Разпознаваемата Юлия О.
Започваш го винаги с голямо желание,
Но внезапно (кой знае как, кой знае защо)
го изоставяш
и вече (колкото и други неща да те увличат)
и вече (чрез другите неща, които те увличат)
имаш грижата за него цял живот.

                                  Костас Монтис, Започваш го


Дълго отлагах написването на текст за новия спектакъл на Юлия Огнянова, защото, залисан в ежедневието си, все не успявах да се съсредоточа, за да се опитам да кажа нещо все пак важно за представлението, за Юлия, за театъра. Заслужаваха го.
Но животът досадно рядко ни дава любезни отсрочки, все иска да бързаме, все ни внушава, че изпадането в посилно замисляне е изпадане в ленност.
Ето сега, например, стана ясно, че всеки брой на вестник "Култура" може да е последен, което си е обществено убийство от безразличие и невежество, но това е друг разговор, който най-вероятно ще се проведе в жанровете на некролозите.
Затова бързам с тези бележки, защото кой друг вестник ще пише за спектакъл в Смолян, пък бил той и на Юлия Огнянова...

Бележки към един друг текст

1. Да разкажа, че стана така (и добре, че стана така), че дни след като гледах най-новия спектакъл на Юлия Огнянова "Автопортрети за разпознаване" в Смолян, прочетох стиховете на кипърския поет Костас Монтис. Да не занимавам читателя с приумиците на моето четене, но да подчертая, че двете събития в съзнанието ми влязоха в един от онези загадъчни и случайни диалози, които правят дните ни някак по-светли, по-възможни, по-пълни... Към това да добавя - за кой ли път! - че всяко пътуване из Родопите ме очарова, прави ме някак по-спокоен, по-ведър, може би си внушавам, но ми се струва - и поне малко по-добър. Там се диша по-леко, по-вкусно, по-дълбоко...
2.      Ще отворим сега една скоба.
         Почакайте ни отвън.

Отклонение за случката в Пазарджик, когато много добър актьор ми каза, че не очаквал от мен такава глупост. "От мен" - беше мило. "Глупост" - вече ме накара да запазя известна трезвост. "Какво съм направил?" - питам с възможната невинност в гласа и погледа. "Пишеш за актьор от нашия спектакъл, че бил "очарователен". Че това е обидно за един актьор." Тъкмо това ми каза и аз вече толкова дни не мога да разбера, как е възможно една дума, използвана с очевидна любов, да предизвика гняв, пък бил той и донейде преигран.
За спектакъла на Юлия ще ми е трудно да избегна думи като "послание", като "завещание", като "чистота"...
Нужни са ми, пък ги посрещат скептично. Обругани думи. Как да съм сигурен, че те ще бъдат прочетени с моите очи, че ще бъдат ласкаво произнасяни... Има ли виновни думи? Може би без това отклонение...
3. Да цитирам щедро различни пасажи от прекрасното пространно интервю на Юлия, дадено в навечерието на премиерата на Геновева Дикова от смолянския вестник "Отзвук" (бр. 83, 17-19.10.2005, с. 6). Юлия много рядко се съгласява да говори пред микрофон (Леон Даниел също), което прави думите й още по-стойностни: Все ми се иска да разбера, вълнува ме въпросът "В нашето време откъде се породиха в такава груба, гротескна, уродлива форма тези негативни черти у народа, към който аз принадлежа".[...] Аз не мога да бъда равнодушна. От всичко това се роди идеята ми да събера по някакъв начин красивото и грозното, доброто и злото в един спектакъл. Без да ги хващам гуша за гуша. Не искам да правя спектакли и да разобличавам злото, защото ние го умножаваме тогава. Писнало им е на хората, те го познават. До шия сме затънали, и то не само заради управляващите, но и заради собственото си раздразнение, отчуждение, благодарение на омразата и недоверието, които се ползват като средства да се разтовариш от високото напрежение. Ама това не е най-доброто средство, не е най-ефикасното, защото те натоварва. Затова не искам да разобличавам чрез изкуството. Не желая да харча творческа енергия за разобличение. [...] Търся отговор - как злото се промъква в обикновения и добрия човек толкова лесно. Как омразата незабелязано измества любовта и доверието, чистотата и близостта между хората. [...] В спектакъла наистина има нещо за разпознаване. Най-вече злото от доброто да се разпознае. И когато това вече сме го направили, важно е в същото време да открием дефектите в самите нас. Гледащият може да се разпознае някъде в доброто и злото, а не да се идентифицира с героите. Важно е да разберем кои са недостатъците ни, които могат да ни подхлъзнат. Иначе е много лесно да се разграничиш и да показваш само тази страна, дето другите я харесват. Ти трябва да издържиш изпитанието другите да познават и слабостите, и дефектите, и да те обичат пак заради нещо друго.
И да обичаш пак - не е ли някъде в това мъдростта и завещанието на спектакъла?
4. Идеята за плаката е на сценографа Михаил Симеонов. В него заглавието е изписано така: Автопортрети за разпознаване. Странно разкъсване. Може да се чете и като "Автопортрет - разпознаване" или "Автопортрет и за разпознаване". Автопортрет на Юлия, на екипа, на българите, на хората... Не е самоцелна игра на детайли, а още един израз на авторска съобщост с персонажите, с всичко и всички: "народа, към който аз принадлежа".
Което не разфокусира погледа й за нещата, "които могат да ни подхлъзнат"...
5. В средата на сцената Михаил Симеонов е поставил една конструкция - бял профил, който напомня на самотна група зимни дървета, но още на огромен човешки профил, обърнат с някакъв сдържан вик към небето.
Взрян в горното, този човешки профил е свидетел на всичко случващо се на сцената - и някак свидетелствуването му е изпълнено с разбиране, с омилостивеност, с болка и спокойна любов. Целият декор е в бяло. Бяла е и конструкцията на "дървото" от "Лазарица" - стълби, оси, площадки (сякаш сме покачени в студената рационалност на бездушието и самотата). Всичко е някак съвсем просто, само необходимото, нищо отвличащо. Ако беше храна, щеше да бъде хляб и маслини, а "за отзад" - червена ябълка. Някаква монашеска скромност и отдаденост на главното, а не на пъстрото и суетното. Красиво е в лаконичността си.
6. Често звучат части от "Болеро" - банално като злото и като доброто, внушаващо повтаряемостта на човешката природа, непреодолимостта й, нейната неумолимост...
7. Само Юлия може да си позволи подобно начало. Детска интермедия. Някакви дечица си играят безгрижно на сцената, подхвърлят топки, скачат на въженце. Тяхната безвинност сякаш им дава право на цветност (освен тяхната, всички останали сцени са решени само в черно и бяло). Те играят. Още всичко е наужким, само игра - съвсем не простодушната самоценност за театъра на Юлия. Деца на сцената... Каква чистота на намеренията трябва да прокараш в спектакъла си, за да не звучат спекулативно, а само като това, което е: деца на сцената... Като човечеството преди изкушението, преди греха, преди спазмите на отчаянието и гримасите на покаянието. Като онова, което оправдава самият ни "проект" (тази дума ли да остане?).
8. Юлия се интересува от човека преди, по време и след нравствената му катастрофа, от живота, който постоянно "изпробва на опън" човещината в нас, тя изследва нашата (не)податливост. И нито за миг не губи от поглед криволиците на пътечката, водеща през мрака на гората към поляните на убеждението, че въпреки всичко хората до теб дават най-основателния аргумент да продължаваш да живееш. Почудата от човека - и за добро, и за зло - това сякаш закодира Юлия в спектакъла си, това ни "завещава", това е нейното "писмо на Торлака" до зрителите... Окото й е жадно и влюбено отворено към всичко около нея. Тя знае, че животът е необяснимо и богат, и мизерен, изненадващ и банален, отчайващо отвратителен, но и неочаквано ласкав... (Изтъркано, но пък може би вярно!)
9.     Не пише пустинята, трие.
Ако в трите първи откъса ("Снаха", "Татул" и "Железният светилник") имаме убийства на хора, при това било неволни (?!) или съзнателни, то в адаптацията на "Лазарица" Юлия търси може би най-страшния вариант - самозатриването. Вече не кучето пречи на Лазар да слезе от дървото, а самият той се пита: "Защо да слизам?". Дори в един момент Лазар безпроблемно слиза и се разтъпква около крушата дивячка, но пак се връща - забравил си е значката. Суета и отказ от борбеност, дивотия някаква, автопредателство... Мисля, че самоотказването е онова, от което Юлия най я боли.
10. Стиховете на Валери Петров и Константин Павлов трептят в синхрон с чувствеността, самовзискателността и чистотата на Юлия, на спектакъла. Тя, без да е припряна, иска да успее да ни каже толкова много от нейното си, от всичко, което е натрупала, да ни внуши просветлена мъдрост и отрезвяваща устойчивост. В спектакъла звучат думите: "Надебеля сърцето на човека", но и "Направи ни, Боже, със сърца, добри сърца".
Юлия пише в програмата на спектакъла: Човекът, венецът на природата (със и без ирония) наистинапритежава най-мощния мозък, най-високо развития интелект, най-високия разум, най-сложно развитата сетивност и чувствителност. Целият този букет от духовни предимства не направи обаче човешкия разум нито по-разумен, нито по-мъдър, нито превърна човешкото общество в привлекателна среда, на която бихме могли да доверим без опасения целия си земен живот. Всички човешки цивилизации са учили народите си как да умират заедно по време на война, но не и как да живеят заедно горе-долу прилично, а защо не и щастливо. Нашият малко необичаен спектакъл би искал да подскаже на зрителите си [...] как да скъсат веднъж завинаги с мисълта, че са обречени от съдбата да бъдат винаги нечия жертва. Нека се доверяват и разчитат повече на доброто, отколкото на злото. Делата на доброто са по-свенливи, по-невидими. Работният ни екип се постара Вие да ги разпознаете с удоволствие и с надежда.
Никаква дидактика, а удоволствие от гледането - леко отстранено, трезво, но увличащо, встрастено по един много по-дискретен начин. Актьорите и целият екип - това се случва при всяка работа на Юлия, е предан на мисленето на спектакъла, на светоотношението му. Лицата им - и на сега започващите млади актьори, и на работилите и в други нейни спектакли - след премиерата бяха озарени, очите усмихнати и щастливи. Ние, гостите, лакомо се греехме на радостта им и явно завиждахме на шанса им да живеят така поне веднъж в актьорския си живот...
11. В текста навсякъде вместо Юлия да изпиша Юлия Огнянова. Личното - лично... Въобще, малко да обера емоциите, да не се разлигавя!
12.     Трябваше да си водим бележки тогава, когато нещата се случваха,
         Трябваше да си водим бележки тогава, когато ги преживявахме,
         За да не разиграват сега както си искат носталгиите,
         За да имаме с какво да ги оборим.
                                      "Носталгиите"

13. Онзи, другия текст, бих искал да имам основания да нарека и аз "Автопортрет/и за разпознаване".

Никола Вандов



Автопортрети за разпознаване, театрален сценарий на Юлия Огнянова по откъси от пиесите "Снаха" и "Татул" на Георги Караславов и "Лазарица" на Йордан Радичков; романа "Железният светилник" на Димитър Талев, поезията на Валери Петров и Константин Павлов. Режисьорски екип Юлия Огнянова, Крум Филипов и Емилия Ованесян. Сценография Михаил Симеонов (гост от САЩ). Костюми Елена Камбурова. Играят Димитър Димитров, Венелин Методиев, Искра Йосифова, Елена Атанасова, Юлиян Балахуров, Иван Пасков, Адриан Петров, Миряна Найденова, Тони Пашова, Милена Спиридонова, Светлана Мановска, Мариана Йотова, Стоян Алексиев (гост), Никола Пашов, Кръстю Кръстев. Родопски драматичен театър - Смолян. Премиера на 20 октомври 2005.