Да гледаш през Хана
С Еднорогът Айрис Мърдок се впуска в пътешествие, достатъчно характерно за романа на XX век. Пътешествие, което изследва пределите на вътрешния свят, надниква в несъзнаваното, в границите на човешката ситуация и в смъртта. Надниква и в Гейз, имението, където се развива действието в романа и което приютява като в крипта заточената в него, но все пак и негова господарка Хана. Без да си давам сметка за точността на изписването в английския текст, ми се иска да прочета Гейз като gaze - втренчвам сe, вторачвам се, гледам втренчено; както и (втренчен) поглед. В този случай романът не надниква, той се вторачва в Гейз. Или, както казва самата Хана:
Вие ме направихте неистинска, понеже мислехте прекалено много за мен. Превърнахте ме в обект на размисъл. Също като пейзажа навън. Аз съм го превърнала в нереална гледка поради това, че непрекъснато се взирам, вместо да вляза в него1 ...
Гейз означава именно взирането, което прави нещата неистински. Вторачване, което позволява да се виждат еднорози, приказните същества, обитаващи междинното пространство между реалността и фикцията. Създания, които съществуват само когато някой мисли прекалено много за тях, само когато се превърнат в обект на размисъл, защото в крайна сметка, както гласи една стара китайска притча, никой не е виждал еднорози.2

Междинно, ничие пространство

До Гейз не се стига по утъпкани пътеки. Това е особено място, което можеш да посетиш само веднъж или да останеш там завинаги. А ако избереш завинаги да го обитаваш, има опасност да се загубиш в неизследвани територии и последствията да бъдат непредвидими. Да прекрачиш портата на имението е възможно само когато "почти си загубил съзнание". Мериън, героинята на романа, тръгва за Гейз, водена от утилитарна и прагматична цел - да бъде гувернантка, но преди да премине през вратата му, бива обхваната от "ужасна, смазваща паника" и осъзнава, че "навлиза в нов свят", че мястото, в което е попаднала, в много малка степен съответства на "големия, обикновен свят", към който самата тя принадлежи. Гейз е междинна, ничия територия, която играе ролята на буферна зона между действителността и света на въображението, между това, което с охота и безвъпросно наричаме съзнание и това, което определяме като несъзнавано. Гейз е и сцена, на която се разиграват страсти и забранени желания. Хомосексуалността е най-малкото от тях, макар че почти всички пресонажи са белязани от нея като от тайна, която грижливо крият (Вайълет, Джеймси, Джерълд, Питър...).
По-страшно е желанието да си друг, да бъдеш другият, разменен, с подменена самоличност. Гейз е пълно с двойници. Питър е Джерълд, на финала Денис се превръща в Хана (Да, сега ти се превръщаш в Хана...).
Огледалото на идентичността работи безотказно, защото то е резултат от втренчването, измислянето на другия и оттам - на себе си-през-другия... Но най-опасно става, когато осъзнаеш, че в тази игра на размени и подмени, самият ти си този, който губи своята самоличност, че тя ти е вменена, че си персонаж или дори, че ти искаш да си персонаж, че ти правиш Гейз призрачен, като се взираш в него, населявайки го със собствените си сенки... Тогава Хана ще бъде само името на историята, каято причиняваш самият ти3.
Хана4 е затворена в Гейз, но само в степента, в която имението също е затворено в нея. Да прекрачи портата му и да излезе извън територията му, която в романа функционира като граница между световете, за нея означва да разруши себе си и света, който самата тя е създала. Оттук да влезеш в Гейз, означава да влезеш в Хана, да живееш през Хана. Но самата Хана, както пространството, което населява, е междинна, тя е ничия, еднакво принадлежи на самата себе си като субект, който се самоизмисля, и на останалите обитатели на Гейз, които също я доизмислят, живеят през нея. Да признаеш, че фигурата на Хана определя твоето съществуване, че ти желаеш Хана да бъде заточена точно на това място и точно по този начин, автоматично означава да влезеш в кръга на вината, който обитателите на имението като "едно семейство" изграждат. От самото начало Мериън си задава въпроса каква е нейната роля в сюжета на историята на Хана, привижда се като неин спасител, но да освободиш някого също е роля. Когато осъзнава лъжливостта на тази си позиция, гувернантката, която до този момент е в ролята на външния, чуждия, на незаразения с тайната, се оказва вписана в този кръг на вината, който иска Хана вътре в имението, забулена в имението. Докато накрая смъртта на Хана не разруши и тайната, и Гейз като призрачно битие на самия себе си. На финала няма никой, освен Мериън, все пак принадлежаща на "големия, обикновен свят", който да продължи да съществува отвъд Гейз - обитателите на имението умират или просто изчезват, защото тяхната съдба наистина се оказва тази да бъдат персонажи в историята на Хана, в историята на невъзможните изгнания на субекта от действителността и на затварянето в себе си.
В крайна сметка, при това с голяма успешност, имението може да се разглежда през метафората за вътрешния свят, използвайки психоаналитичния репертоар - през дълбините на изтласканите желания, през ексцесивните любовни избори, през един Бог, който е демон и обладава, а не спасява. Хана се разпознава през този мним Бог: Вашата вяра в значимостта на моето страдание ми даваше сили. Ах, как имах нужда от всички вас! Пиех от кръвта ви като потаен вампир.(...) Имах нужда от публика. Живеех в очите ви като неистински Бог. Но намерението на този фалшив Бог бе да ме направи неистинска.
Този лъжлив Бог, който Хана е, е именно двойното огледало, което взирането в романа произвежда. Защото втренчването е поглед навътре, през булата на света. В романа то е гарант, че това, което виждаш, е истина, знаейки, че не е истина. Хана е уловена в клопката на тази двойственост - сама живееща като един неистинен бог на страданието, образът й се връща обратно към нея, удвоен от погледа на тези, които я доизмислят, правейки я повторно нереална. Огледалото оглежда себе си и ражда еднорози.
"Между другото Еднорогът е символ на Христос. В случая имаме работа с обикновенно провинило се човешко същество."
Битието на Хана всъщност е и нейната тайна - то е в огледалото, което се връща обратно към себе си. Раздвоена вина, защото само погледът е този, който дава значимост на страданието й и само тайната е тази, която пази затворена Хана в клопката на вината. Реално никой не знае какво изкупва мисис Крейн-Смит, защото никой не е бил свидетел на историята, която наистина се е случила. Така самата история на Хана и на Гейз започва с въобразяването. Така се ражда и тайната.
Тайната не познава истината, защото това би я унищожило. Питър, съпругът на Хана, който я заточва в имението Гейз след някогашна изневяра, единствен знае истината затова как нещата са се случили преди имението да бъде призрачно, ничие, населено със сенките на Хана, с нейните образи, утаени във всеки от обитателите. Питър така и не се завръща и по-точно се завръща по единствения възможен начин - през смъртта си, защото в Гейз можеш да влезеш единствено нереален или мъртъв, но никога истински. Светът на имението не познава истината, не иска да я узнава, защото е отвъд пределите й. Използвайки логическата пропозицията - и тя е отвъд пределите му. Истината е отвъд Гейз на същото отстояние, на каквото е имението от реалността. Разказът вижда реалното и истинното в хомологична и строга връзка. Разбира се, да бъде отвъд истината не прави Гейз лъжлив, а просто несъществуващ, ничий. Имението в съседство на Гейз, Райдърс, е възможно само като потвърждение на реалността, гаранция, че Гейз е различен, друг. Но пък и Гейз е възможен само защото Райдърс съществува, т.е. тайната и фантастичността съществуват, доколкото са диспозитив на реалното. Когато Гейз окончателно се отделя от Райдърс чрез реката, която бурята причинява, Хана умира, Питър умира, като и двамата се удавят в придошлата вода и това слага край на историята. Тук водата също е огледало и нейното послание би могло да бъде, че реална в смисъла на истинска остава само смъртта. Отделянето на реалността (Райдърс) от иреалността (Гейз) всъщност води до заличаване на самото фантастично, в позицията му на изключение и възможност, която се дава единствено на другостта.

Притчи за вината

Какво означава да носиш вината на Хана, заради Хана. Какво е да изкупваш заедно с Хана (а и какво изкупваш заедно с Хана?), въпреки Хана. Настойчивостта, с която тези въпрои стоят в основата на романовия сюжет, прави възможно едно четене на текста през криминалната оптика. На финала стои загадка - кой всъщност е субектът на изкуплението, в какво се състои вината. Хана е виновна за измяната спрямо съпруга си или мисис Крейн-Смит изкупва битието си на демоничен Бог, принасящ в жертва света на обожателите си, или виновна е самата вярата, която пресонажите в романа питаят към значимостта на страданието (Вашата вяра в значимостта на моето страдание ми даваше сили.) и тя е, която трябва да бъде изкупена5. Или накрая Макс ще се окаже прав:
Прошката е прекалено слаба дума. Спомни си идеята за Ата*, която е била така близка на древните гърци. Ата е името на почти автоматичното пренасяне на страданието от едно същество на друго. Властта е форма на Ата. Жертвите на властта, а всяка власт има своите жертви, са също заразени.
Дали Хана е тази, която заразява, в пещерата на своето царство, тук по-близко до Платон, отколкото до Фройд, своите собствени сенки, в каквито се превръщат персонажите на романа, със своето собствено безумие? Мериън и Денис, и Вайълет, и Джеймси биха могли да бъдат видяни като фигури на това страдание.
Това страдание обаче също е абсурдно, основанията му се коренят в абсурдността на ситуацията, каквато е битието на Хана за другите. Но и тук отново - вярвам, защото е абсурдно. Персонажите в романа вярват във вината на Хана, само като въображаемо налична, като нещо, което стои отвъд плана на непосредствено случилото се, но като основание Хана да бъде заточена в Гейз. Вярата е тази, която вменява вината. Вярата дава реалност на вината. Това обаче е една омагьосана действителност, модус на битие, което се простира до портата, в пределите на имението. Този свят на вяра, която е абсурдна, не продължава отвъд себе си. Той започва и свършва с Гейз, защото до Гейз няма утъпкани пътеки. Около Гейз сякаш няма нищо, само Райдърс като реалност, която трябва да снабди със самоличност чуждото и отвъдно пространство на замъка на Хана. Напуснеш ли ничията земя на мисис Крейн-Смит, неминуемо се сблъскваш с пустотата - там са блатото, бездната, морето, което убива...
И все пак финалът се разгръща като една надежда, романът отстоява битието на вярата и любовта ("Не ме бива да разсъждавам рационално. Просто имам нужда да вярвам. Трябва да обичам Бога." - Хана) и Макс няма да се окаже прав:
"Между другото Еднорогът е символ на Христос. В случая нямаме6 работа с обикновено провинило се човешко същество."
Хана все пак остава Еднорогът.

Кристина Йорданова



Айрис Мърдок. Еднорогът.
Превод от английски Боряна Пелинен.
352 страници.
Издателство Еднорог.
София, 2005.


През последно време творчеството на Айрис Мърдок (1919-1999) беше представено на българските читатели чрез преводите на "Святата и скверната машина на любовта" ("Рива"), "Дилемата на Джаксън" ("Рива"), "Зеления рицар" ("Рива"), "Падение, но с чест" ("Рива"), "Италианското момиче" ("Златорогъ"), "Еднорогът" (разбира се, че "Еднорог"), чрез преиздания на "Морето, морето" ("Рива") и "Под мрежата" ("Плеяда")... Издателство "Рива" публикува и "Животът на Айрис Мърдок" от Питър Дж. Конради, 428-странична биография на писателката, удостоена, прочее, и със званието Дама на Ордена на Британската империя.
Фокусиране върху "Еднорогът" ни най-малко не означава, че този роман заема по-специално място в творчеството на авторката. Надяваме се, наблюденията на Кристина Йорданова да осветят достатъчно ясно възможните приближения и към останалите романи на една от действително великите писателки на ХХ век.

М. Б.



1 Уплътняването на шрифта е мое.


2 "История на вечността” на Борхес, поне в българското си антологично издание, добре помни това, когато ни връща към еднорога като традиционна тема в китайската словесност - свещено животно, погубено от ръцете на простолюдието; умира ли Хана, защото обитателите на Гейз накрая престават да се взират и да виждат еднорози. Цит. по Борхес, Х. Л. История на вечността. С., 1994 г.


3 Оттам и вината, но за нея - по-късно.


4 Изписвам Хана в курсив, защото текстът ми има за цел да я види като фигура повече, отколкото като реален персонаж. Макар че при по-внимателно вглеждане би могло да се твърди, че всички персонажи в романа съществуват, доколкото са фигури.













































































































* Бележка на редактора в романа определя Ата от (гр. букв.) - "безумие, заслепение, беда. В древногръцката трагедия - внезапно безумие, което обзема героя, обикновено поради голяма гордост или високомерие и го довежда до гибел. Богиня, олицетворение на внезапното безумие, което замъглява ума на боговете и хората”.


5 Може ли да бъде изкупено изобщо нещо друго освен вярата?


























6 Подмяната на "имаме" от същинския цитат с "нямаме" е моя.