Литературната карта
на съвременния критик
Преди 20 години в секция "Социология на четенето и библиотечното дело" при Държавната библиотека "Ленин" авторите на тази статия проведоха емпирично изследване на рецензиите за нови книги в големите литературни списания. Целта беше да се изясни един сектор от литературната култура - по-точно представата на съвременниците за литературните авторитети, критериите и механизмите на актуалните литературно-критически оценки, структурата и динамиката на стоящите в основата им литературни норми.
В основата на проекта беше поставен социалният институт (социалната система) на литературата в относителната устойчивост на принципната му структура. Тази аналитична конструкция се разбираше като съвкупност от различни форми, които поддържат стабилното, редовното (в частност, и ролевото) взаимодействие на множество типови персонажи, които са включени в различни отношения около или по повод литературата: в представянето, във възпроизводството, в тълкуването на нейната ценност, в изработването на норми за интерпретация на тази ценност и в процесите на обучение в тези норми, в производството, тиражирането и разпространението на текстове, в тяхната оценъчна квалификация (включително дисквалификация) и препоръка в качеството им на "литературни" образци от една или друга жанрова природа, едно или друго стилистическо ниво и пр. Динамичните аспекти на подобни взаимодействия бяха свързвани с появата на нови групи на историческата сцена, които внасят нови представи за литературата и нови нейни образи; и в крайна сметка, които постигат (или не постигат) институционализиране на своите идеи както в рамките на институцията "литература", така и в по-широк социален контекст, в обществото като цяло.
В специалната и приложната част на проекта задачата беше да се проследи динамиката на литературните авторитети сред рецензентите. За целта използвахме специфичен материал - "попътните" споменавания в рецензиите за новите белетристични произведения на онези автори, които са значими за рецензента като образец в едно или друго отношение (по модела "М напомня/N не напомня"). По нашите изходни предположения рецензентът от списанията маркира литературния поток и дава оценки за новостите на базата на едни или други определени представи за литературата, дори те да не са отчетливо формулирани. Чрез правените в рецензията съпоставки (в позитивен или в негативен план) може да бъде реконструирана системата на "литературните координати" на рецензента. На новото произведение той намира място върху "литературната карта", като показва неговото съотнасяне (сходност или различие) към други, по-малко проблематични и, обратното, по-значими и авторитетни произведения.
Социално обусловеният и културно опосредстван характер на рецензентската работа се изразява в това, че в неговата оценка, в неговата риторика на доказателствата, в системата на препратките и т. н. са включени въображаемите му партньори - онези фигури, които са референтни за него инстанции с техните норми на преценки, с техните системи от авторитети и с техния набор от символи. Рецензентската оценка става факт, който предизвиква въздействие тогава и в такава степен, в който тя е "завързана" за изброеното, когато е съгласувана със значителни партньори, с техните символически ресурси, с формите на репрезентация или (и това е един от видовете социално взаимодействие) е демонстративно полемична към тях. С други думи, при подобна трактовка изследователят (социолог, историк, културолог) може емпирично да работи с рецензентските оценки, включително с препратките към различни имена, като с комуникативни структури - символически конструкции, представящи въображаемите партньори и опоненти на рецензента. Което значи, че е реална задачата да бъдат уловени не просто информационното поле на рецензента и дори не толкова стабилният репертоар на типовите му оценки, на значимите за него символи, но и процесът и дори историческата динамика на литературните взаимодействия, на борбата, консолидацията, изтласкването и т. н. във формата на привидно статични изреждания на писателски имена.
Например, може аналитично да се разчлени самата конструкция на рецензентското сравнение (семантическото уравнение), като тълкуваме степента на обобщаване на употребяваните символи-имена като индикатор на различните ориентации на рецензента: към неформалния кръг от "свои", към формално заявената литературна група, към междугруповата комуникация и съответните авторитети, към институцията на литературата като цяло и нейните основни ценности. [...]
При такъв подход авторите, които водят (според сбора от изброените параметри), са символи на самата институция на литературата - на националната словесност, на националната история и дори на културата като цяло; и значението им напуска границите на дадената институция, като се разпространява върху "цялото" общество. И обратното, единичните или немногобройните споменавания в рамките на едно-две измервания могат да бъдат тълкувани като отпратки към символическите фондове на едни или други групи литературни съвременници. В такъв случай - както, прочее, и във всички други - емпирично могат да бъдат "засечени" тези групи, например, според списанията, в които тези имена са споменати. По-нататък принципно е възможно да бъдат проследени историческите траектории на тези заявки за литературен авторитет (на този или друг "кандидат") от други групи (от други списания), преходът им от периферията в центъра на литературното сдружаване (столичните издания), или, обратното, превръщането на символите и стоящите зад тях словесни образци, на ценностите в литературата в рутина, разпространяването им от центъра към периферията - натрупването или намаляването на символическия потенциал, смяната на семантиката на интерпретацията и т.н. От теоретически набелязаните тук ходове в дадената конкретна работа бяха използвани и, следователно, представени в настоящата статия само някои.
Предел на общовалидноста на литературните значения, на координатите на литературните взаимодействия за европейските култури от Новото време (а тях имаме предвид в концептуалните си разработки) е в оценките на "миналото", въпреки че "дълбочината" и "подробността" му при различни общества и в различните им периоди се променят. "Настоящето" също се тълкува оценъчно като сфера на относително разнообразие на ценностни позиции и нормативни (съдържателни) определения за литературата (културата), така че тук е правомерно да се говори за степен на съгласуваност и разнобой при тези определения, за емпиричните форми и модалния характер на съотнасянията им (конкуренция или диалог, пряк сблъсък или условна, "алегорична" отправка към историческия прецедент и т. н.). Условно можем да откроим три различни функционални нива на литературните значения: всеобщи институционални ценности и техните символи (високата и общоприетата класика); междугрупови норми и авторитети (динамичен, сравнително променлив "среден състав" от кандидати за класици); тясногрупови и кръгови семантични конструкции (единични споменавания на по-"млади" автори, носители на иновационни значения).
Преминаването на образците между тези нива в рамките на разработения тук подход е реалното съдържание на литературния процес в неговата историческа обусловеност. Ясно е, че в дадения труд, посветен дори не на социалната роля на рецензирането като относително специализирана дейност в рамките на изградената социална институция на литературата, а само на "клавиатурата на споменаванията" на рецензентите (Осип Манделщам), имаме работа само с една частна проекция на целия този социален и смислов космос.
Идеята да бъдат анализирани "литературните координати" на рецензентите в отзивите им за нови книги (аналогично на преброяването на споменаванията на авторите при научните статии и монографии) е на шведския социолог на литературата Карл Ерик Розенгрен. На основата на модифициран вариант на тази методика ние проведохме през 1980 г. емпирично историко-социологическо изследване на структурата на литературните авторитети за рецензентите през ХIХ и ХХ век. Отчитани бяха всички явни или скрити в цитатите, в имената на героите и т. н. споменавания на писатели, освен името на рецензирания автор, във всички рецензии за литературни произведения на "дебелите" столични (московски и петербургски/петроградски/ленинградски) литературни списания, излизали от 1820 г. до края на 1980 г. не по-често от три пъти месечно. За целта бяха разгледани всички броеве на тези списания за двегодишен период с интервал от 20 години (20-годишна крачка) между отделните измервания: 1820-1821, 1840-1841, 1860-1861 и т. н. Разбира се, в една произволно избрана точка не може да се забележи движението, процесът. Но на основата на поредица от точки могат да бъдат фиксирани някои тенденции - както устойчиви, така и нови (за да намалим влиянието на случайни, еднократни фактори, ние условно сумирахме данните за две съседни години). Под "споменаване" в настоящата работа се разбира фамилията на автора на художествено произведение (или каквато и да било алюзия за него), появила се в рецензия за наскоро излязла художествена книга, написана от друг писател.
В 2000 г. проведохме още едно изследване, запазвайки същата 20-годишна крачка, и анализирахме рецензиите в списанията от 1997-1998. Основните резултати и някои изводи се излагат по-долу.

Описание на материала

През анализирания период в Русия броят на "дебелите" списания видимо се увеличи. По принцип това трябва да говори за съществено разширяване на литературната система. Ако максималният брой на анализираните списания (по време на съответните измервания) през целия разглеждан период не беше повече от 18, то през 1997-1998 години броят им достигна 28. Сред новите списания са: "Арион", "Бежин луг", "Золотой век", "Лепта", "Московский дневник", "Кольцо "А", "На посту", "НЛО", "Новая Юность", "Пушкин" и други.
Но принципният извод за разширяващата се литературна система, трябва да признаем, е твърде условен, защото отчита позицията на идеалния наблюдател, който сякаш чете всичките тези списания. До неотдавна в руската литературна система тази ситуация се реализираше ако не де факто, то поне в качеството на разбираема за всички регулираща идея, дори за общоприета норма. Можеше да се говори за съществуването в Русия на повече или по-малко единна "общност на първопрочитащите" - групата на първите читатели, които се осъзнаваха като такива дори ако не се познаваха един друг, и по които така или иначе се ориентираха следващите читатели. В това си качество тази общност се смяташе за достатъчно важна и авторитетна за другите, по-широки слоеве, за социума и за неговите институции като цяло. Единствено изключение - според данните ни - се вижда от измерването 1920-1921 години, когато в условията на крайни социални сривове литературната общост и читателските слоеве са се съкратили съществено, "раздробили" са се на малки групички и са се смесили, каналите на комуникацията между писателите и читателите са се стеснили и деформирали, когато е била нарушена и периодичността на излизанията на списанията, и т.н.
За измерването 1997-1998 е характерна видимата фрагментация на литературната система, при това наведнъж по няколко оси. Най-очевидната й проява е рязкото спадане на тиражите на "дебелите" списания и на абонирането (индивидуално или колективно) за тях. Ако сумарното количество на списанията и периодичните издания (без вестниците) за страната през последните 20 години се е съкратило с 5%, то тиражите им са паднали пет пъти. При интересуващите ни списания съкращението е повече от 20 пъти. Това значи, че между писателите и читателите, между различните преди читателски групи и слоеве са се образували социални и културни бариери, пукнатини. Промени се не само броят на пишещите и четящите (през 90-те години броя на руснаците, четящи и купуващи книги, според собственото им признание, се е съкратил с 33%), но се промени и мястото им в обществото, а това значи и културното им самочувствие.
Спрямо общия обем на образованото население в големите градове на Русия тиражите на днешните дебели списания са близки до онова, което в съвременните развити страни се нарича малък литературен преглед (little literary review) или до списанията за поезия (poetry review). Ще отбележим обаче, че и едните, и другите в повечето големи западни страни наброяват стотици, а в годините на културно оживление и подем (например през 60-те години в САЩ) броят на подобни издания достига няколко хиляди едновременно. У нас количеството на "дебелите", при това малотиражни литературни списания в най-добрия случай е 20-30. Освен това те - ако вземем техния съдържателен и функционален аспект - практически се отказват от търсещата, проблематичната, още неоценена словесност или крайно скъпернически я дозират, от една страна, а от друга - не се решават да извършват систематична рефлексия на съвременната литература и литературна ситуация, да осъществяват постоянна критическа експертиза на конкуриращите се в обществото представи за словото, жанра, ролята на писателя и пр. С други думи, в картината, която създават, представят или възпроизвеждат дебелите списания днес, отсъства, ако използваме обичайната за литературата на новите времена военна образност, фронтовата линия. Картината повече ни кара да мислим за държавата Лапута или за остров Утопия.
Тиражите на новите списания са малки, за тях не можеш да се абонираш, те се разпространяват лошо и почти не достигат до читателите. Подобни списания стават главно органи на "нашите" - "нашите" пишат за тях, "нашите" си ги и четат. Но сред "нашите" няма как да съществуват принципни въпроси - тук по-важни са знаците на общата солидарност, определеното ниво на "майсторство", по което "нашият" се разпознава (Блок навремето го е нарекъл "ахилесовата пета на всяка кръжочна работа"). Затова такова списание крайно рядко има претенции за по-обща значимост на своята гледна точка за света и за литературата, то не излиза като орган на специфична литературна група или течение с техните идиосинкратични разбирания за ценността на словесността, с техния кръг от авторитети, жанрови предпочитания и т. н. По-скоро зад тях стоят приятелски, кланови, клубни, салонни и други интереси.
През 90-те години е много голям броят на краткотрайните издания, които просъществуваха година-две. Те не доживяха до днес, а символическият им ресурс, образът на света и литературата излезе малозначим, лишен от авторитет дори за собствената им публика, за "тесния им кръг", да не говорим за по-масовия читател. Прочее, те изобщо не са разчитали на такъв читател и никога не са се облягали на неговата реална подкрепа. За авторите на тези издания беше важно да заявят съществуването си (да отбележат принадлежността си към даден кръг и изобщо към литературната публичност), или да поддържат вече изградената си репутация (да не изпаднат от групата), а не толкова да артикулират своето виждане за литературата, да го изнесат на по-широко, извънгрупово или междугрупово обсъждане, да бранят своето място в литературната система. В съвременната ситуация при цялата й външна проблематичност, острота и неопределеност на основните "въпроси на литературата" (какво е литература?, какви са водещите й жанрове?, как и какъв трябва да е писателят днес?, каква е ролята на литературата и на пишещия в днешното общество?) няма литературна борба. Има само литературни сензации и скандали, а това е съвсем друг тип дейност и по състава на участващите, и по мотивите им, и по адреса на действията им, и по поведенческите им стереотипи. Затова, общо взето, дори не е особено важно да поддържаш "нашите" и да бъдеш взискателен към "другите". Още повече, че ядро от почти едни и същи автори присъства ако не във всички, то в повечето или в много от разглежданите списания: те, като модни "звезди", преминават от едно издание в друго. В резултат на това списанието по формата и по функцията си често става алманах, делът за рецензии в него максимално се съкращава или дори отсъства, а рецензиите имат формата ту на сигнална информация за една или друга творба, ту на нейна реклама.
Но и "старите" дебели списания започнаха през този период да печатат литературно-критически материали в твърде съкратен обем. При това сред тях преобладават статии, посветени на конкретен писател или на конкретна книга, нерядко - на литературната класика. Аналитичните прегледи, текстовете, имащи амбицията да дадат панорама на днешното състояние на руската, а още повече на чуждата словесност, в съвременната ситуация изобщо са изчезващо редки. А ако ги има, критиците - това е много характерно - предпочитат да ги публикуват на страниците на къде по-оперативните и по-популярните сред читателите вестници или да ги вкарват в интернет. Ред "стари" списания ("Звезда", "Молодая гвардия", "Наш современник") изобщо престанаха да печатат рецензии. Единственото в страната специализирано литературно-критическо списание - "Литературное обозрение", което излиза от 1973 г., през 90-те години по същество смени профила си, като се преориентира към издаването на тематични броеве, посветени на едно име - юбилейни или в памет.
Резултатът беше, че общото количество рецензии в дебелите списания рязко намаля. В изследването през 1997-1998 те са почти два пъти по-малко на брой спрямо изследването от 1960-1961 и 1977-1978 при, напомняме, почти удвоеното количество днес на списания от интересуващия ни вид.
Любопитно е, че рязката промяна от края на края на 80-те и първата половина на 90-те години в икономическата, социалната и културните сфери не доведе до видимо ориентиране на рецензентите и на литературните им съждения към "живота", а не към "литературата" (както стана, например, в годините след размразяването - 1960-1961). Напротив, тенденцията от годините на застоя за опиране основно на литературния еталон, съпоставката на новите литературни образци изключително с други литературни образци получи своето продължение: през 1960-1961 делът на рецензиите, в които се споменават писателски имена, беше 23% от всичките, през 1977-1978 той достига 33%, а през 1997-1998 вече е 41%. (Впрочем, съдейки от опита на предишните 10 сондажа, рязкото намаляване на общия брой рецензии като правило корелира с нарастването на дела на рецензиите със споменавания и, обратното, рязкото нарастване на общия брой рецензии обикновено води до относително намаляване на този дял.)
За стабилността на общата нормативна рамка на оценките и за ориентацията на рецензентите към класиката и канона свидетелстват и данните за "възрастта" на споменаваните автори. Съвременни и млади автори рецензентите почти не споменават. Сред споменаваните писатели тези на възраст до 40 години са само 5,5% - това е най-ниският показател от всички измервания, дори през видимо ориентираните към класиката 1977-1978 гг. този дял беше 6%, а през другите периоди този дял е много по-висок (например през 1860-1861 - 20,5%, през 1920-1921 - 24%, през 1930-1931 - 35%). Преобладават автори от символическата възраст на "класици": при последното измерване писателите над 70 години са 67% от всички споменавани автори (по-голям е бил този дял само веднъж, през 1820-1821, когато са още живи нормите на литературния класицизъм).
За отсъствието на видими промени, за инерционността на координатната система на рецензентите, колкото и да е парадоксално, говори общият вид на промените в списъците на водещите в споменаванията. Нека сравним най-новите данни с данните отпреди 20 години. През 1977-1978 обемът, границите, структурата на системата от литературни авторитети бяха добри стабилизирани. Това води до много високо ниво на съгласие около неголям набор от водещи имена и до сравнително неголеми количествени разлики между тях. Като цяло беше видимо ориентирането към предходниците в литературата, а апелирането към съвременността беше слабо изразено; тенденциите към ретроспективно вглеждане в сравнение с предишния период - 1960-1961 - видимо нарастна. Литературната култура през този период се концентрира върху родното минало. За това нагледно свидетелства тогавашният състав на групата водещи (посочен е броя на споменавания през дадения период):

Пушкин                56
Лев Толстой        44
Маяковски           38
Горки                    32
Твардовски          29
Блок                       28
Достоевски          28
Чехов                     20
Гогол                     19
Шукшин                19
Тихонов                 17
Некрасов               16
Шолохов                16
Лермонтов            15
Ахматова               12
Пастернак              12
Тургенев                12
Тютчев                    12
Шекспир                 12
Брехт                        11
Гьоте                        11
Евтушенко              11
Бунин                       10
Вознесенски           10
Заболоцки               10
Томас Ман              10
Хемингуей              10
Симонов                    9
Пришвин                   8
Айтматов                  7
Фокнър                      7

Както виждаме, в този списък почти отсъстват дори активно работещи автори - за нови, по-млади и т. н. не става и дума. Води (при това с голяма преднина) солидната, преминала изпитанията на времето, но и, казано с други думи, малко симпатичната за всеки читател училищна класика: Пушкин, след него - Лев Толстой. После са съветските класици на поезията (Маяковски) и прозата (Горки). Ще напомним, че на четирите барелефа, с които бяха украсени общите средни училища през 60-те и 70-те години, бяха изобразени именно тези канонически автори.
Разбираемо е, че в списъците от края на 70-те ги няма Солженицин, Бродски, Виктор Некрасов и Георги Владимов, както ги няма много други широко известни и признати тогава автори: забранената "втора култура" се премълчава, тя изобщо не влиза в литературните хоризонти на рецензентите. Но извън остават и най-големите събития в "откритата" литература на 60-те и първата половина на 70-те години. Сред водещите имена ги няма активно работещите и активно обсъжданите през 60-те и 70-те години автори - Астафиев, Разпутин, няма ги Юрий Казаков и Юрий Трифонов (ако говорим за публикуваната му проза), няма ги Арсений Тарковски, Олег Чухонцев или Александър Кушнер (ако вземем само публикуваната му поезия). Сред по-често споменаваните не се срещат най-големите имена на съвременната западноевропейска и североамериканска литература, няма ги майсторите от Латинска Америка и Африка, Индия и Япония - носители на най-престижни награди, писатели, чието творчество предизвика през последните 10-15 години най-остри и най-широки дискусии (ако говорим за споменатите, то Томас Ман получава Нобеловата награда още през 1929 г., Фокнър - през 1949 г., а Хемингуей - през 1954 г.).
Следва списъкът на водещите от изследването през 1997-1998:

Достоевски                41
Бродски                      36
Манделщам               30
Набоков                      29
Пушкин                       28
Блок                              25
Гогол                            20
Лермонтов                  19
Лев Толстой                19
Ахматова                     17
Борхес                          17
Булгаков                      17
Цветаева                      17
Пастернак                    16
Солженицин                16
Чехов                             16
Умберт Еко                  15
Маяковски                   14
Платонов                      14
Тургенев                       14
Сорокин                        13
Хлебников                    13
Джойс                            12
Кузмин                           12
Тютчев                           12
Розанов                          11
Тарковски                     11
Бели                                10
Брюсов                          10
Пелевин                         10
Ходасевич                     10
Вен. Ерофеев                 9
Г. Иванов                        9
Пригов                             9
Пруст                               9
Аненски                          8
Горки                               8
Кафка                               8
Некрасов                         8
Заболоцки                       8
Бекет                                 7
Есенин                              7
Петрушевска                   7
Братя Стругацки             7

Както виждаме, настъпили са промени, но съвсем не такива големи, както можеше да се очаква. Във водещата двайсетица са се сменили 9 имена, докато през 1977-1978 (по сравнение с предишното изследване) са променени 10. Обаче сред "новите" от списъка преобладават отдавна починали автори, вече получили статут на класици. Наши съвременници (а това са писатели минимум от две "демографски" поколения) са Солженицин, Сорокин, Пелевин, Пригов, Шаров, Петрушевска и Еко (впрочем и това е прогрес; през 1977-1978 в първата двайсетица имаше само двама живи писатели - Николай Тихонов и Шолохов, като и двамата по това време вече отдавна не публикуват нови произведения). По същества всички "новаци", освен Сорокин, Пелевин и Шаров, са достатъчно известни през 70-те, но не са публикували или почти не са публикували в Русия поради цензурните забрани. Ако обобщим, имаме не толкова реално изменение в ориентацията на рецензентите, колкото вече "позволена" проява на сравнително отдавна установени, "вчерашни" системи от предпочитания. Сякаш "позволеността", премахването на цензурата беше и остава главното литературно събитие на 80-те и 90-те години.
Какво ни говори всичко това?
Рязко се промени релефът на литературната местност. А какво виждаме в работите на рецензентите от дебелите столични списания? Само слаби отзвуци от сраженията и схватките, които се развиват някъде далеч. Тук системата от литературни представи е застинала и почти не се е променила. Отделите "критика" на дебелите списания отразяват съвременната литературна ситуация в изместен вид и, съответно, не я формират.
При установен и изпробван канон (ориентиран основно към родната класика), за извор на новото може да послужи творчеството на чуждите автори. Обаче изследването от 1997-1998 се характеризира с очевидно усилване на и без това видимите автархически тенденции още от предишния период на застой. [...] Бившите съветски републики, сега независими държави от Средна Азия, Задкавказието, както и страните от Източна Европа, практически напълно отсъстват от литературната карта на рецензентите.

Интерпретация

В родната литературна система станаха значителни размествания: съкрати се и се преструктурира читателската публика; падна социалният статус на литературата; съществено бяха трансформирани нейните функции, което се изрази в рязкото повишаване сред читателите на популярността на жанровата проза (остросюжетна, мелодраматична, скандално-сензационна мемоаристика, историко-патриотична и т. н.). Промени се значимостта на каналите за разпространение на литературата: ролята на "дебелите" списания рязко падна, а на издателствата (и на "фирмените" издателски серии) порастна. Може да се каже, че мерната единица, събитието в света на литературата е книгата, а не произведението; че законодателната инстанция не е критикът, а издателят с имидж. Размествания има и в самата литературно-критическа общност и, в частност, в онзи неин дял, който повече или по-малко редовно се занимава с рецензиране. Променен и очевидно снизен е престижът на критика. Видимо претърпя трансформация жанровата природа на литературно-критическите оценки (свеждане до анотации или рефериране, често безименно). Жанровите размествания в литературата винаги са най-сериозни - те говорят за промяната в структурата на литературните комуникации. Можем да говорим и за някои вече забелязващи се промени в състава на литературно-критическата общност. Освен основния масив, съществуват две "групи", по-точно два типа критически изказвания около и по повод литературата. Едната е на "новите филолози" (избягали, както и много от по-старите им колеги, от "чистата" филология), а другата - на "новите радикали" (техният ресурс е от специални ефекти, най-често - "добре отрепетирана буря", ако стане - ето ти сензация, ако не - ще имаме поне литературен скандал). Първите могат да печатат във вестници (например "Ex Libris НГ"), да пишат в интернет, но ги влече най-вече "Новое литературное обозрение" и "Новая русская книга". Вторите понякога публикуват дори в лъскавите издания за богаташи, но сърцето им принадлежи на издания от рода на бившето "Радек". Нашата методика едва ли може да отчете всички тези бегло изброени промени, най-малкото защото те се проявяват като правило в друг тип издания, а не в дебелите списания.
И това е може би най-важното. Основният от общите ни социологически изводи беше този, че днес за пръв път, откак съществува рецензентският институт в Русия (по-точно от 1840 г.), дебелите списания загубиха ролята си на главен структуроопределящ елемент от литературната система. Литературата - и онази, която претендира да е елитарна, и още повече масовата - се прави далеч от дебелите списания. Ако преди те бяха изворът на промените, въплъщение на динамиката, орган за регистриране и оразмеряване на социалното и културното време, то днес по-гъвкави, непривични, заявяващи относителната си новост елементи се появяват несравнимо по-често в други точки на литературното поле.
Това са, от една страна, вестници, специализирани върху информации за книгоиздателски новини и рецензиращи ги - "Книжное обозрение" и "Ex Libris НГ", в които ежеседмично се публикуват десетки рецензии, а, от друга страна, е общата преса, в това число издания като "Коммерсантъ", "Время новостей", "Итоги", "Еженедельный журнал", "Афиша" и т. н. [...]
Маргинализира се цялата система за възпроизвеждане на литературната култура в цялата й сложност и многопластовост. Угасването и разпадането на днешните руски библиотеки - от местните до най-големите национални - демонстрира този колапс на културното възпроизводство с натрапчива очевидност. Работата не е само в това, че няма достатъчно пари; няма идеи и хора, които да го отстояват. [...]
Днешните литературни кръгове изобщо не са загрижени за читателите, ако не броим поредните, вече архаични обвинения към публиката за пропадането на вкуса й, за извратените й пристрастия и т. н., все още анемично чуващи се от страна на пишещите. Ако се върнем към примера с библиотеките, натрапва се впечатлението, че за образованата общност, включително за лицата, заявяващи се като нейни лидери, за елита, за законодателите на вкуса и пр., стана без значение има ли ги на света библиотека "Ленин" и "Библиотека иностранной литературы", или ги няма (казано с други думи: съществуват ли в живота им или в живота на други хора дадени книги, които ги има само в тези библиотеки, или няма такива книги и въобще няма нужда да ги има).
Вместо това в литературния свят преобладава вътрешното укрепване на редиците и "кръстосаното опрашване". Ето защо водещи организационни форми на литературен живот станаха клубните, салонните, кръжочните ритуали за непосредствено представяне и самопредставяне на литераторите.
Сред описаната ситуация започнаха да се появяват периодични издания, специализирани или посветени на текущото книгоиздаване. Това е преди всичко излизащото от 2000 г. в Петербург списание "Новая русская книга", което във всеки брой помества няколко десетки подробни и като правило квалифицирани рецензии за художествени произведения, мемоари, книги по философия, история, литературознание, изкуствознание. Струва си да споменем и списанието "Питерbook плюс", разглеждащо основно петербургското книгоиздаване.
Все по-важна роля в съвременната литературна критика започва да играе интернет - и като средство за разпространение на печатните критически отзиви, и като място само за мрежови литературни издания. Да споменем изданията в мрежата "Русский журнал", "Русский переплет", а също така интернет-версиите на редица периодични издания.
Виждаме, че дебелото списание все повече играе ролята на пораждащ рутина елемент от литературната система, пазещ литературните стандарти и образци от миналото. За пръв път в историята на Русия дебелото списание не представя рецензентския институт сам по себе си, а е просто литературно-консервативен негов сегмент.
Следователно, при това наше изследване, още повече в ситуацията на ХХI век, използваната от нас методика дава засечки, като демонстрира своите исторически рамки и ограниченията на интерпретаторския си потенциал. За коригиране на тенденциите, проявили се при това изследване, за по-стереоскопическото и, възможно е, по-динамичното разбиране на днешния литературен живот по-перспективно би било да се въведе "контролна група" от печатни издания от друг тип, а също така и от съответните сайтове в мрежата.

(Със съкращения)

Борис Дубин
Абрам Рейтблат

От руски Никола Вандов

Абрам Илич Рейтблат (1949) е социолог на литературата. Работи в редакцията на списание "Новое литературное обозрение". Автор е на книгите "От Бовы к Бальмонту: Очерки по истории чтения в России во второй половине XIX в." (1991); "Как Пушкин вышел в гении: Историко-социологические очерки о книжной культуре Пушкинской эпохи" (2001); съставител и коментатор на сборниците "Лубочная книга" (1990); "Видок Фиглярин: Письма и агентурные записки Ф. В. Булгарина в III отделение" (1998); "Книга и читатель 1900-1917: Воспоминания и дневники современников" (1999).

Борис Владимирович Дубин (1946) е работил в Държавната библиотека "Ленин" (1970-85), Всесъюзната книжна палата (1985-88), а от 1988 е старши научен сътрудник във ВЦИОМ.
Кариерата му почва като поет, участва в неофициалната група "СМОГ". Превеждал е Борхес, Чеслав Милош, Аполинер, Ив Бонфоа. Автор на статии по социология на културата, както и на книгите "Литература как социальный институт"; "Литература и общество. Введение в социологию литературы"; "Слово - письмо - литература. Очерки по социологии современной культуры" и др.

Публикуваме тази статия, виждайки в нея мощен ресурс за сравнения с нашата литературна и въобще културна периодика, както и със статута на литературния критик. Текстът на Борис Дубин и Абрам Рейтблат е публикуван в бр.59 от 2003 на московското сп. "Новое литературное обозрение". Пълният й текст може да бъде намерен на адрес http://www.nlo.
magazine.ru/
reporter/55.html.