Три чужди възражения
(с опровержения) и едно мое
за Патриархат


Тръгвам с признание - харесах филма на БНТ "Патриархат". Твърдя, че сред новите продукции на националната телевизия той заема едно подобаващо място на сериозен, майсторски и талантливо направен сериал, който не само може да се гледа в България, а да намери своя публика и извън нейните граници. Странно е обаче, че в повечето ми срещи с най-различни хора от тях чувах предимно възражения, а не одобрения за филма. Възражения от най-разнообразно естество - от естетически до идеологически. Тук ще споря с тях, ала с уговорката, че филмът можеше да бъде и по-добър. Достатъчно добър е обаче, за да го приветстваме и да застанем с ведро, а не с намусено лице към него.

Първо възражение,
естетическо

То се нахвърля върху използвания ефект на покафеняване на кадъра, вероятно за да подчерттае именно патриархалния дух на действието. Срещнах го в два варианта. Първият: ефектът е доста уморителен и не е подходящ за един телевизионен филм от цели 7 серии. Вторият недоволства от липсата на новост: такъв трик бил използван често и не носи иновация в себе си. Филмът, благодарение на него, приличал на остаряла продукция на телевизионния театър. За първия вариант нямам какво да кажа, мен не ме дразнеше, напротив - моментално ме интригува. Може би приемането или неприемането тук зависи от качеството на зрението: на едни по-слаби очи вероятно ще им бъде трудно да гледат, а тези, които са силни едва ли ще имат проблеми. Но за мен ефектът носеше друго послание и то ми се струва важно: омекотяваше действието, чисто визуално го пренасяше в миналото, задаваше му окончателен, завършен вид. Сиреч: "Да, било е така и никак не е било добре, но злощастията, слава Богу, са приключили и ние можем вече да ги оценяваме именно естетически, никак иначе - като форма, в която са изведени, а не като съдържания, които са взривили живота на дедите ни!" С други думи, "Патриархат" е филм за това, че окончателно сме други, че за лудостите, които сме прихващали в миналото, вече сме имунизирани, ваксинирани. Нещо като: "Не бойте се, зрители!", няма да ни се налага пак да минаваме през този ад.
Колкото за това нов или стар е ефектът, мисля, че няма значение. Телевизията прави филми за гледане, не за разкрепостяване рамките на киното. Силата ? като медия е не в новостите, а в таланта ? да осигури технически и всякакви други средства тези открития да достигат до широка публика. Кафеникавият екран играе перфектно своята художествена роля, създава без трудности внушението, за което е предназначен, пък и зрителят едва ли е чак толкова запознат с операторските революции в киното, че да се дразни дали нещо е било често използвано или не. Въпросът не е дали продукцията ни прилича на остарял телевизионен театър, а дали можем да я гледаме с интерес и любопитство. Е, направихме го с "Патриархат".

Второ възражение,
кастингово

Сблъсках се с него във формата на следния въпрос: "Това ли са само актьорите в България? Все едно персонажите от "Дунав мост" и от "Хайка за вълци" с магическа пръчица са преместени в новия филм." Питането щеше да е оправдано, ако бяха се провалили участвалите актьори. Обратно е - играят като артисти, не като актьори. Николай Урумов в ролята на Гено Кабаков е великолепен - с леко повдигане на рамото и поклащане на главата показва цялата разколебаност на героя, за когото класовата борба е повече абстракция, отколкото настояще.
Кръстьо Лафазанов също е чудесен като Пеньо Булгуров - един вид баща на селото Югла, който се опитва да се грижи за него изцяло, както се грижи за своя малко смачкан и смотан син Дочо (прекрасно изпълнен от Димитър Рачков). Игнат Няголов на Любен Чаталов е достойно разколебан, Иван Бондов на Деян Донков е застрашително агресивен, Малин Кръстев като Недю Недев е притворно озлобен, а Васил Василев-Зуека като негов брат - наивен като щурец. В детството си аз съм срещал много подобни чучулиги и - гледайки го, все едно виждах тях. Филип Аврамов в ролята на Манол Бъчваря изпълнява точно онова, което е искал да пресъздаде Георги Мишев - погледът отгоре (тук трябва да дадем дължимото на оператора Иван Варимезов), поглед на патриарх, на татко, на оня изгубен пътеводител, за когото в един момент всички закопняваме. Женското присъствие във филма не е само фон: Мария Сапунджиева се появява рядко, но напълно в синхрон със своята объркана, безгласна и отрудена героиня, за Мария Статулова важи същото; Койна Русева, Йоана Буковска, Ваня Цветкова, макар и с не така централни роли, все пак имат осезаемо и запаметяващо се присъствие. Въобще, тези са актьорите: не че не може да са други, в България има още талантливи артисти, но с поведението си на екран избраните показват, че не е имало нужда да се търсят други, тези се справят блестящо.

Трето възражение,
идеологическо

Казва следното: "Имам чувството, че гледам филм отпреди 1989 г., само че с обратен знак." И тук може би идва най-важното за филма "Патриархат": ние, облъчените от времето на социализма, изглежда сме склонни да сравняваме всяка днешна българска продукция с ония години и сме стръвно настървени, ако нещо ни заприлича на тях. Ала това едва ли означава, че разказаното не е истина, просто се задейства известната максима за 40-те Мойсееви години. Разбира се, ние не можем да не съотнасяме, още повече, че самият филм е филм, който повече внимава за развитието на отношенията между героите, а не за развитието на техните индивидуални характери.
Всеки изпъква във връзката си с другия: Дочо към Иван, Сава Недев към Недю, Петър към двамата си сина и снаха си, Пеньо Булгуров - към Иван Бондов, Феникс и т.н. В някаква степен единственият, който се развива като индивидуален характер, е героят на Николй Урумов, но няма как да бъде иначе - от ниската позиция в Югла той стига до най-високото място, за да пропадне пак там, където е бил и да намери смъртта си. Но нещо много емблематично: той единствен от новите управници остана без мустаци, след като превзеха властта, всички други си закачиха мъжкия атрибут. Фино решение: все пак сценарият на Георги Мишев не гради личности, а взаимоотношения и именно в тези взаимоотношения изпъква жестокостта и наивността на времето. А това, че наивността остава за жертвите, а жестокостта за палачите, е абсолютно естествено - субстанционално качествата се поделят така, а не по приумица на автора. И все си мисля, че ние ще можем да говорим обективно за онова време единствено и само, когато го наричаме с истинското му име без да се боим, че могат да ни обвинят в промяна на идеологическите знаци. Да няма значение дали звярът е комунист или фашист, а да го описваме като звяр и да се опитваме да разбираме защо и как е придобил зверския си лик.

Моето възражение,
историйно

Смятам, че всичко казано дотук важи до шестата серия. За жалост, в седмата историята се разпада, особено с бутафорните снимки и разплакания дядо, чакащ Ерофееви. Стори ми се интелектуалистки пришито; лъскава кръпка, измислена и излишна. Мисля, че седмата серия идва в повече: разказът би могъл да се сгъсти, а съдбата на героите да се даде само с по една фраза - този станал такъв, онзи онакъв... Наистина, Георги Мишев го прави за жертвите - Американеца, Кабаков, Няголов, но за палачите - не. А те са по-важни, около тях се въртеше действието: дори, ако щете, щеше да има и педагогически ефект: няма значение дали в някакъв момент палачът е социално значим, винаги идва време, когато ще бъде посочен с пръст: "Палач е!" Успоредиците с Борис III и Тодор Живков, с чирака на бъчваря и неговата бивша годеница, жена на Бондов, с управителката на имението и после на ТКЗС-то са, разбира се, майсторски похват, но едва ли струваха цяла серия. Героинята на Койна Русева я видяхме на трибуната, но на Нона Йотова се изгуби безвъзвратно по пътя за Германия, изгуби се и Малин Кръстев. Да не говорим, че боят за Популярната банка също звучеше лесно. И друго недоглеждане, вече художническо: в шестата серия, след като вече двамата селски лумпени бяха изгорили архивата на селото, зад гърба на Бондов видяхме портрет на цар Борис III. Едва ли новите на деня обаче ще са тъй обаяни от властта, че да изпуснат да хвърлят в огъня лика на най-омразния им? Пък и по онова време царят е вече в гроба, на стената на кметствата виси портретът на сина му - Симеон II. Но тази бележка е също историческа: след като ще се пресъздава духа на времето, нека сме внимателни и съсредоточени, а не да оставяме дребни камъчета, които обръщат колата. Макар че, въпреки всички възражения, колата на "Патриархат" върви. Е, някъде друсва повече, друг път се накланя, но във всички случаи това не пречи на интереса ни при возенето, напротив - прави го по-симпатичен и завладяващ.

Митко Новков







Петък,
ранна утрин