Има ли вина в любовта

В началото на ХХI век, след многото феминизми, гей-изследвания, гей романи и филми едва ли някой може да бъде скандализиран от роман за любовта между мъже или между жени. Включително в България. Затова е малко странно въведението, с което книгата на Ане Холт започва, въведение, в което тя се застрахова, че в романа си се базира на архетипи, а не на хора "от плът и кръв". Макар че като се има предвид, че писателката работи в полицията, вероятно застарохваката не е плащане на дан на някакво пуританство или страх от скандали, а е по-скоро оправдание за бягството от документалната достоверност, характерна за писането й по принцип.
Mea culpa е поетичен роман, колкото и изтъркано да звучи това клише. Защото в него има нещо от традициите и на античността, и на модернизма. Някъде между Сафо, Лоурънс и Улф, Ане Холт гради своя разказ за любовта между две жени - едната необвързана, концентрирала цялото си съществуване върху любовта си, другата - разкъсвана между семейството си и неочакваната страст. Животът в коловози и на двете бива преобърнат, и двете се научават да виждат повече, разширяват пространствата си, но не надмогват съдбата, сблъскват се с устойчивостта на нормите и катастрофичността белязва връзката им. Едната става неволен убиец на едно от децата на другата, става причина тя бъде отблъсната от съпруга си, от родителите си... Другата се оказва с изпразнен и обезсмислен живот, скитаща из пространствата. Защото - настоява Mea culpa - никой хюбрис не се прощава и никой грях, когато влезе в настъпление, не се подминава.
Романът събира две времеви оси, наслагва разказа за любовта с разказа за понасянето на раздялата, свикването със самотата, със загубата и превръщането на преживяванията в думи. Пита възможни ли са изчезването, забравата, възможна ли е вината без виновност и има ли оправдание без съд, има ли оправдание от съвестта. И кое е по-страшно да знаеш вината си или да я гадаеш, да можеш да я прехвърлиш върху нещо и да си знаеш обвинението или да живееш с вината в себе си без прошка и без наказание. Пита възможно ли е мечтаното място да гарантира промяна, чуждият стил на живот и чуждите манталитети да променят. И възможно ли е доброволно изгнание от всички и всичко. Възможно ли е когато се поселиш насред чуждостта да постигнеш състояние, в което да не чувстваш нищо, да не мислиш, да не плачеш и дори може би да не съществуваш.
Mea culpa е и роман за писането, за това доколко историята може да се вреже в думите и да получи автентичност, сила, да се окаже въздействаща, доколко действително има сублимация в изкуството и личното може да стане значимо за по-голям кръг от хора и доколко азът контролира езика или наистина съществува онзи фашизъм на езика, за който Барт говори и който малко или повече подчинява и унифицира всяко говорене и писане.
Бих казала, че Mea culpa повече пита и по-малко отговаря, но нали това е целта на четенето - да ни обърне навътре, да раздвижи паметта ни, да ни накара да формулира отговори. С това романът се справя чудесно.

Амелия Личева







Думи
с/у думи



Ане Холт, Mea culpa. Прев. от норвежки Анюта Качева,
ИК Колибри,
С., 2005.