Сглобяемата европейска мечта
"Европейската мечта" (2004) е седемнайсетата поредна книга на Джереми Рифкин. Към тази впечатляваща за ухото бройка навярно трябва да добавим статиите по списания, колонките във вестници, докладите по конференции. Трудно е при такива обстоятелства да не си внушиш респект към американските учени, способни толкова често да съчетават мащабна научна продукция, ярък обществен ангажимент и разностранно медийно присъствие. Също толкова трудно е да не изпиташ съмнения, че количеството е за сметка на качеството; и че бройката се постига, като прочетеш пет чужди книги, за да сглобиш от тях шестата собствена.
В случая съмненията биха били безпочвени. Ако Рифкин работи по някаква схема, тя звучи другояче: написваш пет свои книги, за да сглобиш от тях шестата. "Европейската мечта", за която говорим, черпи доста щедро теми и аргументи от предишни книги на Рифкин, като "Отвъд говеждото" (1992), "Краят на труда" (1995), "Епохата на достъпа" (2000), "Водородната икономика" (2002). Сглобяемите книги, които относително лесно могат да се разпаднат на съставните си модули, за да се сглобят наново под друга форма и заглавие, отклоняват днес немалък дял от научния поток. И ако някои от тях провокират повече шум от други, причината обикновено е във фигурата на автора.


Списанието "Нашънъл Джърнъл" нарежда Рифкин между 150-те най-влиятелни хора при формирането на американската политика. "Тайм Мегазин" вероятно стеснява кръга, определяйки Рифкин като "най-мразения човек в науката". Консервативните му критици го наричат "професионален паникьор" и "интелектуален гуру на неолудитите".
Дисидентската биография на Рифкин бива изтъквана многократно и в негова подкрепа, и в негова вреда. Напомня се, че той е бил активен участник в движението за мир през 60-те и 70-те години, изявил се и като организатор на прочутия поход към Пентагона през 1968. Отбелязва се, че година по-късно Рифкин основава Гражданска комисия за военните престъпления на САЩ срещу Виетнам, а през 1971 дори дръзва да учреди комисия за алтернативно на официалното честване на 200-годишнината на Съединените щати. Набляга се, че вече близо три десетилетия Рифкин воюва дейно с биотехнологиите и че с времето фронтът на атаката му е обхванал цялото пространство от микробите и бактериите, които сеели болести, до говедата, които излъчвали метан в атмосферата и способствали за глобалното затопляне. Твърди се, че базовото образование на Рифкин не му давало право да се произнася по толкова деликатни научни въпроси. Не се оспорва само стремежът на Рифкин да извежда от всеки отделен случай конфликт между себе си и конформистката позиция.
Някои биха сравнили Рифкин с Ноам Чомски, който също заема видно място сред американските дисиденти и не пропуска да пази мястото си с нови и нови актове на войнствен нонконформизъм. Сравнението не е напълно удачно. Чомски се опитва да разомагьоса политическата действителност, да покаже истинската й същност, да разрови онова, което е под повърхността, да демонстрира, че в дълбоките кладенци на американските геостратегии бихме намерили не чиста демократична вода, а плесента на извечните подмолни машинации на елитите. Рифкин приема тази политическа действителност наготово, приема нейното себеразбиране като демократична и хуманна, не осмисля критично идеологическите й претенции и се задоволява да критикува само нейната текуща неадекватност. Чомски акцентира на позитивите на съветския тип на развитие в "Необходими илюзии" и громи лицемерието на американската демокрация в "Какво всъщност иска чичо Сам". Рифкин уверено говори за искреността на американските политици и за антимодерния тоталитаризъм на Съветите и Милошевич. Чомски претендира да разкрие неподвластната на времето природа на политическата сфера, която се свежда до принципа на изолиране на населението от процеса на вземане на решения. Рифкин на свой ред превръща историческото време във водещ критерий за легитимност на даден тип политическо мислене и политическа реалност. За Чомски глобализацията просто сменя амбалажа, но не и артикулите, предлага старо вино в нови бутилки, но не и действително нова реколта. За Рифкин човечеството реално прехожда в нов, по-висш стадий от развитието си и реално преживява прогресивно движение напред.
Отхвърляйки инвариантната характеристика на политическата сфера като такава, Чомски няма друг избор, освен да бъде анархист, и той се заявява като анархист. Въпросът с Рифкин не стои дотам еднозначно. Най-лесно е да го наречем "зелен" и да се мотивираме с идеите му за хармония с природата, устойчиво екологично развитие, неприемливост на биотехнологичния напредък. Най-лесно не значи най-вярно. Специфичният начин, по който авторът тълкува отношението Европа-Америка, извежда проблема на политическо равнище. Което засилва любопитството към базовата му аргументация.
Рифкин анализира настъпващите промени чрез историческа реконструкция, в която историческият процес заема три последователни форми - средновековна, модерна и глобална. Всяка от тези форми (епохи) има свои отличителни характеристики. Така например универсалното състояние на Средновековието е идеята за падение на човечеството, на модерността е утилитарната природа на човека, на глобалността е усещането за слабост и уязвимост; обединителната мечта на Средновековието е вечното спасение, на модерността е материалният прогрес, на глобалността е глобалната съвест; социалната спойка на Средновековието е вярата, на модерността е разумът, на глобалността е състраданието (емпатията). Прогресът се осъществява чрез прехода от една епоха в друга; и този преход поражда механизмите и процедурите, които ще формират и утвърдят отличителните характеристики на епохите. Движеща сила на прогреса са техническите иновации, което прави технологиите локомотиви на историята. Специално внимание се отделя на споменатите преходи на епохите. Предпоставки за прехода към модерност, например, са фактори, като компресията на времето и пространството (колонизацията на природата, десакрализацията на времето, механизацията), създаването на индивида (в резултат на цивилизоването, уединението, буржоазната етика), възникването на частната собственост (като гаранция на негативната идея за свобода, заложена в схващането за модерния индивид, и като израз на невъзможността да се продължи средновековната традиция на йерархии от условни права върху собствеността, вследствие на пространствено-времевата компресия), формирането на капиталистическите пазари (произтичащо от утвърждаването на устойчив режим на частна собственост, който трансформира обменната дейност в границите на домакинствата в обмен на собствености), налагането на националната държава (поради потребността от нова политическа рамка за създаване и поддържане на правилата и регулациите за обмен на собствености, развиваща се в общ език, колективни идентичности и разнообразни институции). На базата на тези нови реалности се разгръща модерната епоха. По логиката на епохалните промени преход към нова епоха става възможен и неизбежен тогава, когато се изчерпи действието на формиращите предишната епоха фактори. Съответно, преходът към глобална епоха настъпва със залеза на предпоставките на модерността. Със залеза на пространствено-времевата компресия - заради съзнанието, че всяко по-нататъшно стесняване на време и пространство подлага на риск от изчезване и природата, и човешкия живот като смислено съществуване. Със залеза на индивида - който трябва да стане колективистичен и общностно мотивиран, за да издържи на новите предизвикателства. Със залеза на частната собственост - която се трансформира в режим на достъп, повишаващ ефективността и взаимните ползи. Със залеза на пазара - който постепенно се преобразува в мрежи на взаимна зависимост, основани на достъпа и на непрекъснатия обмен. Със залеза на националната държава - която лека-полека се заменя от транснационални образувания, чиито регулативни правомощия надхвърлят традиционните териториални компетенции на държавите и позволяват непрекъснат процес на ангажиране с различни играчи и равнища. Рифкин вижда в тази панорама от залези същината на явлението, често наричано преход към глобалност.
Методологическото равнище на книгата е предназначено да ни помогне да разберем по-добре другото, по-същественото, политическото равнище, което интерпретира отношението Европа-Америка в светлината на така формулираната идея за исторически прогрес. Според Рифкин създаването на модерната епоха се осъществява политически в европейския просвещенски проект, чиято идеологическа схема съдържа най-благоприятните мисловни трамплини за пълноценното действие на изброените модернизиращи фактори. Европейският просвещенски проект придобива завършен вид на неевропейска почва, в идеологията на американската мечта. Американският принос рационализира и конкретизира до крайност идеите на европейското Просвещение, превръща производителността в набор от методически практики чрез принципите на тейлъризма, вгражда визията за самостойния и самодостатъчен индивид в граничния дух на Америка, обединява религия и наука, Джон Уинтроп и Бенджамин Франклин в апологията на индивидуалната независимост. Но подобно на всяка историческа реалност, американската мечта подлежи на историческо изчерпване. Нашите поколения имат нещастието или привилегията да наблюдават това изчерпване, западането на трудовата етика, възхода на хазартността, кризата на моралните ценности. Изходът от ситуацията, както го вижда Рифкин, не може да се породи от вътрешната динамика на американския модел. Изходът бива сглобен под формата на един нов европейски модел, едно второ Просвещение, съюзило колективисткия дух на източното мислене и индивидуалистичния патос на западните идеи, съчетало универсалните човешки права с местните културни идентичности, синтезирало най-доброто от хуманистичните търсения на човечеството. Новият европейски синтез в Рифкиновото разбиране е многопластов и силно еклектичен, сглобен от конфуциански, хегелиански, марксистки, фройдистки, екоелементи. В неговите пространства шестват невидимата ръка на солидарността, инстинктът на живота, единството на света, органичността на планетата. Почти по хегеловски влакът на историята пътува от единството с природата към еманципирането от природата към осъзнатото, почиващо на рационален избор връщане към нея. Цели пасажи от текста, посветени на невъзможността човекът да се опознае извън взаимодействията му със света около него, с модела на активност, в който е ангажиран, звучат като преписани от тезисите на Маркс за Фойербах. Категоричният императив на Рифкин обаче произтича не толкова от Хегел-Маркс, колкото от Христос: всеки е отговорен за всичко. И в този универсално-индивидуален синтез европейската мечта се явява сглобяемият политико-утопичен израз на легитимното общностно начало, търсено от Рифкин. Общностно начало отвъд националната държава, отвъд идеята за собственост, отвъд разделението на мое срещу твое. Общностно начало, което героизира гражданското общество, смесва частната и публичната сфера, фаворизира британската идея за Европа на регионите за сметка на френската концепция за Европа на нациите и ни обрича на пълна неспособност да разберем кой носи отговорност и кой кого представлява в такъв модел. Общностно начало, което ни се представя много повече като идеологическа надстройка, отколкото като институционална база, което в крайна сметка ни се представя повече като европейски бутилки, отколкото като вино - старо или ново.
Рифкин вероятно съзнава кризата на легитимността, която се разгаря от усилията му да наложи нова легитимност. За да осмислим по-ясно неговата позиция, трябва да си припомним битностите му на персонален съветник на бившия шеф на Европейската комисия Романо Проди и на президент на Фондацията за икономически тенденции. В първия случай украсените от Рифкин с европейски флаг права на животни, устойчиви развития, планове за петдесетилетия напред се оказват в ролята на идеологически облаци, с които се прикриват реални и текущи неадекватности (да се изгради единен съюз, да се формулират отчетливи политически позиции, да се преодолее кризата в социалните системи, да се защити модел на интеграция). Само че голямата прогресивност на така сглобената Европейска мечта издиша като балон, речем ли да я прочетем в светлината на усилията на Проди да възроди левия проект в Италия срещу Берлускони на изборите през 2006. Каква алтернатива може да предложи Проди на комбинацията от популистки PR и медийнофинансова концентрация при Берлускони? Рифкин не е убедителен в отговора си в тази книга. От друга страна, ангажираността му с европейския проект не се корени просто в служебните му отношения с Проди или в дисидентските му претенции. Рифкин цени разгърнатата и недостатъчно регламентирана система на европейския лобизъм повече от строго фиксираната политическа рамка на американското лобиране. И може би вижда в европейския пример по-удачен вариант за еколобисти като него. Тенденцията Европа да се хваща все по-често в собствените си екологични капани навярно го удовлетворява.
А иначе Рифкин е прав. На 23 септември т.г. в "Гардиън" той подчерта как ефектите от ураганите Катрина и Рита потвърждават неговите предупреждения срещу пренебрегването на природата. Европа действително изпреварва Америка в загрижеността си за околната среда. Което не пречи да гледаме как сглобяемата Европейска мечта на Рифкин всекидневно бива разглобявана в телевизионните новини.

Борис Попиванов



Джереми Рифкин, Европейската мечта,
С., Прозорец, 2005, превод от английски Цветана Русева