Реална ли е
риалити телевизията?
Риалити телевизията често се възприема като явна реакция срещу постмодернистичното усещане за симулакрум - чувството, че нашият свят e една конструкция, в която нищо не изглежда реално. Тя има ролята да ни "ощипе", да ни събуди. Често обаче именно в този жанр попадат програми на нагласените ситуации, напомнящи сапунени опери, откъдето произлиза и наименованието им - "docusoap". Те представят един от основните принципи, с които борави риалити телевизията - принципа на сериала. В шоуто "Traiding Spouses: Meet your new mommy" например, две жени си заменят семействата за няколко седмици. Публиката участва директно не просто в обикновено предаване, а във филмирана история, в която нетърпеливо очаква да види развръзката. Обикновеният човек е станал герой на един разказ. Събитията са подредени, важните моменти се подчертават с музика, цялото шоу се оказва подвластно на определен сценарий и режисура.
На умелото приложение на тези манипулативни риалити техники ставаме свидетели днес, когато гледаме второто издание на "Биг брадър". То може да бъде определено като изключение в световната история на шоуто, защото, за разлика от други страни, където с времето намалява и любопитството на зрителя, новите му герои са още по-известни, а техният живот - по-дискутиран отпреди. Създателите на програмата ясно са уловили и прилагат различни стратегии за поддържане на интереса, сред които водещо място заема именно принципът на сериала.
Любовният триъгълник между Елена, Мирослав и Мариян, създаден с големи усилия и помощ от страна на сценаристите на шоуто, интригите и сплетните, неочакваните промени в регламента представиха създателите като всемогъщи играчи с човешки съдби, които дърпат конците на участниците-марионетки и, възползвайки се от желанието им за пари и слава, създават провокации и рейтинг за сметка на техния живот. Това изглежда още по-страшно от голотата и простотията в първото "Биг брадър". Вместо на сериалите, днес можем да се любуваме и да се разплачем от "реалните" истории така, както се случват, и в момента, в който се случват, без дори да се замислим, че риалити програмите, макар и обявени като представящи истинската реалност, всъщност са конструирани ситуации, които отключват определени универсални стимули и, говорейки за любов, изневяра, секс, предателство и т.н., осигуряват многобройна аудитория.
Принципът на сериала, умело използван от риалити програмите, е разкрит изключително интересно в един филм на Питър Уиър - "Шоуто на Труман"1. Целият живот на главния герой Труман преминава под наблюдението на стотици камери и милиони зрители. Той е единственият, който не знае, че е сниман. Всичките му роднини и приятели са артисти, важните за него събития са плод на определен сценарий. Още с раждането си той се превръща в герой на изфабрикувана "реалност". Действието се развива в град, приличащ на макет, сред хора, чието поведение изглежда някак пресилено. През целия филм виждаме Труман през погледа на скритата камера, която го заснема. С разгръщането на сюжета се оказва, че той е неподозиращата звезда на едно планирано без край телевизионно шоу. Отделено от истинския свят, малкото градче, в което живее Труман, се е превърнало в декор на мащабна холивудска продукция - жителите са актьори, вещите им се оказват рекламни продукти на спонсорите на проекта, природните пейзажи, бурята, мъглата са режисьорски похвати за засилване на въздействието - целият свят на Труман всъщност е огромно студио, в което всемогъщият режисьор и създател на шоуто Кристоф гради творбата на живота си.
С течение на времето обаче различни случайни технически грешки, пропуски в сценария и режисурата, както и опитите на някои външни за системата хора да разкрият истината, карат Труман да се усъмни, да усети, че е наблюдаван, да се опита да избяга.
Гласът на режисьора, който за Труман звучи от небето-декор, прави всичко, за да го задържи. Той му говори, както Създателят на своето творение, опитва се да го убеди, че конструираната "реалност" единствена може да му донесе сигурност и уют, че само там той би могъл да остане телевизионната звезда и любимец на публиката. Труман обаче избира собствената си свобода и излиза от шоуто. В такава конструирана ситуация интимните моменти стават абсурдни. Кражбата на личното пространство на човека е представена като най-голямото издевателство върху неговия живот.
Единственото истинско нещо сред фалшивите декори е Труман и тази негова автентичност е и най-големият му капитал. Всички други участници в шоуто се борят в името на това да го оставят в неведение, защото той именно е неподправената реалност, която поддържа интереса на аудиторията, а оттук - прави проекта печеливш. В този смисъл, отвъд твърденията, че риалити телевизията отразява "истинските" и "автентични" хора, много изследователи виждат в телевизионния жанр новите типове псевдодокументални, документално-драматични и всякакви други форми на забавление, които представят въображаеми възстановки върху реални събития, драми, в които имената на реални хора, а понякога и образите на реални събития са използвани, за да прикрият всъщност работата на сценариста. Като се вземе предвид факта, че режисьорите създават формата на предаването и контролират печалбите от него, не може да не се постави под въпрос доколко "реална" е риалити телевизията. Създателите на шоуто до голяма степен вземат добре обмислени стратегически решения, чрез които ясно и безпроблемно очертават характерни типажи (герои или подлеци). Монтажният принцип, който се използва при създаването на извадка на "най-интересното, което се е случило през деня", развитието на действието в изменен хронологичен ред и обикновено с дни назад, селективното представяне на събитията - всичко това ясно свидетелства за манипулация на "реалността", която зрителят наблюдава от малкия си екран. Често на телевизионния екран не се отразява тази част от случващото се, която според екипа не е в замисъла на шоуто - на мястото на политическите разговори или протестите срещу самата продукия виждаме празен басейн, врата и т.н.2
Оказва се, че повечето риалити програми имат внимателно подбран сценарий, предизвикателства, събития и условия, които да провокират специфично поведение и конфликти. "Реалността" бяга от камерата. Естел Любел обяснява: "Казват на зрителите, че ще видят реалността, а всъщност им показват нагласени ситуации, режисура, при която актьорите (млади и красиви) са получили поне минимално обучение за поведение пред камера"3.
Зрителят обаче не възприема по един и същи начин това, което знае, че е фикция, и онова, което вярва, че е реалност. Картините на трагедията в САЩ от 11 септември не носят същите емоции като тези от пожар във филм на ужасите, а любовните истории между състезателите в "Биг брадър" изглеждат далеч по-вълнуващи спрямо тези от филмите, защото са "истински". Дори и да не беше режисирано, пак щеше да остане една голяма лъжа, допълва това твърдение Маргарит Лавале: в момента, в който нещо бъде опосредено чрез медиите, то вече не е реалността. Някой, който си бърка в носа, знаейки, че е наблюдаван и че жестът му може да бъде осъден, не го прави по същия начин, както би го направил, когато е сам. "Ако приемем да превърнем в публична своята интимност, това вече е един социален факт"4. А представянето на социалния факт като интимната "реалност" е измама.
В този смисъл трябва по-подробно да се обсъди въпросът за автентичността в поведението на участниците в риалити програмите. Въпреки че са рекламирани като такива, техните действия рядко могат да останат спонтанни. За да отговорят на определени очаквания за модерно, нестандартно и атрактивно поведение, чрез което да бъдат способни да създадат "истинско шоу", а и да бъдат конкурентноспособни, състезателите в крайна сметка остават в определени стереотипи, превръщат се в актьори с определена роля. Типажът на участниците почти винаги е сходен, казва Игнасио Рамоне: готиното момче, секси момичето, секс-маниакът, геят, младата провинциалистка и т.н.5 При предавания от типа на "Биг брадър" стереотипните действия, които обикновено за повечето от участниците в риалити програмите се свеждат до задоволяване на първични потребности, се превръщат в емблеми за същността на човека. Така той е резюмиран до уменията си да спи, да яде, да прави секс, да води безсмислени разговори и т.н. Сведени до първичните му страсти, неговата култура, неговата индивидуалност и оригиналност загубват смисъл, защото не могат да бъдат идентификационни критерии за многобройна публика (а риалити телевизията търси милиони зрители от цял свят). Културата започва да се комерсиализира. Отказала се от идеологическата и педагогическата си роля, тя се посвещава изцяло на новата си цел - да търси все по-широка аудитория. Това, което в този тип предавания придобива значение, са универсалните човешки биологични същности и първични енергии. От участниците не се изисква нищо - те трябва да бъдат "естествени", тоест по-скоро "природни", отколкото "културни". "Реалните" хора се показват като едноизмерни, всеки се характеризира посредством симптома, който проявява, всеки е изчистен и еднопланов образ - Миро е "ревльо", Мариян е "пияница", Иван е "интригант" и т.н. Ние, публиката, също сме поставени в стереотипа на "обикновените" хора - с категоризиран и овладян вкус, с желания, които лесно могат да бъдат предизвикани посредством манипулативната "реалност", излъчвана по телевизията.
И в България "Биг брадър" залага на изпитаната печеливша образност на добре изглеждащи млади хора със спортни фигури, с провокативно поведение, но не прекалено дразнещо, за да могат да останат в шоуто, с някоя лична драма, която може да предизвика съчувствието на публиката... Публиката е вдъхновена или скандализирана, когато види как известността се създава пред очите й с огромна лекота, как обикновените хора се превръщат в "герои", получили главната роля в една история. Точно както в сериала, зрителят се вживява в действието, идентифицира се с участниците в него и съпреживява заедно с тях. Това е драма, това е романс, това са съдби, които гледаме отдалеч и от които се интересуваме единствено като непосредствено и незабавно удоволствие. Медийната машина измества клюките към виртуалните ни съседи, от които не е нужно да се крием, когато ги наблюдаваме, и чието обсъждане не просто не е неудобно и тайно, но се превръща в обект на специални извънредни предавания и "задълбочени" дискусии.

Ния Нейкова





































































1 "Шоуто на Труман", 1998г., режисьор - Питър Уиър, в главната роля - Джим Кери


















































































2 Meltz, Raphael, "Tele-realite - regardez - la droit dans les yeux" R de reel, volume O, septembre - octobre 2002







3 / www.scom ulaval.ca /


















4 пак там




















5 Ramonet, Ignatio ,"Une nouvelle etape, la post television", "Le monde diplomatique", juin 2001, р.5