Еби си майката
Трябваше за едно нощ да изгорят 1 500 коли - и после, в смаляващ се ред, 900, 500, 200, и почти да се доближим до ежедневната "норма", та да обърнем внимание най-накрая, че всяка нощ средно 90 коли горят в нашата блага Франция. Нещо като вечен огън, като огъня под Триумфалната арка, в памет на Незнайния емигрант. Разпознат вече, след сърцераздирателни - и изцяло химерични - обследвания.
Едно нещо е сигурно обаче - френската изключителност, която дебютира по Чернобил, приключи. Границата ни наистина беше насилена от радиоактивния облак и "френският модел" се срива направо пред очите ни. Но - спокойно! - срива се не само френският модел, целият западен модел се разпада. Не само под ударите на външно насилие (на тероризма или на африканците, щурмуващи бодливата тел на Мелила), разпада се направо отвътре.
Първото заключение - и това отменя всичките проповеди и днешни дискурси - е, че общество, което сам? е на път да се дезинтегрира, няма никакъв шанс да успее да интегрира имигрантите си, защото те са едновременно резултатът и дивият анализатор на тази дезинтеграция. Жестоката реалност е, че като мислим имигрантите извън играта, в същото време ние сме болни от липса на идентичност, няма наследници за наследството. Имиграцията и проблемите й са само симптомите на разпадането на нашето общество при борбата му със самото себе си. Другояче казано, социалният въпрос на емиграцията е само една илюстрация - по-видна, по-неприлична - на вътрешната имиграция на европейците в собственото им общество (Hele Beji). В това се крие неприемливата истина: самите ние не интегрираме вече дори нашите собствени ценности и така - след като не ги изповядваме и не ги поемаме върху себе си - не ни остава нищо друго, освен да ги пробутаме на другите - насила или доброволно.
Ние вече не сме способни да предложим каквото и да било за интеграция (интеграция в какво, впрочем?); ние сме тъжният пример за "успешна" интеграция, интеграция в един тотално банализиран, технически и удобен живот, за който живот ние, разбира се, се пазим да си задаваме въпроси. Така че, когато говорят за интеграция в името на една липсваща дефиниция на Франция, французите чисто и просто отчаяно мечтаят за собствената си интеграция.
И няма да напреднем ни на йота, докато не осъзнаем, че тъкмо нашето общество - със самия си процес на социализиране - секретира постоянно тази неумолима дискриминация, чиито белязани жертви са емигрантите, но те не са единствените. Получаваме сметката от една неравностойна размяна на "демокрацията". Това общество трябва да посрещне много по-ужасно изпитание от изпитанието на противниковите сили: то трябва да посрещне изпитанието на своето собствено отсъствие, на загубата на реалност. Неговата реалност скоро ще бъде определяна единствено от чуждите тела, които обземат периферията му, от тези, които то е експулсирало и които - сега - го експулсират от самото него, и техните яростни питания разкриват това, което се разрушава в него, но същевременно и събуждат някакво осъзнаване. Ако беше успяло да ги интегрира, то щеше да престане окончателно да съществува в собствените си очи.
Но, нека кажем пак, тази дискриминация по френски модел е само микромодела на едно световно разделение, което тъкмо под знака на глобализацията продължава да поставя лице в лице две непримирими системи. И същият анализ, който правим за собствената си ситуация, може да бъде разпрострян на световно ниво. А именно: международният тероризъм е само симптомът на разпадането на световната сила в битката й сама със себе си. Колкото до търсенето на решение - грешката е една и съща на различните нива, все едно дали ще е на нивото на нашите крайни квартали или на ислямските страни: тотална е илюзията, че, издигайки останалия свят до западното ниво на живот, ще сме решили проблема. Всъщност разломът е много по-дълбок и всички обединени западни сили да биха наистина искали (за което имаме всички основания да се съмняваме), пак не биха могли вече да позапълнят пропастта. Тъкмо механизмът на тяхното превъзходство и на тяхното преживяване им пречи; механизмът, който чрез набожния дискурс за универсалните ценности само укрепва световната сила - и разпалва заплахата от една антагонистична коалиция от сили, които ще я унищожат или мечтаят да я унищожат.
За щастие или за нещастие, ние вече нямаме инициативата, ние вече не владеем събитията, както го правехме векове наред. И над нас надвисва едно наследство от непредвидими пламъци, което трябва да върнем. Можем да окайваме със задна дата фалита на западния свят, но "Господ се разсмива от тези, които разобличават злините, сторени от самите тях".
Тоест, това огнено завръщане на предградията е директно свързано с една световна ситуация; но то е свързано също - и за това никога, странно, не става въпрос - с един скорошен епизод от нашата история, епизода с референдума. Защото "не"-то на тези, които гласуваха, без много да знаят защо, просто защото не искаха да играят тази игра, в която толкова пъти бяха впримчвани, защото и те отказваха да бъдат служебно интегрирани в една Европа "до ключ", това "не" наистина беше гласът на нежеланите-от-никого в системата на представителство, на изгнаниците на представителството - подобно на самите емигранти, изгнаници на системата на социализация. В този акт на самопотопяване на Европа наблюдавахме същото безразсъдство, същата безотговорност, като безразсъдството и безотговорността на младите имигранти, които палят собствените си квартали, собствените си училища, като чернокожите в Уотс и в Детройт през 60-те години.
Една голяма част от населението се изживява културно и политически по този начин - като имигрант в собствената си страна, която дори вече не може да му предложи определение на неговата национална принадлежност. Всички те са "бивши членове", по израза на Робер Кастел. Всички тези изключени, тези напуснали, тези бивши членове - дали ще са от предградията, африканци или французи "от сой" - превръщат своето напускане в предизвикателство и в един момент започват да действат. Това е техният начин (той е нападателен начин) да не бъдат повече унижавани, нито изоставени, нито поети от държавата. Защото не съм сигурен - и това е друг аспект на проблема, скриван от една "нашенска си" политическа социология, аспекта на включването, на заетостта, на сигурността - не съм сигурен, че те имат (както се надяваме ние) голямо желание да бъдат отново поети от държавата. Те без съмнение гледат на нашия начин на живот със същото снизхождение или със същото безразличие, с каквото ние гледаме мизерията им. Може би даже предпочитат да горят колите, отколкото да се возят в тях - всеки със своите си удоволствия. Не съм сигурен дали тяхната реакция на една прекалено добре изчислена загриженост няма да е инстинктивно същата, както реакцията им на изключването и на репресиите.
Западната култура се удържа само от желанието на останалия свят да се добере до нея. Когато се появят и най-малките признаци на отказ, и най-малкото оттегляне на желанието, тя не само губи всякакво превъзходство, тя губи всякаква прелъстителност в собствените си очи. В случая именно това, "най-доброто", което тя може да предложи: колите, училищата, търговските центрове, са опожарени и ограбени. Детските градини. Тъкмо всичко, с което бихме желали да ги интегрираме, да ги направим собствени деца!... "Еби си майката", това е всъщност техният лозунг. И колкото повече опитваме да ги дундуркаме, толкова повече те ще ебат майка си. Добре ще е да преразгледаме нашата хуманитарна психология.
Нищо няма да попречи на нашите политици и на просветените ни интелектуалци да погледнат на тези събития като на перипетии по пътя на демократическото помирение на всички култури - всичко ни кара да мислим обратното - че това са последователни фази на бунт, който няма да приключи скоро.
Наистина бих искал да сложа по-радостно заключение - но какво?

Liberation, 18 ноември 2005

Жан Бодрияр
Превел от фрнски Христо Буцев