Читатели с широко затворени очи

Чувал съм, че в професионалния критически жаргон "литература за световния заговор" не означава онова, което си мислите. И нищо чудно, защото нали смисълът на световния заговор е нещата да не означават онова, което хората си мислят. В литературния случай световният заговор има две измерения: първо, героите биват въвлечени в поредица от необясними случки, чийто смисъл им е отказан. Второ, в поредица от необясними случки, чиито смисъл им е отказан, биват въвлечени и читателите. Непредпазливите, нищо не подозиращи читатели.
Ако обяснението не е достатъчно ясно (а това може би е част от заговора) опитайте поне за кратко да асоциирате "литературата за световния заговор" не с Волен Сидеров, а с Томас Пинчън. Или - за да останем на българска земя - с новата книга на Елена Алексиева. Макар че в рамките на този жанр тя е по-скоро "лайт". Не защото олеква - а защото не тежи. Защото и героите, и читателите падат в подготвените им капани с лекота, а при повече желание - с финес дори.
Виктор е част от група организирани туристи, стоварени насред пустошта в някакъв хотел, наречен "Аметист". Изцяло са подчинени на гида, който ги развежда по съмнителни туристически обекти от сорта на "пещерата, в която през пети век Псевдо-Йоан е написал своя прочут Псевдо-Апокалипсис". Желателно е туристите да нямат въпроси. Програмата не подлежи на обжалване. Последното може би е шега, а може би - не. Може би цялата група е жертва на смайващ с изобретателността си заговор, а може би Виктор се е начел на Пинчън. Във всеки случай нещата не свършват добре.
Жената на горкичкия старец е отвлечена от Клепердил и Бринггаден. Всички участват в заговора и старателно потулват следите на престъплението - от дознателя в участъка до на стареца снаха му. Защо е отвлечена жената? Дали не е инсценирала собственото си отвличане? Защо никой не вярва на потърпевшия? Склерозата не е обяснение, а вариант. Пред читателя има два пътя, но точно когато трябва да избере единия от тях, разказът свършва. И то доста брутално.
Ако пишех научен текст, щях да кажа поне няколко думи за "Фантастичното" на Цветан Тодоров, за читателското колебание като определяща черта на фантастичния жанр; щях да си послужа с примери от Хофман и Макюън, а евентуално дори от никому неизвестния Матю Луис. Но тъй като пиша рецензия, ще се задоволя да кажа, че в разказите на Елена Алексиева почти неизменно витае злокобното (das Unheimlich). Героите се озовават в двусмислени ситуации, над тях надвисват смътни заплахи, някой ги тика напред към непознати граници, единството на личността им е поставено под въпрос. До този хал понякога ги отвежда собственото им любопитство, а друг път - ненадейна атака отвън, среща или разказана история, както е в разказа "Пианото", един текст, който дълбае в същността на общуването и споделянето, за да го покаже и като агресия. Като героите на ранния Златомир Златанов, мъжът от "Пианото" бива случайно и насила въвлечен в проблеми, които изобщо не го интересуват, но упорито го държат за шлифера. На всичко отгоре, повечето от героите на Елена Алексиева, когато се замесят в тези неприятни неща, не са много наясно дали те се дължат на анонимен външен заговорник, или на обърканите страхове в собственото им несъзнавано. Нещо подобно се случва и с читателите. Още преди да попитате: "Какво, по дяволите е това", ще усетите как във всеки от тези текстове разпознавате по нещо от себе си, и то по начин, който е най-малкото притеснителен. Все едно сте с широко затворени очи.
В това обаче има доста солидна доза удоволствие - както за героите, така и за читателите. Може би заради "удоволствието да бъдеш жертва". Или заради особената тръпка на (само)унижението: повечето действащи лица в "Читателска група 31" са много навътре в тази тема, те доста често унизяват или себе си, или някой друг; понякога допълнително ги унизява разказвачът, който не крие иронията или даже погнусата си. И наистина, как да не се погнусиш от мухлясалия интелигент, забравен в заключена антикварна книжарница, който най-безсъвестно се продрисква тъкмо когато в другия край на града един зъл пивовар бива внезапно заклан от любовника на дъщеря си.
И все пак, донякъде парадоксално, във всичко това се запазва една много фина мяра. Наистина, литературата за несъзнаваното и злокобното обикновено се асоциира не с мяра, а тъкмо с ексцес. Не и в тази книга. Тъкмо това е голямото постижение на Елена Алексиева: макар да клонят към жанр, който сякаш по презмупция изключва мярата, текстовете тук са много стегнати, много овладени, внимателни в изказа и точни във внушенията, с една дума - премерени. Дори когато говорят за неистовото, разказите запазват едно хладнокръвие, което (в духа на Кафка) само усилва ефекта им. Същата мяра, същия усет са демонстрирани и в леко космополитната и все пак разпознаваема обстановка, в пестеливите, но точни детайли, в подбора на актуални ситуации, които понякога задават "дублираща" тема. Така например, "Хотел 'Аметист'" може да се чете не само като постмодерна готика, но и като антиутопия за комерсиалния туризъм. "Докле смъртта ни раздели" разказва за психично отклонение, но печели допълнително от опита да се щрихира София през очите на една англичанка. Изобщо, ако има някаква слабост в книгата, тя е че в един момент разказите като че ли стават малко еднотипни, но на фона на всичко друго това е бял кахър.
Самият разказ "Читателска група 31" описва една леко антиутопична ситуация, в която поради слабия интерес на читателите, комбиниран с високите претенции на авторите, министерството на културата определя поименно на кои лица се разрешава да произвеждат литература. Списъкът се осъвременява всяка година с помощта на професионални читатели - всъщност, освен професионални, други читатели няма; читателят е държавен служител. Написан с много ирония, този разказ действително е определящ за цялостния дух на книгата; при това той съвместява в рамките на един текст и нейните стилови различия: от спокойния, изчистен изказ, до истеричните обертонове на накъсания синтаксис: "Не смеете. Разбирам ви. Нямате представа колко добре ви разбирам. Нека ви кажа тогава. Нали затова сте дошли? Но ще ви помоля да пазите тишина. Все едно, че ви няма. Оставете ме да слушам собствения си глас. Ето."
Разбира се, когато един професионален читател, а всъщност разказвач под прикритие, иска от виртуалните си читатели да мълчат, за да слуша собствения си глас, значи нещо във веригата писане-четене здраво се е объркало. Което си е и факт. Тези няколко заредени с ирония редове казват доста за българската литература, в която много се пише, но малко се чете, а над тези, които четат, през цялото време виси заплахата на 368-а страница (така професионалните читатели наричали мястото, където книгата се скофтва). По моето скромно мнение, книгата на Елена Алексиева няма 368-а страница. Но не забравяйте, че ще я четете с широко затворени очи. Дори да сте професионалисти.

Ангел Игов





Eлена Алексиева. Читателска група 31.
ИК Колибри. София, 2005. Цена 6 лева.