Изкуството
като плетене на мрежа
- Толкова много неща искам да те питам, че направо не знам откъде да започна. Може би с Пловдив.
- Ти пък започна отзад напред. Пловдив е миналото, а може би бъдещето, но не и настоящето.
- Струва ми се, че имаш доста противоречиво отношение към този град.
- Както е с всяка голяма любов - силна обич и силна омраза.
- Когато тръгвах насам, доста хора в София се чудеха защо не си направила изложбата си там. Защото става дума за самостоятелна изложба, каквато не си показвала от десет години в България. И очакванията бяха, че ще я направиш в столицата.
- С право са се чудили. Аз самата смятам, че в момента по-резонно би било да е там, защото нещата се случват повече в София. Би било даже в мой интерес да я направя там. Но... В тази изложба има в голяма степен носталгия. От една страна, годините, прекарани в Пловдив в края на 80-те и началото на 90-те, когато тук нещата се случваха, са се врязали в мен, оставали са следа. И аз все още градя кули, живея с някаква надежда, че пак биха могли да се случват. Но винаги се разочаровам. А пък, от друга страна, след носталгията и надеждата към активния творчески потенциал тук, идва чисто практическата и техническата страна. Защото тук имам приятели, които ми помогнаха за реализирането на изложбата. Става въпрос за логистиката при правенето на една експозиция. От десет години работя в среда, където се гледа много сериозно на целия процес - от закупуването на материала до презентацията. В Швейцария този процес се проследява много внимателно и открай докрай от институцията, която ти дава възможност да покажеш работите си. Тя ти съдейства - било финансово, било с организационен ангажимент. И моите очаквания вече са такива, не мога да си позволя импровизации на това ниво. Не че изненади не се случват и там, и тогава трябва да реагираш гъвкаво. Но адреналиновият шок като постоянен фактор при вдигането на една изложба вече ми идва в повече.
- Но той едва ли решава въпроса за Пловдив или София. Дори може да се окаже, че този шок е по-малък в столицата...
- На мен ми е пределно ясно, че за изложбата ми трябва кола, компютър, асистент - и принтер, и DVD-бренер, трябва инфраструктура, с една дума. Такава нямам нито в Пловдив, нито в София. Но в Пловдив приятелите винаги ще ми помогнат. Докато в София нямам толкова близки контакти. Не е възможно аз или въобще една личност да обхване всички нива - да си този, който създава, да си този, който продуцира, да си този, който организира... Преди време беше на почит да кажеш - този си е направил това сам, направил си уеб страницата сам, движи си всичко сам. Но нещата много се променят. И мисля, че би трябвало да има тесни специалисти за всяко нещо. Защото иначе се получава една невидима структура, скрита под външния слой, където едно лице е и тук, и там, поема и тази, и онази функция. Получава се нещо като мафиотска структура. Така е тръгнала навремето мафията - като взаимозависимост на личности, хора, институции. До един момент това е прогресивно, всичко ти върви, става лесно, но после те дърпа назад, хванат си в мрежата. Получава се уравняване, усредняване на качества. Това е както при обработката на цифров аудиосигнал - ако сигналът надскочи средните параметри, програмата ти го реже и се чува само това, което е по средата.
- Това сравнение с мафията е много интересно. Особено при актуалния сега проблем с инфраструктурата на съвременното изкуство. И доколкото такава у нас практически няма, поне на официално ниво...
- Ами изглежда няма. И художниците сме принудени сами да си плетем мрежата. По-удобно е така.
- По-удобно може би, но е работа на дребно, за моментно решаване на проблеми. Но продължавам да мисля за твоето сравнение. От някаква гледна точка неформалните артистични организации са като че ли принудени да функционират като мафиотски структури. Тоест, не на базата на регламентирани професионални отношения, а като системи от приятелско-роднински връзки. Знам, че не влагаш нищо "лошо" в това...
- Аз имам предвид "взаимообвързване" - може би това е по-точната дума, като говорим за мафиотски структури в сферата на изкуството. Всъщност стремежът за взаимообвързване е много характерен за нашата народопсихология - казваме "да си оплетеш кошницата", "да си вържеш гащите", "да си изтъчеш платното" и прочие. Знаеш ли кое му е хубавото: че аз, седейки в Базел, на 2000 км разстояние, виждам ситуацията като на екран, имам възможност да я разгледам и анализирам като географска карта. И много ме интересува тази народопсихология - тя беше тема на дипломната ми работа в академията, както си спомняш. На българина обикновено или властта му е виновна, или нещо друго. Просто има нещо в него, в манталитета му, което го кара да не търси грешката в себе си и това много бавно и трудно ще се промени. Аз не знам дали това, което си говорим, има общо с изкуството, много се съмнявам...
- Защо да няма. Струва ми се, че в наше време инфраструктурата е почти толкова важна, колкото самото изкуство. Защото каква е ползата да правиш висококачествено изкуство, ако не можеш да го реализираш - да го представиш, да го популяризираш, да спечелиш пари от него?
- Да, инфраструктурата е изключително важна. Първо, тя ти трябва, за да направиш работата си, после, за да я покажеш, трябва съответната среда. Комуникацията също се извършва със съответната инфраструктура. Но каквото и да си говорим, абсолютно решаващ е човешкият фактор. Защото, да, ето, има държави като нас, попаднали в цайтнот, в неблагоприятна ситуация за културата и изкуството, но ако човек е убеден, ако запази ентусиазма си, запази морала си... Как да кажа, трябва и доброволно да се работи. Това не винаги е негативно. Аз се изживявам като доброволец-ентусиаст, който продължава да прави нещата, без да иска да му се заплаща непременно за това...
- Доброволно, казваш. То е доброволно дотолкова, доколкото въобще се занимаваш с изкуство, а не си се преориентирала към някаква по-печеливша дейност. И не става дума само за теб. Да си "доброволец" предполага жертване на нещо - на време и енергия, да кажем. При това положение излиза, че художникът не се занимава с изкуство, защото то му е професия или призвание, а прави някаква жертва за обществото. Такова ли е твоето усещане?
- Определено не. За мен доброволността има твърде малко общо с жертвата. Ако вземем значението на думата, то е много просто - добра воля, добро желание, добър дух, добра сила. И по-скоро има общо с онази приказка, която аз обичам да превеждам и да я разказвам в Швейцария - приказката за неволята и братята, които си счупили колата... Тази приказка според мен е емблематична за България. Тръгват юнаците, бащата им казва: ако се случи нещо, да викат неволята. И когато колата се счупила по пътя, те се суетили около нея, викали "Невольо!", но не си помръдвали пръста, чакайки някой отвън да я поправи. Още не сме стигнали дотам да си поправим колата, чакаме някой отвън - Европейския съюз, Америка... А номерът е наистина да вземеш и да си поправиш колата.
- Силният дух, Бенджи, е хубаво нещо, но какво става, когато той не знае как да поправи колата. Защото това не е само въпрос на добра воля, а и на умения, на знания, на много неща. По същия начин художникът, който си знае изкуството, умее да го прави, но не умее да контактува, да работи с формални и неформални институции - това му пречи да прави кариера, в крайна сметка. Той може да има силен дух и добра воля, но какво от това?
- Все пак искаш да поправиш колата, нали? Но не знаеш как и нямаш с какво. От една страна, това "ноу хау" можеш да го добиеш - в днешно време има достатъчно източници на информация или примери за подражание. А от друга страна, колата можеш да оправиш с най-подръчни материали и с повече досетливост. Може би не е нужно да се сменя цялото колело, а само едно клинче да се издялка, за да издържи колелото за известно време...
- За колко време обаче. Опасявам се, че постоянната изобретателност, непрекъснатото кърпене не само изтощават и забавят, но в един момент и ще спрат развитието. Но това е дълга тема, а ми се иска да минем към изложбата "Persomnum". Ти вече си показвала някои от тези работи в Швейцария - как изглеждаха там?
- Беше в галерия "Работилница". И тя наистина е била работилница за метал, която се състои от три пространства. Една стаичка, която сигурно е била офис на работилницата, бях тапицирала до тавана с най-различни платове, килими, черги, части от дрехи, кърпи, шалове от различни времена - семейни реликви или подаръци от приятели. Долу на земята имаше килим, донесен от България, с множество възглавнички и терлички. На една пластмасова щайга имаше телевизорче - домашното ми, разбира се, което показваше тия двете филмчета - "Бенджи 1" и "Бенджи 2", а всички вещи бяха от екипировката във филма. Получи се събиране във фокус. Хората можеха да седнат на земята и изцяло да се потопят в атмосферата. С миризмата включително - на нафталин. Много силна миризма се носеше. Всяка вещ беше един човек. Аз правих такъв пърформанс. Сядах и пишех - примерно "Шал розов, копринен, подарен от Нурди в Тунис". Нурди беше мой меценат, добър приятел, жена му го беше напуснала, тя беше германка. Той беше страстен колекционер на изкуство и мой голям почитател. И се започва историята на Нурди - моето усещане за Нурди. След това, да кажем, "Дясно долу - жълт плат на цветя с лъскава нишка, чиста тревира, купи го майка ми през 1969 г. в Прага, до ден-днешен стои резерва" - или нещо от сорта, и се започва портрет на майка ми. Така зад всяко парче се криеше съдбата на един човек....Защо толкова ме интересуват текстилите - дали е някаква женска слабост, слабост на волята. Текстил има много общо с текст за мен. И аз си плета мрежата, както виждаш.
- Ами да, и от тактилна гледна точка тя е доста разнообразна. В пластовете на всяка творба от цикъла Persomnum графичното и текстилното се спояват в общ "текст" - понякога чрез почти неуловим воал, а друг път в релефна бродерия.
- Смешно е, че още навремето започнах да правя такива леки висящи картини, за да ги пренасям безпроблемно от точка А в точка Б. Жалко е, че нещата не могат да се материализират ей така, като холограми... Аз си ходех с куфарите, с картините, без да трябва да ги обявявам на митниците - никой не подозираше, че това е изкуство. Доколкото знам, така са започнали и монасите в ранното християнство, когато са популяризирали вярата: първите икони са били на плат, за да могат да ги пренасят, увити около тялото, за да не бъдат открити от преследващите ги. И аз така, изживявам се като контрабандист на културни ценности. Но за разлика от истинския контрабандист, не печеля от това, само поемам риска на пренасянето. Не казвам да пренесеш Мона Лиза. Но когато си контрабандист на собствените си творби, това е вицът на цялата работа.
- Много странен разговор водим с теб. Ту мафия, ту контрабанда.
- Може би защото бяхме в "Найлона" до 4 сутринта...
- Като спомена "Найлона", бях много изненадана, че това заведение още съществува - почти непроменено вече 10 години. И "вожда", както всички наричат собственика, е все така на мястото си. Изглежда, че Пловдив е по-склонен да пази традициите си, отколкото София например.
- "Пазя" е съзнателен акт, да опазиш нещо. Пловдив не е много склонен да пази, макар че в него традицията е втъкана, тя е много силна част от канавата му. Но в действителност... Специално случаят с "Найлона" - той е един акт на свободомислие, на добра воля на собственика на това заведение, който не желае да влезе в коловоза, макар това да му е на загуба. И това е пример за един вид пловдивчани, които са чешити просто... Има си единици, които излизат от рамките. И бивайки нетрадиционалисти, запазват традицията. Аз правя точно това всъщност. Не знам на кой му хрумна да ме свързва с авангарда - това си е традиция...
- Е, да, но е нова. Снощи, като ви гледах - някогашните членове на група "Ръб", като слушах официалното откриване, като усещах колко е тачена тази група в града, си мислех, че сега това наистина е традиция - традицията на съвременното българско изкуство. Но навремето се изживяваше като авангард, нали?
- Колкото и да е отстъпническо моето "да", авангардът си върви с младостта. Той е възрастово явление. Защото снощи, като слушах някои от моите колеги, бивши ръбове - кой тича на родителска среща, кой говори за внучето си, аз снимам дъщеря си... Ами да, авангардът е пълен!!!

25 ноември 2005
Пловдив


Разговаря Диана Попова



Разговор с
Албена Михайлова



Албена Михайлова завършва графика в Художествената академия в София през 1984. Член-основател е на пловдивската група "Ръб" (1990-1994), участва във всички нейни акции и изложби. От 1995 живее и работи в Базел, Швейцария. Настоящата й изложба в Пловдив е "сънищна" ретроспекция на последните 10 години. В нея активно участва и дъщеря й Стефания, изминала пътя от "най-използваното дете за изкуство в България" (още от преди раждането й през 1991) до съавтор на майка си във видеоскечовете "Бенджи 1" и "Бенджи 2".