Сърбия, в Словакия. Видях миналата година в Германия как два конкурентни вестника правят различни колекции. Единият е елитарен, "Ди цайт", другият е масов, "Ди велт".Опитаха се и във Франция да го направят, но имаше бурен протест от страна на синдиката на книгоиздателите, който не го допусна. Но сега чувам, че в. "Монд" се готви да започне такава серия и по този повод току-що бе публикувано отворено протестно писмо на синдиката на издателите, не знам как ще се развие тази ситуация.
Владимир Трендафилов: Тука би следвало да разграничим закононарушението и надхитрянето на закона. Какво прави фактически "Медиа" холдинг с тази поредица книги? Защото нашата законова система е толкова объркана, толкова неуредена, че представлява всъщност мрежа от отверстия, през които може да мине всеки средно интелигентен импровизатор и да си остане ненаказуем.
Алберт Бенбасат: Дали го прави "Медиа" холдинг, или го правят разпространителите в будките за вестници?
Раймонд Вагенщайн: В структурата на книгоиздаването издателят на тази поредица не е "Медиа" холдинг. Издателят се казва "Медиасат" и се намира в Испания, той е маркетингова компания. "Медиа" холдинг е разпространителят на едро, а разпространителите на дребно са съвсем други лица...
Алберт Бенбасат: Имам предвид разпространителите на дребно - самите продавачи на вестници.
Владимир Трендафилов: Държа да подчертая, че разликата между закононарушителя и човека, който надхитря закона, е много важна и основна. Дори в страните с рязко по-уредени законови системи от нашата, популярното съзнание разграничава тия две категории хора като две и двеста. Като Левски и булевард "Левски". Масовият американец, примерно, е едно много законосъблюдаващо същество. Ако някой наруши закона, той ще реагира почти автоматично с: "Ей тоя трябва да иде в затвора и толкоз!". Едновременно с това обаче човекът, който надхитря закона, но без да го наруши, е герой за тоя същия и има висок статут. Това са хората от типа на Бъфало Бил - или да вземем днешния му вариант в лицето на Бил Гейтс. Тия хора надхитрят системата, карат я да заработи специално за тях и (освен, разбира се, личните облаги, които си издействат) я предизвикват да се усъвършенства по следите на инвенцията им, да се развие така, че да не допусне друг подобен прецедент. Така те по един косвен начин развиват организацията на обществото. Въобще, има разлика между престъпника и хитреца, тя е абсолютна, категориална.
Алберт Бенбасат: Добре. Сега аз искам да се хвана за това, което казваш... В никакъв случай не може да се допусне, че разпространителят на вестници, т.е. продавачът на будката, трябва да се превърне в книжар. Нещо, което у нас се наблюдава, и то много нашироко с тази поредица. Тук съм абсолютно съгласен. От друга страна обаче, всичко ли е в ред в българското книгоразпространение? Общата картина на българската книготърговия е подобна на тази, която виждаме с наредените книги по будките за вестници. Нашият пазар е много хаотичен. Из градските улици има сергии за книги, на които се продава секънд хенд литература на много по-евтини цени от новите издания...
Владимир Трендафилов: Всички ги ползваме, как, добър шанс...
Алберт Бенбасат: ... без никакви касови апарати. Без никакви данъци.
Владимир Трендафилов: На мен, купувачът, не ми и трябва.
Алберт Бенбасат: На тебе не ти трябва, но ето, на издателя в случая му трябва... Издателят протестира, защото от него се иска подобно нещо. И е прав да протестира.
Марин Бодаков: Впрочем, и много книги от тази серия, виждам, влязоха в кашоните.
Алберт Бенбасат: Не много, а всички.
Раймонд Вагенщайн: Първата от серията, "Името на розата", вървеше няколко дни преди вестника и на смешни цени.
Владимир Трендафилов: И нещо много съществено. На старите издания на книгите последната седмица, преди да бъде пуснато новото, цената им рязко се вдига по сергиите на пл."Славейков"...
Алберт Бенбасат: Мога да ви разкажа за един такъв парадокс. Понеже трябваше да пиша за Хенри Милър, търсех "Тропика на Рака" по сергиите. И един търговец ми поиска 30 лв. Аз му казах: "Само след 20 дни тази книга ще струва 8.30, 9 лв. с вестника. Защо ми искаш 30?" А той казва: "Ами ти ми ги донеси сега, ще ти ги купя по 15."
Раймонд Вагенщайн: В случая правилата ги нарушава голям данъкоплатец, който има на собствения си етаж данъчно бюро. Така или иначе, поредицата е факт, никой държавен орган не прави нещо. От една страна, като дългогодишен председател на Асоциация "Българска книга" аз не мога да имам нещо против да се издават книги, да се пропагандира четенето и т.н. Даже трябва да го приветствам. Но дали това е сближаване между медийното и литературното поле, както Марин формулира въпрос, или медията символично подчинява литературата... Значи тук не става дума за литературата въобще. Тука става дума за една конкретна кампания. Щом тази кампания приключи, медията и литературата си се разделят, както винаги са били разделени. Виждаме, че може в България в момента да съществува, когато трябва, и литературна критика, и литературна реклама, просто всичко може. Но нека не се заблуждаваме, че това е от любов към книгата и от любов към четенето. Това в момента е кампания, която иска да спечели много пари. И няма нищо лошо, стига правилата да са общи за всички. Не може малкият данъкоплатец да е в неравностойно положение, той без друго е в неравностойно положение. Изведнъж нахлува с цялата си медийна мощ въпросната колекция и казва: "Това е, друго няма, другото не е интересно. Това е престижното, важното, то е, което трябва да се чете; и нищо друго." Тук е донякъде вредната част от подобна кампания.
Марин Бодаков: Бяха ли чути гласовете на Асоциацията?
Раймонд Вагенщайн: Не. Въпреки че, да кажем, по други причини, пак не от любов към книгата, конкурентна медийна групировка непрестанно отразяваше тези възражения, проблеми и т.н. Имам предвид в. "Монитор". Абсолютно съм сигурен, че ако "Монитор" си направи такава поредица, сигурно ще й стане фен... Ето, виждате, в. "Стандарт" пък разпространява по същия начин със съботния си брой DVD.
Владимир Трендафилов: Между другото, един от въпросите, който ми хрумна още преди 15 минути, беше: това книгоразпространение не е ли съизмеримо с DVD-разпространението в момента?
Раймонд Вагенщайн: По тая логика, ако разширим нещата - тъй като книгата е много по-скъпа от вестника (което също е в противоречие със закона, не може да е по-скъпа от 5 пъти) - та по тая логика мога да разпространя с вестника грамофон или перална машина. И казвам, че продавам приложение.
Владимир Трендафилов: И тук вече се връщаме към по-важната тема, за която говорихме преди. Фактически тук явно бизнесинициативите на мощни институции и групировки навлизат в област, която не е добре тропосана от закона. Не е добре регламентирана. Тук има някакви сериозни пробойни, неуточнения и затова нахлува инициативата на авантюристите. На тези, големите авантюристи, които, дето се казва, имат и капиталите, и нахалството, да речем, да подемат първи, да се вместят в това отверстие. Подозирам, че това е неизбежно. Би трябвало, ако сме нормална система, оттук да произтекат законови уточнения и усъвършенствания.
Раймонд Вагенщайн: Аз няма да скрия, че имах срещи с ръководството на ВАЦ и изпълнителния директор на "Медиа" холдинг в България по този повод. Той уверяваше, че те също искат да се спазват правилата.
Владимир Трендафилов: Какво друго ще ти каже...
Раймонд Вагенщайн: В смисъл това да помогне да се регламентира този вид търговия в България... Ако наистина и в киоските, както и навсякъде, се въведат касови апарати, тогава копче не можем да им кажем. От една страна, ти си освободен и привилегирован, от друга страна казваш: аз също искам да спазвам правилата, ама...
Владимир Трендафилов: Правила няма, такива са правилата, така правя. Това е тяхната нормална реакция. На хора, които искат да спечелят пари от несъвършенствата на закона. Не е етично и не е редно, но е логично да го очакваш в която и да било система.
Марин Бодаков: Въпрос специално към теб, Раймонд. Имаш ли представа какво се случва точно с авторските и с преводаческите права?
Раймонд Вагенщайн: Тук системата е желязна. Авторските права са купени, преводачите са платени добре. Повече, отколкото ако биха работили за български издател. Като се има предвид, че това са и втори издания... "Медиасат", който е фактически издател, въпреки че това е маркетингова фирма, е абсолютно железен по отношение на законите. И вече стигаме до селекцията, селекция донякъде принудителна. Те биха искали да има вътре "Сто години самота" примерно, но не им я дават. Тоест агенцията на автора казва "не". Тоест, ако изобщо го издаваме в България (знаете, че за нас има ембарго върху Маркес от 15 години заради пиратски издания), ще го издаде първо нормален издател, след 10 години ще говорим пак. И "Медиасат" публикува това, което може. Пробойните идват от разпространението на книгата, от заобикалянето на нормалната мрежа. А в крайна сметка и влизането й в нормалната мрежа, но в гръб. Вие ще видите в страшно много книжарници техните книги да се продават. Те нямат право да го правят.
Алберт Бенбасат: Не знам как стои въпросът със заплащането, ти си по-добре запознат...
Раймонд Вагенщайн: Много добре...
Алберт Бенбасат: Но искам да попитам кой е преводачът, примерно, на "Любовникът на лейди Чатърли"? Такъв просто не е отбелязан в книгата.
Владимир Трендафилов: Това е оригиналният неизвестен преводач от 1934 г. И е изключение.
Раймонд Вагенщайн: По принцип, когато нещата могат да бъдат наред, те се стремят да го правят.
Владимир Трендафилов: Мисля си, че цялата подборка фактически представя фокус върху модернизма на 30-те години. Все едно е правена от университетски преподавател, който преподава европейски модернизъм на 30-те години.
Раймонд Вагенщайн: Сега ще видиш в новите 10 книги, че нямат много общо с 30-те години. Иън Макюън например е жив съвременен автор. Аз не оспорвам селекцията, те правят, каквото им е възможно и до каквито права се доберат... Но ако кажа: "Това е подборката на Раймонд Вагенщайн", значи заставам зад нея. Тук кой е фигурата? Да кажем, това е подборка на група хора. Тогава кои са те? ВАЦ ли е, който подбира, "Медиасат" ли, които са представени от... някаква група, екип, щаб. Някой да застане зад това и да каже: "Аз отговарям". Няма. Да вземем например Франция и Бернар Пиво. Той има една книга, в която пише кои са 100-те най-велики романа на всички времена. Първите 10 с големи букви, вторите 25 с по-малки и т.н. След тях - трилъри. След това хумор, любовни романи, каквото искате от всички възможни жанрове, исторически и пр. Най-добрите 100. На корицата пише Бернар Пиво. Или ако в Германия, примерно, Марсел Райх-Раницки направи такава подборка, това ще бъде огромен бестселър. Както и книгата на Бернар Пиво. Като издател за мен това е изключително любопитно и аз гледам, примерно, кои от тези 100 най-добри съм издал в България. А тук не се знае критерият. Какво ние търсим, какво представляват тия книги?
Алберт Бенбасат: Да, но в никакъв случай не може да се каже, че тази подборка е случайна... При това стремежът, според мен, е да се обхванат възможно повече жанрове в прозата. Както криминален, така и любовен, както еротичен, така и философски. Модернизъм, класически реализъм, поток на съзнанието и т.н. Съжителстват, както виждате, Томас Ман с Агата Кристи. Така че има стремеж за обхващане на много широк кръг от жанрови възможности и разновидности.
Владимир Трендафилов: Аз съм съгласен с Алберт, но с едно допълнение. Бих могъл да дефинирам подбора като нестандартната класика, по която един студент от английска филология през социализма би искал да се явява на изпит, но нямаше как. Виждам просто книги, които предполагам, че са били плод на обсъждане в компания...
Раймонд Вагенщайн: Искаш да кажеш, че селекцията се прави в "Труд"?
Владимир Трендафилов: Може би до някаква степен.
Раймонд Вагенщайн: В различните страни това са различни фирми. "Медиасат" не е издателят, който издава във всички държави по този начин. Може да е всяка друга фирма, която да си го позволи. Знам, че те държат винаги да се започва с "Името на розата". Тяхната фирма така прави.
Владимир Трендафилов: Колко след това се простира подборът им, в смисъл кой го налага?
Раймонд Вагенщайн: Ами аз съм виждал в Германия в поредицата на "Ди велт" ли беше, или на "Билд цайтунг" по-скоро, че тя започва с "Кръстникът" на Марио Пузо. Значи виждате какъв е диапазонът. На практика всичко може да попадне вътре. Всичко, което вече е издавано и е придобило формата, така да го наречем, на модерна класика. Това е по-вярното понятие...
Владимир Трендафилов: Да, модерна класика.
Алберт Бенбасат: Аз още повече бих разширил нещата - бих го нарекъл високостойностна съвременна литература. В никакъв случай не бих употребил понятието "класика".
Владимир Трендафилов: "Модерна класика" е друго понятие...
Алберт Бенбасат: Според мен издателите бягат от понятието "класика", защото то малко плаши. Плаши именно потребителя, читателя, възможния ползвател на тази поредица. Разсъждавайки така, влизайки в кожата на този потребител, хората, които са правили подбора, според мен са изхождали от съображението да е високостойностна литература, но да не бъде представена като нещо канонично.
Владимир Трендафилов: "Златна" означава първа категория.
Алберт Бенбасат: То е синоним.
Раймонд Вагенщайн: В тази колекция, от една страна, се вижда огромно противоречие - тя се насочва към масова аудитория с огромни тиражи. Въпреки че, доколкото знам, тиражите варират със заглавията - не са всичките по 200-300 хиляди, има и по 50-60 хиляди. Но тъй като никой не го знае, тук донякъде се нарушават правата на автора и на преводача. Защото тиражът не е обявен. Но коя е тази аудитория, която едновременно ще чете Херман Хесе, Хенри Милър и Агата Кристи? Какви са тези хора? Колкото до въпроса на Марин дали финансовите потоци се размиват - да, донякъде. Голяма част от тези книги обаче се купуват от хора, които иначе не купуват книги.
Алберт Бенбасат: Това е истината.
Раймонд Вагенщайн: Аз познавам лично такива хора. Онзи ден гледах по телевизията например един сърцераздирателен репортаж за учителка от Перник, на която й спрели тока и я глобили с 10 лв. Тя протестира: "Защо на мен ми спират тока, а на циганите не го спират?". Та тя беше застанала съвсем преднамерено на фона на "Златната колекция". Значи за всяка от тези книги тя дава по 9 лв., но изведнъж се възмущава, че с 10 лв. я глобяват, защото не си платила тока. И казва: "Такива ли искате да бъдат учителите, които обучават децата?"
Владимир Трендафилов: Много характерен пример, харесва ми.
Раймонд Вагенщайн: Така че кои са тези хора, които ги четат? И дали ги четат, или само ги трупат? Тук вече има явление, което ми напомня за социализма, прочутата колекция "Световна класика" на "Народна култура", която се купуваше на метър. Да си я сложиш в хола. Дайте ми 1.40 м, защото толкова ми е лавицата.
Владимир Трендафилов: Че има някакъв носталгичен ракурс, има. Поредицата на ВАЦ определено напомня за някои други, които вече сме виждали в средния и късния соц. Тогава обаче условията бяха други - имаше ги времето, смисълът, а и минимумът финанси да се колекционира висока култура в домашни условия. У голяма част от клиентите на сегашната поредица виждаме може би аналогичен импулс, импулс по спомен, само че осъществен - неизбежно - със стиснати икономически зъби, не така радушно и ларж, както преди.
Раймонд Вагенщайн: Не знам дали има носталгичен ракурс, това е едно чисто капиталистическо явление. Тук става въпрос за пари. Защото представяш нещо като престижно и като единствено. Но това обикновено не засяга обичайния читателски поток, който е независим и е направил своя избор. Тук оставяш на медиата да избере вместо теб и да каже: ето това е. И аз сега съм вече културен, защото съм в час с този поток.
Владимир Трендафилов: Българската читателска публика, както и целият народ въобще, е малко скован в задължително единство по икономически причини. Т.е. тя е регламентирана в бедност. Всеки акт на разкош, на лукс, на харч на подсъзнателно ниво е изключително оправдан, има много голям символен капитал. Това е, което ти се чувстваш задължен да си позволиш, понеже иначе ще намалее твоето самоуважение. То не е просто отиване ей така, между другото, на заведение, за да си хапнеш, а е нещо повече - "отиваме, защото сме хора". И оттам мисля, че на "Златната колекция" част от успеха й се дължи точно на някакви такива аспекти. Купуваш книги като за последно, поддържаш собствен престиж като член от оркестъра на "Титаник" пет минути преди потъването.
Раймонд Вагенщайн: И още един момент, който се дължи на парадоксите на българското книгоразпространение. Книгоразпространението е различно в големите градове. В малките градове и в селата не достига нито една, повтарям нито една книга. Тъй като просто няма този търговец да отиде да купи в София и да сложи после пет книжки на улицата, които никой няма да купи. Но когато отидат с вестника, те придобиват друг статут, официален. И да кажем, в малките градчета...
Владимир Трендафилов: Ами това е най-хубавата страна на инициативата, която обсъждаме. Литературата попада в принципно нулева литературна територия. В такъв ракурс писах и собствените си статии в "Труд" за част от книгите - като за хора, които нямат предварителни очаквания за литературата и трябва по някакъв начин да се опиташ да ги спечелиш. Но не чрез хвалби и превъзнасяници, а чрез проблематизиране. Защото не е хубаво да лъжеш хората, в крайна сметка книгите губят от това.
Раймонд Вагенщайн: Марин предварително беше задал и въпрос във връзка с това, че тези книги са издавани и, дето се казва, интелектуалците или интелигенцията (по тоталитарните норми) вече ги имат. Тук не мога да се съглася. Има и нови поколения, които нямат нищо общо с тоталитаризма. Шекспир ще се издава винаги. Така че не е дефект това, че книгите са издавани. Дефект е, че след като се издават и се правят в сравнително приличен полиграфически вид, бъкат от грешки. И това донякъде го разбирам, защото никой издател не е застрахован от грешки. Имаше една агресия от страна на един зам. главен редактор на "24 часа", който нападна традиционните издатели, абсолютно несправедливо в повечето случаи, заради това, че книгите им се разпадали и че преводите им били кофти. Но абсолютно същите преводи се използват и в тази "Златна колекция".
Владимир Трендафилов: Преводът по принцип е много неравен. В смисъл, че ако държаха непременно да издадат максимално добрите варианти, трябваше поне 40 % от книгите да се преведат от други хора, а останалите да бъдат по-сериозно редактирани.
Алберт Бенбасат: Аз обаче искам да върна нещата към ролята на тази "Златна колекция". Според мен съвсем съзнателно е избягано - пак се връщам на това - от думата "класика". Защото класиката е плашещо понятие, класиката напомня за училище, напомня за задължителност и т.н. Докато "Златната колекция" - това поражда асоциации с тези "златни плочи"... Нещо, което по-скоро говори за високо качество и за неканоничност. Не е толкова свързано с канона и с традицията. И това, според мен, е едно от добрите маркетингови постижения на тази поредица. Другото, което според мен е много добро постижение, е, че тази книга се явява в публичното пространство като препоръчана книга. Независимо как е направен подборът, ние всички можем да си направим, всеки от нас да си направи подбор, който няма да е по-лош от този.
Раймонд Вагенщайн: В момента в "Колибри" правим колекция "Модерна класика", която е съвсем различна. Но няма гаранция, че някои от тези книги няма да се появи с вестник по-нататък.
Алберт Бенбасат: И неслучайно, да се върна пак към себе си, неслучайно съм поел ангажимента да пиша за някои от тези книги. Това, че поемам ангажимент да напиша статия за една от тези книги, означава, че тя влиза в моята класация, че я харесвам. Както каза Раймонд, това е поредица, направена за нечетящия човек. Да му даде един еталон, да му даде препоръчителни критически виждания. Дали ще я прочете и кога, е съвсем различен въпрос. Но той вече ще знае за една или друга книга. Това вече е вид образованост - знаенето за съществуването на определена книга и за нейната препоръчителност.
Раймонд Вагенщайн: Това е мамене на читателя.
Алберт Бенбасат: Не е мамене, а образоване.
Раймонд Вагенщайн: Е добре, може ли на масовия читател да предложиш Херман Хесе?
Владимир Трендафилов: Да, да, мога, и то по ред причини. Първо, голяма част от масовата аудитория не са просто хората, които са спрели до основното образование, а студенти. Това е част от масовата аудитория. Сега, примерно, в една развита страна, като започнем от Франция, Великобритания, Германия, САЩ и т.н., десетки хиляди са само докторатите, които се защитават всяка година. Студенцията е огромен процент от четящата и купуващата публика. Това е масова аудитория, откъдето и да я погледнеш. По-скоро мисля, че опозицията масова/елитарна литература има болезнена нужда от редефиниране. Защото Джойс в момента е масов автор. Той не е масов като четене за удоволствие, каквото и да означава това, но е масов като потребление. Много повече, отколкото други, жанрово масови автори. Така че самото понятие "масовост" има мрежи от разклонения в днешно време.
Алберт Бенбасат: Аз не съм много съгласен, че Джойс може да се възприема като масов.
Владимир Трендафилов: Имам предвид тиража и купуването, а не естетическата категория: да речем, в плана на студентската аудитория, която е длъжна да го чете за изпит.
Алберт Бенбасат: Освен това не храня илюзии, че Марсел Пруст ще бъде прочетен от всички купувачи на тази поредица. Студенти - да, но купувачи...
Владимир Трендафилов: Не, аз не говоря за тук, говоря за САЩ, за Франция...
Раймонд Вагенщайн: В случая говорим за България, за съжаление студентите не са от най-четящите хора. Но все пак да видим как самият издател и разпространител определя своята аудитория. Не знам какво ще кажете за Пруст или Хесе, или Томас Ман, които се рекламират от манекенки. Къде цели разпространителят, в каква публика? В никакъв случай не са студентки тези момичета. Пише еди-коя си от еди-коя си модна агенция, не пише, че са от журналистическия факултет.
Владимир Трендафилов: Моето отношение към тези манекенки, в смисъл не просто към тях, а към представянето им с книгите, е недвусмислено положително. И то поради историческа причина. В България по един безумно погрешно разбран и провинциален начин литературата се е поставяла на много възвишен постамент, над масовата читателска аудитория. Като някакво ниво, към което трябва да се докосваш след много издигания на пръсти или набирания на мускули. И всяко приобщаване на литературата към един популярен, четивен и изобщо комуникативен контекст на мен ми се вижда симпатично. Това, според мен, може само да помогне на масовата, иначе неактивно четяща аудитория да усети книгите по-близко до себе си, като част от ежедневието.
Алберт Бенбасат: Много е интересен въпросът как се рекламира тази поредица, по това много можем да дълбаем. Забележете как всеки от двата вестника има собствена стратегия да рекламира поредицата визуално. Стратегията на "Труд" е с манекенките, а стратегията на "24 часа" е по-различна. Там има много интересни рисунки на Анри Кулев плюс изказвания със снимки, големи портрети на интелектуалци. Или пък на публични личности. Значи, това са два различни подхода. По всеки един могат да се направят много интересни интерпретации. Защо, според теб, по-масовият вестник "24 часа" залага на по-елитарна стратегия, а по-сериозният - в."Труд", залага на по-лековата?
Владимир Трендафилов: Ами просто защото трудно ангажира по-добрите писатели да пишат за тия книги...
Алберт Бенбасат: Едва ли. Смятам, че тук се търси собствена комуникативна стратегия, чрез която да се разшири аудиторията.
Раймонд Вагенщайн: Тук пак е въпросът защо не го правят в останалото време... Животът е разделен на периоди - когато има колекция и когато няма колекция. Защо същите тези вестници не направят повече усилия за стимулиране на четенето на книгата?
Алберт Бенбасат: Ами комерсиална е целта.
Раймонд Вагенщайн: Ама не е вярно, че книгата не е комерсиално нещо, както се доказва.
Алберт Бенбасат: Целта е комерсиална, но това не отрича нейната полезност.
Раймонд Вагенщайн: Ако Марсел Райх-Раницки по немската телевизия в своето предаване похвали някоя книга, това означава на другия ден 2 млн. продажби. Което показва, че книгата не е некомерсиална непременно. Това се създаде тук зорлем в последните 15 години - да се смята, че книгата не е пазарен продукт.
Алберт Бенбасат: Добре, а как си обясняваш, че вестниците не залагат на твоите книги, примерно, а рекламират книгите на други издателства, т.е. не залагат на подобни сериозни издания?
Марин Бодаков: Нали точно заради това сме се събрали да обсъждаме "Златната колекция", която подсказа проблеми в контекста на собствените ни начинания... Разбира се, че ВАЦ-овските вестници ще хвалят първо и най-вече своята си работа, но пък ние...
Раймонд Вагенщайн: Не искаме да я очерним непременно. Въпросът е оттук нататък какво следва. Отново се връщаме към загърбване на книгата, докато не се появи следващата медийна кампания... Защо книгата да върви единствено, когато е прикрепена към някоя мощна медиа. Това е нещо, което е притеснително.
Алберт Бенбасат: А мощната медиа не се ли храни и тя чрез книгата?
Раймонд Вагенщайн: Естествено, че се храни, но защо не го прави през останалото време?..
Алберт Бенбасат: Това е също много важно. Че медиата в случая смуче енергия от книгата...
Раймонд Вагенщайн: Това показва, че книгата може да бъде пазарен продукт, когато се развива в подходяща среда. Тъй като извън тази колекция, която е феномен, книгата живее в една враждебна среда в България. Враждебна като законодателство, като отношение на властите, като отношение на данъчно ниво, на абсолютно всякакво ниво книгата е дискриминирана.
Владимир Трендафилов: От тази поредица, доколкото знам, книгите са разпродадени в диапазона между 110 и 130 хиляди бройки. От българските са били продадени по 80-90 хиляди. Което е голям успех, разбира се, макар че българската продажба е функция от продажбата на цялата колекция. А не се дължи толкова на личната репутация на Блага Димитрова, Виктор Пасков... Друг е въпросът, разбира се, че това е подредба на български автори, която отговаря на вкусовете, предполагам, на кръга около в. "Труд".
Алберт Бенбасат: Нямам представа на чий кръг вкусове отговаря...
Раймонд Вагенщайн: Аз не мисля, че непременно кръгът около в. "Труд" е определял това, не съм сигурен...
Владимир Трендафилов: Не, българските заглавия, мисля, че са оставени на българската страна. Те не са били избрани отвън.
Раймонд Вагенщайн: Възможно е.
Алберт Бенбасат: Според мен тук е играла роля и откупката на авторски права, преговори с автори, с наследници и т.н. И все пак ми се струва, че нашият дял е малко постничък, не знам, може да ме опровергаете. На мен ми липсва Павел Вежинов, липсва ми Димитър Димов. Аз бих включил "Осъдени души" в тази поредица.
Раймонд Вагенщайн: Феноменът с такива поредици е още нов в европейски мащаб. Издателите, където това се случва на Запад, също са стреснати. Тоест няма единодушно мнение.
Марин Бодаков: И по въпроса, който Алберт повдигна...
Алберт Бенбасат: Не е ли това сигнал и за друго нещо - за създаването, за наченки у нас вече и на мултимедийни корпорации, където книгоиздаването ще съжителства с другата печатна медиа, масовата преса, със списанието...
Владимир Трендафилов: Поредицата не е толкова литературно, колкото социално явление. И тя е много точно разчетена, насочена е към нечетящата аудитория. Целта е да си купят книги нечетящите хора, да се обзаведат със селекция, която им е предложил някой друг. За да не купуват много други книги, които биха могли да ги заставят да си мислят: дали тази книга е по-добра от съседната, а може би от третата, не дай Боже от осмата или деветата.
Раймонд Вагенщайн: А тук някой друг човек е избрал вместо теб.
Алберт Бенбасат: Значи освен комерсиална, тя е образователна и възпитателна тази цел, Владо.
Владимир Трендафилов: От гледна точка на образователите и възпитателите, разбира се, тя се нарича така. А от другата страна, тя е консумативна. Не казвам нищо лошо - това не е оценъчно, а категориално. Неизбежно. От едната страна е активният възпитател, образовател, интелектуалец, селекционер; от друга страна е абсолютният консуматор, клиентът. Този последният иска някой да му каже кое е престижно, за да си купи даден сбор от четива и по този начин да си спести покупката на много други, по-проблематични или неясни.

14 октомври 2005