Първата ми среща с Кольо беше задочна. Бях студентка във ВИТИЗ и някой ни показа няколко филма на Никола Ковачев в рамките на нещо като поредица "Значимите имена в българското документално кино". Впечатли ме самобитния му стил, едновременно фин и дълбок, и същевременно забавен. Помня как си помислих, че авторът трябва да е някой с вкус към живота и с чувство за хумор - бях гледала "Зимно време", "Тъпана е голяма музика", "Временно".
През 1982 г. завърших и бях разпределена на работа в "Екран". Ден след като постъпих на работа, бях повикана при директора, където ми представиха режисьора Никола Ковачев и казаха, че съм назначена като негов асистент. Кольо открито протестираше, без да се притеснява от присъствието ми - каза, че няма нужда от асистент.
Директорът, също без да се притеснява от мен, каза, че го разбира, но като има дадена бройка, трябва тази бройка да работи нещо. Поспориха, поспориха, ръководството надви и ние с Кольо трябваше да напуснем кабинета. На стълбището той се обърна към мен: "Утре в шест часа на спирката на двойката при Попското." И си замина, без да успея да го попитам каквото и да било... Вечерта разправях как ще трябва да работя с някакъв страшен чвор.
На сутринта, малко преди шест часа се ковнах на въпросната спирка - тогава трамвай номер 2 въртеше покрай "Св. Неделя" откъм хотел "Балкан" (сегашният "Шератон"). Доста бях притеснена, че може да не съм разбрала точно часа и мястото на срещата. Най-лесното беше да дойда на тази спирка и в шест след обяд, но хич не бях сигурна дали ставаше дума за трамвай или за тролейбус номер 2. Само бях чувала, че на механата под Духовната Академия на площад "Ленин" викат "Попското", но тя си имаше друго официално име и аз може би бърках мястото...
Всъщност бях се ориентирала правилно, с което провалих плана на Кольо да се отърве от мен. След време той сам си призна, че съвсем умишлено е бил неясен за срещата ни - надявал се да се объркам (или да се успя), да не се явя навреме и той да има оправдание да ме "откаже". Не вярваше, че режисьорската професия може да се научи и често кокетничеше с липсата си на професионално образование. Но понеже беше много широко скроен човек, теоретичната му неприязън към витизчийския кадър се изразяваше на практика в бащинска загриженост за неговото (моето) бъдеще. Месец след като ме прие за асистент, той вече се караше с ръководството, че ме праща като асистент в някакъв друг, неподходящ според него филм, а успоредно с това се караше на мен, че не прекарвам достатъчно време в кафето на "Екран", за да ме знаят редакторите, че да ми пускат филмите един ден. Кольо обичаше да "фучи", като се ядоса, и въобще си беше малко серт.
По онова време имаше някакви нормативи - трябваше да си асистент на еди-колко си филма или за еди-колко си години, преди да ти "дадат" дебют. Благодарение на Кольо моя го направих, преди да съм изпълнила "нормата". Веднъж стана дума, че баща ми е от Странджа и че този край не ми е безразличен. И щом Кольо тръгна да снима поредния си филм за Странджа, той ме взе като асистент, после инсценира, че нещо не е добре и, за да не прекъсва работата, каза, че аз ще довърша снимките. Той си беше актьор по професия и бунтар по душа.
Не помня кога точно "срещнах" бонвивана в Кольо. От него знам, че рибената чорба се прави поне от 3 вида риба. У тях ядох за първи път акула (той я правеше панирана, залята, докато е гореща, със сос от чесън и оцет). Помня един разговор за сос тартар, който продължи към 3 часа и от който произлизаше, че само Кольо може да направи истинския сос. Всичко у тях, дори най-обикновената салатка, ми е била винаги и крайно вкусна. И той, и Ели изпитваха видимо удоволствие да те почерпят с нещо, да останеш още малко, да изпиеш още една чашка...
След 1990 г. и закриването на "Екран" се виждахме по-рядко. През тези години да срещнеш унил колега беше най-обичайното нещо, но Кольо винаги беше запален по някаква по-нова или по-стара своя идея, винаги беше въодушевен. Никак не го свърташе на едно място. И в преносния, и в буквалния смисъл. Той май много обичаше да пътува.
През 1994 г. се срещнахме отново по работа. Аз работех в ААВЦ - бившата Военна Киностудия, която за известно време, попадайки в ръцете на Георги Дюлгеров, се бе превърнала в чудно място за правене на кино. Кольо направи един филм от поредицата "Армиите на НАТО през очите на българина". За Белгийския флот. Преди около година го гледах отново - "В мир и в бран - an avant! (сиреч - напред)" - така си беше озаглавил филма, нали е уж военен. Ей, неуморен човек, си казах. Дай, Боже, всекиму! Неуморен и трепетно любопитен към всичко, дето е около него. Сиреч, млад човек.
Близо 10 години по-късно станах продуцент на поредния филм на Кольо. Беше някак естествено да работим заедно, разбирахме се от половин дума. Той отново ме удиви със своя бодър дух, със съхранените си сетива. Правенето на филми му доставяше само и единствено щастие.
Пак го срещнах малко след като беше починал, когато в негова памет показаха "In Memoriam" в Дома на киното. Много хубав филм е направил, си помислих, жалко че го няма да изпием по една ракийка, но друго май е по-важно - срещите с Кольо да не престават.

Росица Вълканова