Трудно е да пишеш за човек, напуснал нашия свят, защото неволно твърде често подтекстът става "аз и другият", а другият вече го няма... Още по-трудно е, когато човекът е Никола Ковачев - един от най-ярките ни автори и режисьори в документалното кино (макар че той не обичаше този термин, предпочиташе "неигрално" и вмъкваше "но и художествено" и го смяташе за истинско изкуство, когато беше добро по неговите критерии). Той беше изключителен ерудит, с особена взискателност към себе си, но и към другите. Кольо ще си остане духовен коректив за своите приятели и колеги - както с филмите си, така и с невероятното си лично обаяние.
Неговият дом на улица "Янтра" в съвсем софийския квартал "Иван Асен" събираше безброй гости - не само на прословутите му Никулдени, рождените дни на него и на жена му Елисавета Иконописова (една от великолепните български художнички-текстилки, ученичка на Марин Върбанов)... Гордеех се още твърде млада с това приятелство почти по махленски, но то беше такова - почти "по пантофи" след откритието, че този толкова интересен човек живее през три улици.
В началото на 70-те, когато отново се откри специалността журналистика в Софийския университет, в профила по телевизия започна и курс по кинодокументалистика. За щастие, тогава за кратко преподаваше режисьорът Илко Дундаков, току-що завършил кино в Прага. Един ден той ни заведе в тогавашната Студия за хроникални и документални филми, която по-късно стана Студия за телевизионни филми "Екран". Показа ни документални заглавия на Юлий Стоянов, Невена Тошева, Никола Ковачев, свои курсови работи... Филмът на Кольо беше "Високо напрежение" - за хората, които изграждат електроносните магистрали. Подобна тема за онези времена звучеше почти като от лош кинопреглед, но за нас бе откритие с човешката си проникновеност, с тънката си ирония... И може би съвсем по младежки го потърсих - къде от любопитство, къде от вътрешно признание на изведнъж появил се авторитет във време, когато това си беше възрастово изключение. После пожелах големият ми студентски стаж да бъде в Студията...
Това бяха годините, в които по международните фестивали в Лайпциг, Оберхаузен, Краков се заговори за феномена на българското документално кино. Получаваха и високите си оценки у нас - първо в Кюстендил на Националния фестивал на документалното кино, после на Пловдивския късометражен "Златен ритон", който до ден-днешен развива традицията, създадена от творци като Никола Ковачев. Тези филми обаче трудно намираха екрана на БТ. И някак естествено в годините, независимо от неизлъчването, от някаква странна цензура, нелепа от днешна гледна точка, се създаваха интересни произведения в търсене на "Какво е това българинът?". Този въпрос неизменно занимаваше Кольо, но винаги в контекста на общочовешкото, универсалното, независимо дали героите му бяха световни художници, лодкари, работници, дошли да работят в София и с години живеещи "временно" в бараки, хората от Странджанския край или "философите" край казана за варене на ракия... В конюнктурата на тогавашното всекидневие Кольо Ковачев откриваше уникалността на отделния човек, на различното му преживяване. Такъв беше и случаят с "Обич" (1975). Той беше един от последните, заснет в "Екран" - на 35 мм, черно-бял. Навършваха се 30 години от победата над Хитлеристка Германия и решихме да направим по-личен филм за връзките на България и Съветския съюз. Кольо избра мястото - Димитровград. Имаше сантименти към града, където беше играл в театъра, а и тогава младият Иван Добчев правеше там великолепни постановки. Героини на филма станаха няколко рускини, омъжени за българи и дошли в града на "сталинския барок". В "Обич" изобщо не ставаше дума за българо-съветската дружба, а за любовта, и сакралната фраза беше на млада сервитьорка в гаровия ресторант: "ако мъж беше от Африка, аз и там отишла". В някакво програмно-кампанийно подреждане на телевизионната програма за 7 ноември филмът беше излъчен по Канал 1 веднага след "По света и у нас"... По необясним и до днес за мен шанс, в близките дни излъчиха и забележителния дебют на Васил Живков "Шешкинград"... После заповедта за наказание на екипите на двата филма, подписана от тогавашния председател на Комитета за телевизия Тодор Стоянов, беше окачена на входа на Студията и шефовете й засилиха цензурата, та чак до 10 ноември 1989... За жалост, след повече от 20 години така и не успяхме да открием "Обич" по фондовете на БНТ или в Националната филмотека.
На Кольо винаги му беше трудно - хем го харесват, ама все ще сложи във филма нещо, дето не е съвсем така... Дори когато направи един от любите си и мечтани филми "In Memoriam" и тогавашният главен редактор страшно го хареса, стана цяла акция копията от филма да се приберат в мазето на режисьора.
В дните след 10 ноември започнахме рубрика по телевизията за спираните документални филми, не беше като да са излъчени навреме. Тогава се появиха и много публикации за тях. Пак не му провървя на Кольо -в "Труд" излезе голяма статия и като автор на неговите филми беше написан Христо Ковачев (талантлив режисьор, но и автор на филми-апотеози, посветени на Леонид Брежнев и Тодор Живков). Обадих се в редакцията, шефката на културния отдел, моя състудентка, каза, че не се дистанцира от материала. А това си беше просто фактологична грешка, така си и остана...
Самият Кольо, учителско дете, носеше в себе си възпитателския нюх към по-младите - и да строг, и да е подкрепящ, като заедно с това едва ли не се чувстваше поколенски виновен, че е участвал в някаква лъжа, обезверила хората. С Ели имаха много приятели художници и Кольо обичаше да прави филми за изкуството, но често в приятелските вечери се обръщаше към нея с призива да си гледа гоблените - може би с тъжния подтекст, че в нейното си изкуство тя зависи само от себе си, докато в киното съвсем не е така. Беше пристрастен към театъра и много обичаше да цитира любимия си преподавател от Академията Георги Стаматов: "В киното и театъра - болници и гробища - не. Това го може само Шекспир".
И пак парадокс - БНТ не съобщи за кончината му, а Никола Ковачев беше (е) не само явление в документалното ни кино, но и в целия ни противоречив и сложен свят от последните 50 години. А и повечето му филми са във фондовете й. Затова пък цял ден в негова памет са показвали филмите му по бургаската СКАТ. А Кольо съвсем не споделяше идеите, които така брутално "размахва" от екрана националистическата кабеларка.
Беше си софиянец, но обожаваше морето - може би от периода му в Бургаския театър, заради приятелите, а и заради Ели, която е оттам. Обичаше да снима около морето и по цели лета в Бургас организираше различни културни дейности, за да става нещо. Беше станал повече от бургазлия. Почина в Бургас...А, както сподели съпругата му, преживе е пожелал да бъде погребан край морето. Не беше от най-вярващите, но Господ е разбрал желанието му.
В апартамента на Кольо и Ели на "Янтра" се влиза директно от външната врата в хола. Като звъннеше някой на любимия ни заради него Никулден, сред шума се чуваше високият му глас: "Тука няма никой!". А това е дом с много преживявания, защото Кольо и близките му умееха да ги създават и правят за приятелите и колегите си, а и за техните деца. Тези малките дори по свой си начин откриваха изкуството около стана, гоблените и картините на Ели, разказите на чичо си Кольо...И сега съм убедена, че когато звънна ще чуя: "Тук съм!", защото Кольо винаги ще бъде тук - вижте филмите му. Той е в тях...

Зелма Алмалех