Отваряне в разни посоки

Дни преди провеждането на конференцията "Религия и политика", концентрирана около идеите на Чарлз Тейлър и с участието на Джани Ватимо, издателство "Критика и хуманизъм" както винаги успя да е абсолютно актуално и пусна книгата "Бъдещето на религията", съставена от Сантяго Забала и представяща текстове и диалози на Джани Ватимо и Ричард Рорти.
Но книгата, разбира се, не е актуална просто с появата си в подхдящо намерения контекст, тя е важна със своята свръхактуалност, защото следи днешното, следи състоянията на постмодерния човек, говори за пътищата в днешната цивилизация, за случилото се след модерността, в постмодернизма, че и отвъд него.
В тази книга за днес скандалът си е отишъл. Защото - казват философите - сме във време, когато не е скандално да се говори нито за ликвидиране на религията, нито за вяра, когато няма строги философски основания да бъдеш теист, отричащ науката, но няма и строги основания да бъдеш атеист, отричащ религията. Дуализмите след Дерида не са актуални, но не е актуална и драмата.
Слабата мисъл, за която говори Ватимо, се проектира в тази успокоеност, в по-голямата лекота, няма да я нарека повърхностност. Постмодерният човек се е научил да живее сред полуистини, без тревоги, без утопии за подреденост.
"Бъдещето на религията" обсъжда и въпроса за възраждане на религията. Онова възраждане, което в литературата навлиза през хипнотизиращите новите поколения автори тип Коелю. Но минава отвъд този тип неизречени докрай констатации и пита какво е да се реконструира вярата днес, какво е да се помни и може ли Европа да настоява на християнското си минало. Защото мултикултурализмът предполага памет, но предполага и повече гъвкавост, повече склонност към търсене на общите ценности, не на това, което противопоставя Европа на европите вътре в нея, и на другите "територии" вътре в нея.
След 11 септември внимателното говорене, съобразяването с интеграцията на другите става още по-чувствителен проблем. Търси се новият език, на който Европа да говори със собственото си минало и който да допуска другите религии и другите култури в него. Дошло е може би времето на пострелигиозната култура и на новите граници на Европа. Защото опитът ни винаги е езиков, а съществуването ни - същностно исторично. И когато историчността на езика се развива на терена на интерпретацията, няма как да не започнем оттам.
Диалозите на Рорти и Ватимо не подминават и дебата за състоянието на католицизма, за дебатите, които се водят, за ориентациите на християнството към светското, за да се стигне до заключението, че бъдещето на религията е неотделно от социалното и политическото, с надеждата, че последните могат да бъдат разширени благодарение на религията откъм нови територии на солидарността и милосърдието. А вярата на книгата е, че формата на бъдещето, което ни очаква, зависи от способността на културата да унищожи всички причини за конфликти и да приеме като своя задача програмата за секуларизация. Тази програма би направила невъзможно прибягването до религията за легитимиране на политически позиции и "справедливи" войни и, лишавайки ни от алиби, би ни направила по-отговорни.

Амелия Личева







Думи
с/у думи



Ричард Рорти, Джани Ватимо. Бъдещето на религията. Превод Кристиян Кацори,
ИК Критика и хуманизъм, С., 2005.