Той дойде от театъра с всички възможни клейма върху себе си. Дори бяха взаимно изключващи се: ентусиаст в търсене на новото и администратор (бил е директор на Димитровградския театър), неспокоен дух, търсещ винаги да разруши традициите, идейно нездрав и т. н. Такава една странна птица можеше да влезе в документалното кино само през отворените врати на "Фокус"-а - легендарно начинание на Радой Ралин, което с усмивка, на шега или не съвсем улавяше недомислията и абсурдите на растежа - по идея безукоризнен и съвършен. Тук Кольо намери онова, което му липсваше в театъра. Среща с неизмислен живот, даващ му поводи за къде по-актуални сюжети. По същото време в документалното кино беше започнало раздвижване, превърнало седмичния кинопреглед от "образен вестник на партията" в място за проблематизиране на същия този иначе тихо течащ си живот. Появиха се и първите проблемни документални филми - нещо невиждано дотогава. В кината публиката започна да се заглежда в приложенията преди главния филм, очевидно предимно заради "Фокус"-а. Неуспешните опити на документалното кино да се прави на изкуство доведоха до изостряне на сетивата и възприятията към истинското, достоверното и неръководеното познание за живота. "Хроники от България", "Един камион дини" и други негови филми без съмнение заявиха, че в киното е дошъл не само талантлив режисьор, но и човек, който умее да вижда и неразрешеното за назоваване. Кольо никога не си позволяваше да остане на нивото на видимостта, на нивото на общодостъпните съждения и образи. Затова филмите му "Лодки", "Лято в Отманли", "Зимно време", "Временно", "Тъпанът е голяма музика", "Казана" и още колко други съдържат, освен опознавателните знаци на времето, и една мощна скрита енергия, която се докосва до същностни процеси, действия и човешки характери. За него те са градивните елементи в естетиката му. В същото време именно в тях Кольо търсеше и деструктивните процеси, несъвършенствата на характерите, открояването поне на две страни на създаденото от ума и ръцете на хомо сапиенс. Защото, независимо от това с какво се занимава човек - дали с изкуство, политика или просто вари ракия и си я пие, освен национална принадлежност и идентичност, той притежава и наднационални, надетнически, надсоциални белези, родеещи го с героите на абсурдистка драма.
Казано по друг начин, от елементите на действителността Кольо създаваше нова реалност, която чрез монтажа така сблъскваше и анализираше вече видяното, че се стигаше до новото му синтезиране. Този негов метод на окрупняване, слагане под увеличително стъкло на човешките отношения и състояния, може да се проследи в най-успешните му филми, например в "In memoriam" и "Е, и...?" Неочакваният смисъл във филмите му, според мен, идва от невероятната вдъхновена "игра" на монтажната маса при работата с парченцата лента, наречени кадри. Игра на усет, вкус и въображение, които само режисьор и човек с неговите качества можеше да проведе.
Той работеше във всички жанрове на документалното ни кино, като не само разширяваше възможностите им, но и утвърди или подготви появата на нови.
Увличаше екипите, и особено младите оператори, с които работеше, като ги спечелваше за каузата, на която беше предан.
В последните години Кольо Ковачев беше обладан от идеята да обсъжда и прави кино, което наричаше "другото кино".
Не знаеше ли, че вече го беше създал?

Юли Стоянов