Награди и имена
С приближаването на края на годината идва и сезонът на наградите. Тепърва до Коледа ни предстои да ни засипват номинации, селекции, класации, призове, мъже (повече) и жени (по-малко) на годината и пр. Видно е напоследък, дори в обеднялото през Прехода и поизгубило харизмата си поле на културата, че броят на наградите се увеличава, увеличава се и финансовото им изражение. Това обаче в един по-едър план не води до нарастване на престижа и публичното влияние на литературата и изкуствата. Напротив, изглежда по-скоро като "на гол тумбак чифте пищови". Но ще кажете, наградите не са само пари и PR. Те са начин в рамките на отделните гилдии да се открои професионализмът, творческите постижения и т.н. Е, така поне би трябвало да бъде, някои журита успяват и да го постигнат. Тук обаче няма да ни занимават въпроси от рода на кой връчил и кой какво получил. Ще ни занимава това какви са всъщност днешните български награди въз основа на два скорошни примера. Какъв е техният символен - не паричен - капитал, каква е тяхната (несъзнавана?) идеология. Затова и ще тръгнем от първото, най-очевидното и знаменателното в тях - имената им.
Да вземем широко огласените и обсъждани през последните седмици Награди за българска журналистика "Черноризец Храбър". Стоп. Я повторете: журналистика... Чероноризец Храбър... Не е нужно да сте завършили българска филология, за да усетите странно, дразнещо несъответствие в това съчетание.
На първо място, то е анахронично. Черноризец Храбър е средновековен книжовник, живял по времето на цар Симеон. Журналистиката, медиите изобщо са феномен на Новото време, на епохата на Просвещението, на която в нашата история съответства Възраждането. Тъкмо тогава се появяват първите български вестници и списания и се заражда журналистическата практика. Или според някои "За буквите" е дописка?
На второ място, "черноризец" ще рече монах, т.е. човек, отдал се на аскеза и служба на Бога. Това са последните неща, които могат да се кажат за журналистиката - една от най-светските професии на тоя свят. На трето място, въпросните награди се връчват за авторска журналистика. А средновековните книжовници нямат авторско самосъзнание, те са преди всичко компилатори и преписвачи. Но в конкретния случай авторството е силно разколебано и по друга причина. Черноризец Храбър е всъщност анонимна фигура, за него се съди само по единственото му съчинение "За буквите". Дълго време се предполага, че името на книжовника е всъщност псевдоним - на цар Симеон, на Климент Охридски или на Йоан Екзарх. Нито една от хипотезите обаче не е потвърдена.
Така, на четвърто място, стигаме до това, че Черноризец Храбър е една от най-тайнствените, загадъчни, необяснени фигури на българското средновековие. Монах с име на воин, талантлив полемист, зад който може би се крие някой друг... Това действително го прави привлекателен образ, но нали уж професията на журналиста се свързваше с прозрачност и публичност.
Предвид всичко дотук не мога да определя името на журналистическата награда по друг начин, освен като неадекватно. Мотивацията му вероятно стига дотам, че българските журналисти трябва да са "храбри". Но примери за журналистическа храброст могат да се извадят и от същинската история на журналистиката у нас. Да не говорим, че в днешната българска ситуация на напиращи черноризци името на средновековния книжовник, употребявано по този лишаващ го от контекст начин, много повече отеква с първата си част.
Ни най-малко не искам да омаловажа идеята да се връчват такива награди, още по-малко значението на Черноризец Храбър в историята на българската словесност. При все това намирам съчетаването им за крайно повърхностно, първосигнално, абсурдно. Все едно Светият синод да обяви отличие за църковна дейност на името на Тошо Тошев. Мнозина биха казали, да оставим символиките и имената, важното е как се връчват наградите, доколко справедливо и заслужено. Ами тъкмо за това става дума. Самата формулировка на наградата, независимо от конкретното жури, би трябвало да задава вкуса и критериите, определящи нейното връчване. Тогава някои от наградените тази година, както и някои отказали се от номинацията си, изобщо не биха били номинирани. Твърдя, че функционирането на наградите е пряко свързано с осмислянето на тяхното назоваване, по-точно с липсата на такова осмисляне. Те не излъчват ясни послания, ясни образци за професионална и гражданска позиция нито в широкото публично пространство, нито в по-тесните рамки на журналистическата гилдия. Да, поощряват някои добри журналисти, но също и някои несъстоятелни. Кое тогава е правилото и кое - изключението? Показателно е как сега, при четвъртото поредно връчване, се оказа, че смисълът на награждаването не е съвсем ясен и за самото жури. Голямата награда не беше връчена с чистосърдечното признание, че критериите за нея, за това какво е голям принос към българската журналистика, трябва да се дообмислят. При подобна криза на смисъла и основанията би трябвало да помогне обръщането към опита, биографията, наследството на личността, дала име на наградата. Но тук Черноризец Храбър твърде малко би могъл да помогне.

И още един пример - наградата за български роман на годината "ВИК", връчена неотдавна за втори път. Защо "ВИК"? Е, тук отговорът е прост: такова е фамилното име на Едуард Вик, човека, финансирал наградата. Ясно е, че в новата си функция собственото име на г-н Вик (вече изписано с три главни букви) започва да се натоварва с допълнителни конотации, още повече, че по една случайност съвпада със съществителното нарицателно "вик". Дали обаче това е щастлива случайност? Кой кого и за какво вика в случая? Призовава се вечно липсващият голям български роман? Отчаян вик на самата литература в стил "и я че изокам некой ден"? Още по-песимистична асоциация с едноименната картина на един друг Едуард - Мунк? Или просто да не се бърка с "ВиК"? Или се търси асоциация с "писък на модата"? Но тези писъци са краткотрайни, а налагането и усвояването на качествената литература, както знаем, е по-бавен процес, свързан и с идеята за траене. Пък и каква мода предвид възрастовия състав на последното жури.
Там е работата, че българската литература няма нужда от викове - нито за помощ, нито от ужас. Не си ли помогне сама - с добри текстове - никой не би могъл да й помогне.
Примамливото в инициативата на г-н Вик беше обещанието за излаз на международния книжен пазар. Само че това така и не стана. Защото преводът на английски на миналогодишния отличен роман далеч не е достатъчен за тази цел. Издаването му от добро чуждестранно издателство и разпространението му на англоезичния пазар е истинското изпитание. Но за това е необходим друг опит, авторитет и професионализъм.
Моделът "Едуард Вик" силно напомня - в умален мащаб - модела "Симеон II". Появяваш се изневиделица "отвън", обещаваш някакви неща (в единия случай на "народа", в другия на писателите), учредяваш и кръщаваш на свое име нещо голямо (движение/партия, съответно литературна награда). Само че рано или късно се вижда, че това не е достатъчно да те легитимира - било в политическото, било в културното пространство.
Така журналистическата награда предявява нелепи претенции към една по-далечна традиция, с която не знае какво да прави, а романовата награда откровено служи на една "култура на self-а".
В шегата на заключението ще кажа, че българската литература може само да е щастлива, дето моя милост няма пари да инвестира в подобна награда - предвид трибуквената възможност за именуване, която дава моята фамилия.

Биляна Курташева