Фейлетонен трагизъм

На 30 октомври в Новотел Пловдив по време на юбилейното 30-то издание на "Златната ракла" (вж. "Култура, бр. 39) бе честван предварително 70-я юбилей на писателя Георги Мишев (роден е на 3 ноември 1935). В бр. 3 на фестивалния бюлетин пише: "Преди години част от публиката посрещна "Дунав мост" с резерви, но първите отзиви за "Патриархат", новия сериал по негов сценарий, броени дни преди излъчването му по Канал 1, са възторжени." Мен възторг не ме стигна.
Не знам за българската литература, но за българското кино Георги Мишев е стратегически важна фигура - преди всичко с филмите по негови сценарии, формирали "миграционния цикъл" от 70-те години на миналия век. Неговите малки хора от села и градчета с психологическите им колизии и консуматорски вампирства, урбанистична неадекватност и земни полумечти, са отелесени - преди всичко в киното на Людмил Кирков и Едуард Захариев, светла им памет - като фундаментални екранни екстракти на българската народопсихология. При първия доминира драмата на моралния дискомфорт, при втория - социологическата сатира на соцабсурда. Но и нежният Людмил Кирков, и сардоничният Еди Захариев издигат драматургията на Георги Мишев до анамнеза на болно време.
След като и двамата режисьори вече ги няма, а и българското кино пропадна за дълго, драматургът посегна към формата "тв-сериал" с "Дунав мост" (1999) и един от своите успешни интерпретатори - Иван Андонов. Според сценариста, "Сериалът е съвременната форма на романа. Това, което навремето Емил Зола или Балзак са пускали като подлистници във вестниците, днес това нещо се запълва от сериалите. Сега човек седи пред телевизора и гледа, а не чете". Иронията е, че вулгаризирайки българския преход през провинциалните стратегии за просперитет и живот, "Дунав мост" заприлича на долнопробен дайджест на вестникарския сленг. Но хората го гледаха и свирепо коментираха, т. е. сериалът се превърна в една от поп-емблемите на същия този преход.
"Патриархат" е далеч по-амбициозен и съкровен проект. Георги Мишев се връща в любимото си (филмово) село Югла (за него е знаменитата реплика "Хубав край, хубави хора" от "Преброяване на дивите зайци") и ни отправя към генезиса на своите едновремешни герои: Йордан и Дочо Булгуров от "Селянинът с колелото", Ран от "Момчето си отива" и "Не си отивай", другарят Недев от "Вилна зона"... Тоест ставаме свидетели (ако знаем/помним филмите, разбира се) на драматургичен концепт "флешбек" в българска сага от 1935 до 1970. Нещо повече - alter ego на Георги Мишев е момченцето Ран, с чието раждане започва сериалът и с чийто дебют в кинорежисурата свършва.
Синът на бъчваря (какъвто е и авторът) е разказвачът, той е нашият Вергилий из разкопките на паметта, той е и гръцкият хор - коментатор на действието. "Патриархат" настоява за автобиографичност в изследването на причините, зависимостите и следствията на цялата многолика история. Георги Мишев: "Когато писах сценария, все едно че имах пред себе си Менделеевата таблица с празни квадратчета, които трябваше да бъдат запълнени с относителните тегла на елементите, така, както е правел Менделеев".
Този път режисьорът обаче е от съвсем друго поколение - 49-годишният Дочо Боджаков, създал десетина филма, сред които нежната нонкоформистка драма "Ти, който си на небето" (1989) за съхраненото благородство по време на култ, зверския антикомунистически екшън "Кладенецът" (1991), съвременната тв-мелодрама "Следвай ме" (2003). Роден в троянското село Борима, той е "балканизирал" действието на "Патриархат", снимайки предимно в породистия амбианс на Дълбок дол и Лесидрен. В сериала Дочо Боджаков е отново с неизменния си оператор Иван Варимезов, в кадър са актьори от предишни негови филми (Любен Чаталов, Ваня Цветкова, Петър Попйорданов, Биляна Петринска), но и още десетки други. Изобщо откъм замисъл и мащаб "Патриархат" е респектираща тв-продукция. И в контекста на "Златната ракла" си получи заслужено наградата. С уговорката, че конкурсът беше твърде слаб.
В 7 части сериалът разказва етапите от унищожението на хармонията в мъничката българска Югла - през комунистическите безчинства, разбира се.
Запознава ни със страстта на шивача Недю Недев (Малин Кръстев) и учителката Здравка, съпруга (Йоана Буковска) на брат му Сава (Васил Василев-Зеука), също педагог и вдъхновен диригент на местния духов оркестър. Баща им (Васил Банов) е богат овчар, твърдо вкоренен в патриархалните норми. Недю е комунист, другари го нахакват в затвора, бащата отказва да го измъкне, любимата абортира, а след 9-ти септември 1944 той става най-гнусният милиционерски шеф, отказвайки погребение на собствения си родител, отрекъл се от него в Държавен вестник ("За да се знае, че Петър Недев няма нищо общо с един убиец") и самообесил се от невъзможност да преглътне срама.
Запознава ни с Иван Бондов (Деян Донков) и Дочко Булгуров (Димитър Рачков) - женкарят и неговият ординарец, станал по-късно син на селския кмет Пеньо Булгуров (Кръстьо Лафазанов). Причината за изключването е, че мъжественият, изпънат като струна Иван, е прелъстен и натопен от учителката по немски Бела Слатинска (Нона Йотова), а Дочко виси отвън. Иван е взет на работа в бъчварницата (на Филип Аврамов), ала за кратко, и като го питат какво ще прави, отвръща: "Никъде няма да постъпвам, ще ставам комунист". Междувременно и двете момчета напразно се бутат да свирят в музиката на учителя Сава; Иван краде кларинета му, заравя го в талаша на бъчварницата и после отпрашва, а на финала Рачко опровергава народната мъдрост "от всяко дърво свирка не става"- виждаме го диригент на оркестъра.
Що се отнася до Бондов, съдбата му сякаш се предопределя от инцидента с кларинета: на партийна ядка, свикана от дошлия в селото комунист-гнусавец Феникс (Христо Гърбов), е приета идеята на Недю ("От този кларинет може да излезе един маузер") и Иван се качва на влак (с дневни), отсяда в хан за 3.50 на нощ (без закуска), където среща Мичето-Мичон (Койна Русева), тя го наема за свинете, той я обладава, сближават се, отравят болния собственик на хана (Антон Радичев) и, за да се спаси, младежът хваща шумака. Да не забравя - отхвърлен е от функционерката Бела заради любимия Федя Маразов и оттам нататък няма да прости на нито една жена по пътя си, включително и на невинната ятачка Живка с баретката (Весела Казакова), а след 9 септември ще се ожени за Симеонка (Ани Пападопулу), годеницата на селския акордеонист Данчо (Петър Калчев), ще се настани в най-хубавата селска къща (на Американеца), а след като собственикът (Петър Попйорданов) се завърне 20 години по-късно, няма да може дори да прекрачи прага й, натирен в Белене... Изобщо, сублимирайки страстта по Бела, Иван Бондов става комунист без вяра и сатрап без свян... Авантюрист от немай-къде, примат и безумец, той е най-обикновен наемен терорист: взривява риба (по поръка на Пеньо Булгуров, преди да стане кмет), мелницата на местните богаташи (Владимир Пенев и Ваня Цветкова) - по поръка на партийния отговорник Думса (Мариян Бачев), убива самия Думс, а след 9-ти - кмета и още неколцина съселяни, въпреки заклинанието "Кръв не трябва да се пролива, Иване"... Що се отнася до Бела, тя е приютена в бардака на Мичон, раздава идеологически ласки между руски и немски, а след като любимият й Федя Маразов попада в затвора, потъва в Мюнхен с поредния резидент. Мичон пък е на трибуната след 9-ти септември.
Бачо Гено Кабаков (Николай Урумов) е свинар-комунист, бил навремето в "Архентина". Между "кампаньеро" и давене на куче, джобен "Лонжин" (съветски войник му го "експроприира", а кметът сам си дава своя) и спасяването на архива от другари-вандали след 1944, той единствен се опъва на новите властници ("хората са заети по бостаните"), цепи дърва по време на сватбата на Иван Бондов ("Сега в Югла той е партията"), повежда погребението на Петър Недев, знаейки, че го чака Персин...
Междувременно в III серия у Елефтерови тайно идва цар Борис III. Дават му кътък. Целият в бяло, той говори за учителя Дънов - идилия. Елефтеров: "Каскетът, ваше величество"
"Като му дойде времето". И още: "Не трябва да се пие студена вода, господа. Ако бях цар на място, щех да го удостоя с указ". Цар Борис III играе билярд. Булгуров: "Ваше величество, между другото, ще има ли скоро война?" "Питай крушата". Евтинии.
Запознаваме се и с благородния чифликчия Няголов (Любен Чаталов), прибрал отракана жена (Биляна Петринска) и клетия й съпруг (Емил Котев), с особената им страст и с края на любовта им след национализацията. Намесени са селски вечеринки на открито с танго и духовата музика (Зуека пее "И тази песен се нарича"/обичам я - не ме обича"), хоро (в IV серия задкадровият глас на Ран обощава, че "Никога в Югла нямаше да има празник.
Никога.", но то се появява после в VII - като цитат от "Ъндърграунд"), билярд, руски поет-акмеист (Валентин Ганев), брези, разсилен (Красимир Доков), проститутки, файтони, забрадени майки, партизани, които не подозират за 9-ти септември... Емоции, креативност, глупост, наивност, вероломство, смърт, простотия, толерантност, раждане, изкуство... се преплитат в трудно смилаемата смес на фейлетонния трагизъм. Разликите между село и град са минимални - до размиване, а природата властва над всички събития и съдби с величествената си недосегаемост.
"Патриархат" има амбицията да е сага, но само привидно е така. Всъщност стига само до мозаечността в разрушаването на селската (национална) заедност през изцъклен антикомунизъм. Не оспорвам позицията на авторите, ала в случая (както беше и в "Кладенецът") политическата предпоставеност ми прилича на обърнат хастар, чията вехтост още повече лъсва. И, положени в матрицата комунист-хуманист, героите се гънат из времето като случайни марионетки, а не като живи характери за съпреживяване (с изключение на Кабака, Петър Недев, Теньо Булгуров). Почти всички актьори се старят да бъдат различни, бягайки дори от собствените си стереотипи, но почти никой не се спасява от кинематографичната недостатъчност. На свой ред визията, както обикновено при Иван Варимезов, е тревожно прекрасна между пастелност и хлад. Надскача телевизионния стандарт, но е недостатъчна, за да придаде на "Патриархат" емоционална енергия. Да не говорим, че маниерността на черно-бялото в VII серия взривява и без това уязвимия наратив. "20 години по-късно аз снимах първия си филм, нарежда Ран и започва филм във филма. Операторът: "Виж, само цветята са останали". Цветята - в цвят. Пак черно-бяло: бутафорен ремонт на мелницата, Тодор Живков, докаран като Мао, пие боза с Чернишевски в ръка. "Ще излезе, че е незаконен син на Фердинанд". Актьори играят Ерофееви, дядо Къньо (Йордан Биков) минава с коза и се стъписва (ситуация като с немеца в "Ъндърграунд")... А после екранът пламва в огъня на промените и хоро се вие с всички живи и мъртви - как да не се сетя пак за "Ъндърграунд"?!
За разлика от "Дунав мост", "Патриархат" не предизвика истерия. Той дори не бе гледан от половината зрители на "Хайка за вълци". БНТ може и да си въобразява, че това е стандартът за тв-кино, но ми се струва, че само хора от професията стоически го изгледаха.

Геновева Димитрова



От пръв
поглед


Патриархат, 2005, 7 серии, БНТ, сценарист - Георги Мишев, режисьор - Дочо Боджаков, оператор - Иван Варимезов, музика - Кирил Дончев, сценография - Константин Джидров, костюми - Боряна Семерджиева, в ролите: Деян Донков, Николай Урумов, Малин Кръстев, Димитър Рачков, Любен Чаталов, Кръстьо Лафазанов, Васил Банов, Васил Василев-Зуека, Койна Русева, Филип Аврамов, Ани Пападопулу, Христо Гърбов, Йоана Буковска, Ваня Цветкова, Владимир Пенев, Биляна Петринска, Весела Казакова, Мариан Бачев, Петър Калчев, Красимир Доков, Йордан Биков, Валентин Ганев, Емил Котев, Стоян Алексиев, Силвия Лулчева и др.
Специална награда за тв сериал ex equo с "Червеният площад", реж. Ралф Кубаев, ТВ Канал "Русия" от ХХХ Международен телевизионен фестивал "Златната ракла" (Пловдив, 29 октомври - 5 ноември 2005)
Излъчен по Канал 1 от 7 до 17 ноември 2005.