Разговор с Александър Ивашкин
- Нека започнем малко биографично: от коя година се познавате с Алфред Шнитке и кога станахте приятели?
- Мисля, че приблизително от 1965-66 година. Там е работата, че, така се случи, ние живеехме в една и съща къща и много често се виждахме. И след това постепенно започнахме да се срещаме на професионална основа. Той идваше в Руската музикална академия, където аз учех, и показваше свои композиции. После започнах да свиря негови произведения. И така се сприятелихме.
- Шнитке сам се определя като неутрален в едно интервю.
- Може би е редно определението "неутрален" да се отнесе към общуването му с хора, които не е познавал толкова добре. Той винаги беше много вежлив, много доброжелателен. Но се разкриваше напълно само пред хората, с които другаруваше, така ми се струва. Тоест много хора, които сега казват, че той е бил приветлив, че се е старал да помогне, всъщност са прави. Той отделяше твърде много време на тези, които му се обаждаха, ходеха при него, показваха му свои композиции, дори дисертациите си. Ето, за такива неща той отделяше много, много време; просто защото беше добър и отзивчив човек. Колкото до нашите отношения... е, аз не знам, не бих искал да твърдя, че съм бил много близък с него, но мисля, че бяхме добри приятели. Особено през последните 15 години, когато той вече не беше здрав, а аз вече не живеех в Русия.
- Що за човек е Шнитке?
- Беше истински приятел. А в живота, струва ми се, има много малко истински приятели. И някак през годините те намаляват... Във всеки случай, така е в моя живот. Защо? Защото хората обичат да говорят предимно за себе си и много рядко могат да слушат и истински да се интересуват от това, което става с техните приятели. А аз мога да кажа, че Алфред беше такъв човек. Той много време, твърде много време, бих казал - непростително много време отделяше на приятелите си. А можеше за това време да напише още една симфония или опера. Но предпочиташе да общува с приятелите си; изслушваше ги и даваше забележителни съвети. На мен той даде няколко съвета, които сякаш определиха моя живот. Знам, че същото е правил с много от своите близки. Даваше им съвети по всякакви поводи - как да постъпят в личния си живот, как да постъпят в своята професионална кариера; и винаги вникваше в ситуацията. Беше невероятно внимателен и искрен приятел. Способен действително да посвети своето - всъщност много драгоценно - време на абсолютно частни, лични проблеми на своите приятели. В това отношение той беше уникален.
- Може ли да говорим за влиянието "Шнитке", за школата "Шнитке"?
- Да се нарече Шнитке школа е малко трудно, доколкото той практически не е преподавал композиция. Преподаваше няколко години през 70-те, но негови бивши студенти не станаха известни композитори. Сега обаче става ясно, че множество композитори от по-младото поколение са така силно повлияни от Шнитке, както той самият беше от Шостакович. Алфред много говори за това - че неговите произведения в определен преиод в голяма степен са били опредялени от стила на Шостакович. Той казва, че Цигулковият концерт и Десетата симфония са били произведенията, които са му дали невероятно много като композитор. Същото става сега с младите композитори; и бих казал - не само в Русия, но и на Запад. Например в Англия много известният сега композитор Джеймс Макмилън твърде много говори, че неговата музика е нещо като продължение на стила Шнитке. Това е много интересно. Същото съм чувал от композитори в Америка, от композитори във Франция, Полша… Очевидно същото става и в Русия. Особено сега. В Москва имаше голям фестивал на музиката на Шнитке, в който аз също участвах. И бях много радостен да видя такова количество народ на концертите. Залите бяха абсолютно пълни и, което е още по-приятно - публиката беше главно от млади хора. Млади хора, музиканти и немузиканти, на които музиката на Шнитке беше много интересна. Този фестивал премина с огромен успех. Но не мога да кажа, че ситуацията беше същата през 90-те години. През 90-те музиката на Шнитке се свиреше малко и се създаваше впечатление, че той може би е остарял или вече някак си е неинтересен в Русия. А сега се случи сякаш някакво възраждане - така, както беше навремето и с музиката на Шостакович. Отначало изглеждаше, че Шостакович се е изписал, че пише едно и също - когато още беше жив - през 70-те. А после стана класик. И ето - струва ми се, че Шнитке сега вече става истински класик. В добрия смисъл на думата!
- Как ще коментирате "кръга" Шнитке и световните му изпълнения в момента - има ли млади хора, които поемат щафетата сега?
- Да, абсолютно! По-рано не беше ясно... можеше да се каже, че, ето, Гидон Кремер, Курт Мазур и някои други... тези хора го свирят...
- и Александър Ивашкин...
- И аз, да. Сега не сме само ние. Например, има един забележителен цигулар - Даниел Хоуп. Хоуп е изключителен солист, а освен това и първи цигулар в Трио "БозАр". Той много свири Шнитке, много се интересува от него. Неотдавна бях в Канада. Там студенти изпълниха кантатата "Фауст". И бяха много въодушевени, беше им много, много интересно. Сега често ми се налага да пътувам за майсторски класове в различни страни. И винаги млади хора свирят произведения на Шнитке - цигулковата соната, виолончеловата соната, разбира се, трио, квинтети... И това вече е нов подход - те свирят тези неща по съвсем друг начин, различно от Гидон Кремер, различно от Таня Гринденко или от Олег Криса, или от мен. Но в това точно се проявява забележителният факт, че те възприемат тази музика по свой начин и са много, много заинтересувани от нея. Тъй че мога да кажа, че на фестивалите за камерна музика Шнитке звучи много и се изпълнява не само от негови приятели, а и от други изпълнители, в това число в Америка, например. Ето, сега заминавам на нов фестивал в Невада. Или на Австралийския фестивал на камерната музика - там почти всяка година се свири музика на Шнитке. А и освен това, да речем, Кронос-квартет - те не са били приятели на Шнитке, но постоянно свирят всичките му четири квартета и квинтета и направиха хубав диск. Но и много квартети тук, в Англия, свирят поне Втория и Третия квартет. Затова си мисля, че не може да се говори, че само приятели го свирят. Така беше в 80-те и 90-те години, но сега израсна ново поколение, за което Шнитке е също такава класика, както и Шостакович. И го свирят много.
- Съгласен ли сте с начина, по който в Германия определят композитори като Шнитке, Губайдулина, Пярт за постмодерни?
- Терминът "постмодернизъм" е доста неясен и затова толкова често се употребява. И тук, в Лондон, когато учим студентите, говорим за постмодернизъм. Но какво означава това всъщност? Много трудно е да се каже. Ако имаме предвид "постмодернизма" като възможност да се използва всякаква техника, включително new complexity, да речем, и всяка друга - и тонална техника, и цитати, и всичко, тоест ако постмодерно означава да се ползваш от всеки един стил с поглед към него сякаш отстрани, то, разбира се, музиката на Шнитке безусловно е "постмодерна". Защото той не намира за необходимо да преследва каквито и да било технически цели и да следва определена техника. Точно обратното - той като че ли се опитва да съедини онова, което по-рано е било или е изглеждало несъединимо. Същото вероятно може да се каже и за Губайдулина, и за Пярт. А понякога понятието "постмодернизъм" означава просто нещо като new simplicity, тоест "нова простота", да речем, както при Тавънър или Пярт. Но ако става дума за "нова простота", аз не бих се съгласил, защото някои произведения на Шнитке, а и последните му творби, съвсем не са "прости". Може да съдържат малко ноти, но са по-малко тонални, по-напрегнати, повече дисонантни, тоест изглежда, че в последния си период той се опитваше да намери - или може би искаше да намери - някакъв нов език. Ето, примерно Концерта за трима (Тройния концерт) е именно такова произведение. (Впрочем, в Москва го изпълнихме с огромен успех, аз много се радвам, защото преди на мнозина им се струваше, че това произведение е писано, когато Шнитке е вече съвсем болен и сякаш не е бил съвсем наясно... А всъщност е забележителна, абсолютно нова, свежа творба.) Колкото до германските композитори - да, помня, бях на операта на Лахенман в Хамбург и се запознах с него. Разговаряхме за Шнитке и за някои по-млади композитори, по-специално - за Корндорф; и той каза: "Да, ама те пишат такава приятна, сладка музика..." Това го запомних - "сладка музика". Вижте какво - аз живея в свободна страна, в Англия. И е много важно всеки да може да говори и да прави това, което иска. Не бива да бъде натрапван определен стил. Примерно, да се казва: сега трябва да се пише в стил new complexity, а new simplicity - това не е интересно! Така не бива да се говори. Най-интересното в културата, според мен, идва от това, че в едно и също време се създава различна музика. И трябва да съществуват заедно абсолютно равностойни идеи за писането на музика. Затова аз еднакво обичам музиката и на Фърнихоу, и на Лахенман, и на Тарнополски (в Москва той пише в такъв стил), а от друга страна - много обичам музиката на Шнитке и на Корндорф; и от младите - на Александър Раскатов, който е много известен, сега живее в Германия. Това е нещо като продължение на линията Шнитке и Шостакович.
- Това, че и Шнитке, и Пярт писаха върху Канона на покаянието случайно съвпадение ли е според вас?
- Не знам! Сигурно е съвпадение. Известно е, че Пярт прие руската ортодоксална религия, тоест като религиозна принадлежност стана руснак. Дори понякога живее в руския манастир тук, в Англия, не много далеч от Лондон. Така че... това е просто каноничен текст, който и двамата използват. Пярт не ми е казвал, че нарочно е използвал същия текст като Алфред. Но, от друга страна, неотдавна се видяхме с Арво Пярт в Канада, бяхме заедно на фестивал и той говореше много за Алфред. Тогава пишеше (сега вече е завършено) едно произведение за ансамбъл от виолончели, наречено "Абат Агафон" - за живота на един светец. То е много типично за него: просто, диатонично. И тогава ми каза - ето, Саша, Алфред ми говореше, че съм направил с диатониката същото, което Веберн е направил с хроматиката. Разбирате, нали - Пярт сякаш е създал диатонична серийна система, както Веберн - хроматична серийна система. Тоест, за Пярт всяко мнение на Алфред и неговата музика са означавали страшно много. Тук аз дирижирах Реквиема на Алфред и разбрах до каква степен новият стил на Пярт, който възниква след това (да, точно стилът "тинтинабули"), действително се създава под влиянието на Реквиема от Шнитке, именно от това произведение. А, от друга страна, Алфред, когато пишеше Пер Гинт, ми показваше музиката на Епилога. Тази музика после не беше написана, бяха първи скици, той ми го свиреше на пиано. Аз дори имам запис - мога да ви го изпратя - как той свири Епилога на Пер Гинт. Чист Пярт! И Алфред каза: да, тази музика действително е написана под влиянието на Арво Пярт. Наистина е така. Той после я смени... Но фактът си е факт. И двамата изпитваха огромно влияние един от друг.
- Кои свои произведения Шнитке е посветил на вас?
- "Звучащи букви", Третия от Четирите Химна и Четири афоризма, които съм изпълнявал с Ансамбъла на Болшой театър.

Екатерина Дочева