Провървя ми в живота, че познавах Алфред. Мога дори да кажа, че бяхме приятели. За мен е голяма чест, че ми посвети няколко произведения: Третото Кончерто гросо за две цигулки, Клавирния квартет... той е по тема на незавършения клавирен квартет на Малер. Тъй като Шнитке го боготвореше, роди се такава идея, впрочем жена ми я роди, не аз - 25-те незавършени такта на Малер да се използват. И той написа този квартет, а когато беше изпълнен от нас за първи път на Фестивала на камерната музика в Куxмо, Финландия, изведнъж реши да ми го посвети. Също и произведението, което специално написа за мен -"А Паганини" за соло цигулка. През 1982 г., когато целият свят честваше 200-годишнината на Паганини, имаше голям фестивал в Генуа. Едно от условията за участие във фестивала беше поканеният артист да изпълни произведение, специално написано за фестивала. Помолих Алфред, той каза: "Чакай! Ще напиша!". И дочаках. Беше изпълнено с колосален успех. После го записах. А когато започнах да свиря често неговите произведения, понякога и с него (дори има запис на третия концерт -там той свири клавесиновата партия), ние се сприятелихме и аз се потопих във фантастичния свят на неговата музика, на неговата философия, на житейските му възгледи. Беше удивителен човек. Много общувахме! Знаете как е в Москва след концерт - дълги разговори... Това беше забележителен кръг, не само от музиканти - имаше и философи, и художници... За съжаление, донякъде загубихме това общуване, когато се преместихме в Америка.
Ако се вгледаме в неговите - дори като количество! - произведения, изглежда съвършено немислимо. Девет симфонии, кантати, концерти, хорови произведения, музика за кино... Да се обхване целият този свят е практически невъзможно. Но да се разбере значимостта на тази фигура, да си причастен към нея - това, още веднъж казвам, е огромно щастие. И чест!
Мисля, че него вече може да го въведем в ранг "класик". Още повече, че последните му творби са толкова ясни, така проста е структурата им... Защото той вече размишляваше за духа, при това със съвършено прости средства. Затова и за публиката сега не е никак трудно да слуша неговата музика. Ранните произведения също могат да се нарекат класически, защото той пишеше в различни стилове. Да речем, тези Кончерто гроссо - забележителен жанр, Сюитата в старинен стил - като подражание на бароковата музика. Неговите произведения много добре се съчетават и с Моцарт, и с Бах, и със съвременна музика. Той има космическа визия за света. Но все пак, струва ми се, че в Европа е по-популярен, по-достъпен, отколкото в Америка. В Америка сега започват завоeванията му. Присъствах на негова премиера, осъществена благодарение на Ростропович и на негови приятели-диригенти, интересът беше колосален... Но такава известност, каквато постигна в Европа, все пак в Америка няма. Но аз съм убеден, че и това ще стане.
Когато ме питат как се отнасям към съвременната музика, отговарям много просто - има хубава музика, има лоша. Лоша музика има и в класиката... А Шнитке е висш образец на духовността в музиката, дори не говоря за неговата техника... Ето, макар че не е свирил на цигулка никога, той пишеше много "цигуларски", много удобно. Просто непостижимо - фактурата, разположението... Смееше се по този повод и казваше: "Имам една тайна - използвам много празни струни. Това е!".
Записвал съм два негови цигулкови концерта - Трети и Четвърти, записах три сонати, две от тях с Ирина Шнитке, една с Татяна, жена ми. След това, разбира се, записах две Кончерти гросси - първото с Лиана Исакадзе, второто с Гринденко под диригентството на забележителния Саулюс Сондецкис с Литовския камерен оркестър. Имам и лайф-запис на Третото Кончерто гроссо, премиера в Москва, където авторът свири партията на рояла. Това е уникално произведение - намерих записа в Радио Москва и преди смъртта му успях да го покажа на Алфред. Той каза: "може да се пуска".
Какво още съм записвал? Струнното трио, Клавирното трио. За съжаление, така се получи, че не записах Клавирния квартет, който ми е посветен. Но планирам да продължа с негови записи, негови концерти, така че далеч не всичко е записано.
Не знам изпълнявана ли е първата му соната във версията с оркестър в България. Сигурно не! Но ми беше много приятно да я представя на българската публика с оркестър, защото е съвсем различна - донякъде по-колористична и по-богата, макар и може би не толкова интимна. Но това е забележително произведение. Разбира се, все още се чувства влиянието на Шостакович, но третата част, Пасакалията, е нещо феноменално. Феноменално! Да не говорим за румбата в края, когато той сякаш разплисква сарказъм и веселие. Това е колосално произведение, обожавам го!

Олег Криса
Записа Маня Попова