Сънувана музика
За първи път чух името на Унсук Чин (1961) през 1996 година в Копенхаген на Световните дни на музиката, които са годишният представителен форум на Международното дружество за съвременна музика и всяка година се провеждат на различно място по света. Тогава, в Копенхаген, изпълниха нейната изумителна композиция "Akrostichon-Wortspiel" (Акростих - Игра на думи) с подзаглавие "Седем сцени от приказки за сопран и оркестър". Спомням си много добре впечатлението, което направи на цялата тази преситена от съвременни звуци публика - в отговор на нейните спонтанни аплаузи на сцената се появи една малко, чупливо сякаш момиче, с дълги коси и кожено облекло, излязло сякаш от филм на Уолт Дисни. Точно така се възприемаше тогава композиторката Унсук Чин - като едно азиатско дете, дошло в света на важните възрастни от Европа, за да им разкаже по свой начин любими моменти от "Приказка без край" на Михаел Енде и "Алиса в страната на чудесата" на Луис Карол. Защото точно тези са творбите, инспирирали нейната акростихова игра на думи - или игра на звуци. Тогава се запознах с нея и оттогава поддържаме връзка.
Унсук Чин живее в Германия, но е родена в Южна Корея. Най-напред учи в Сеул, след това отива в Хамбург и през 1985 г. става студентка на Дьорд Лигети, при когото изучава всичко, свързано със следвоенния авангард. В края на 80-те идва творческата криза, която очевидно й е била необходима, за да избистри своя личен стил или, както тя се изразява, "своя музикален Космос". Оттам нататък пътят е само възходящ.
През 1999 година Унсук Чин вече се изпълняваше навсякъде по света. Нейните издатели от "Boosey & Hawkes" най-отзивчиво предлагат на интересуващите се всякаква информация и музика от Чин (и естествено, не само от нея). Само в Германия гледаха на нея като на екзотично цвете, което като че ли случайно е попаднало в техния сериозен еталонно традиционен и прогресистки свят на музиката. Тогава в разговор Унсук Чин сподели, че германските й колеги много обичат да показват кому къде му е мястото и че на нея недвусмислено са й "съобщили", че е най-добре тя да се занимава с характерните за страната си интонационни модели и да не припарва до техните "патенти". Точният й израз беше: "Искат да те забодат с карфица в някое екзотично за тях ъгълче и да те наблюдават с радост...". Това продължи до идването на диригента Кент Нагано в Берлин, който вече беше почитател на Унсук. И който направи премиерата на нейния Концерта за цигулка с Германския симфоничен оркестър и солистката Вивиан Хагнер.
През 2004 година Унсук Чин спечели американската награда на конкурса "Громайър" за композитор, която възлиза на 200 хиляди долара - това е най-голямата конкурсна награда за музикално творчество в света. Спечели го тъкмо със своя изумителен концерт за цигулка, който и в момента е обект на най-голям интерес по света и към него посягат и други цигулари, въпреки неимоверната му трудност. Посягат, защото това е хубава музика, в която Чин е въплътила отново "своите сънища за онези красиви музикални цветове, в които тя открива и показва своята единствена комбинация." Унсук е казвала също, че обича да работи с числа и комбинаториката в тази насока също носи изумителни естетически открития. И въпреки модерния език, тя остава в сферата на лиричното, на мистичното дори, на играта с тембъра на инструмента и гласа - тъкмо с това "проби" с приказния си Акростих (вж. рубриката "Вградени ноти", която се спира на първия авторски компактдиск на композиторката, издаден от фирмата "Дойче Грамофон" - бел.ред). Периодично Унсук Чин се връща към своите "звукови скулптури", в които гласът материализира емоционалните пориви на композиторката. Освен споменатите композиции - ето и още някои нейни творби: "Механична фантазия" за ансамбъл, "Кала" за хор и оркестър, "Параметастринг" за струнен квартет, "Моят край е моето начало..." за певци и ансамбъл, "Жените на Троя" за хор и оркестър и др.
Издаването на първия й авторски компактдиск бе поредният повод за разговора ми с нея. Чин започна направо с актуалните си занимания:

- В момента се въртя около произведението, което завърших преди време. Това е музика за трима певци и ансамбъл - нарича се "Cantatrix Sopranica". Солистите са два сопрана и контратенор. Вече имаше няколко изпълнения на това произведение - в Лондон, Кьолн, Париж и в Австрия. Очаквам и американската му премиера в Лос Анжелис. Това е едно весело произведение. Състои се от различни по характер кратки части. Всяка от тях е самостойна и във всяка се опитах да покажа всички възможни начини за пеене, които си представям. Което означава, че певците не пеят по нормалния начин, а трябва да пеят с гласове, които изглеждат нешколувани, да изглеждат като сурови гласове. Понякога трябва да пеят, както се пеят йодлери. Дори в една от частите двете сопранки трябва да съумеят да изпеят една китайска народна песен - по начина, по който го правят китайските народни певици - с много високо поставен глас и някои вокални орнаменти.
- Кои са певиците, които решиха, че ще се справят с тези изисквания?
- Едната е познатата ви от "Акростиха" Пия Комси. Заедно с нея тук пее и нейната сестра-близначка Ану Комси - двете пеят сопрановите партии и трябва да ви кажа, че това, че са двете заедно, прави много силно впечатление. Те си приличат и имат подобни гласове. За изпълнението се обличат в много красиви китайски костюми, а контратенорът Андре Уотс стои между тях.
- Може ли да се каже, че "Кантатрикс сопраника" по някакъв начин продължава идеите на "Акростихон-Вортшпил"?
- В известен смисъл двете произведениоя имат нещо общо, но"Кантатрикс сопраника" отива още по-нататък по отношение изразните възможности на човешкия глас. Тук опитвам много неща, които в "Акростихон..." не съм опитвала.
- И като говорим за Акростихон, веднага ми се иска да кажа, че това произведение е озаглавило и вашия първи компактдиск, издадено от "Дойче Грамофон" от серията 20/21 век. Как се случи така, че една композиторка от Южна Корея, която живее в Германия, издаде авторски компактдиск в "Дойче грамофон" - една доста консервативна фирма.
- Чиста случайност беше, че този диск бе публикуван от "Дойче Грамофон". В началото имах дискусия с Ерве Бутри, който е художествен ръководител на ансамбъл "Ентерконтампорен" - Париж. Ние искахме да издадем този диск, защото съм работила много често с ансамбъла и почти всички мои ансамблови пиеси са създадени по поръчка на този състав. В началото идеята беше, и това стана преди 3-4 години, да се издаде във фирмата "Кайрос" - тя бе предимно за съвременна музика. Фирмата прие, но малко след това фалира и това беше много лоша новина. Ние просто не знаехме какво да правим. Проектът направо пропадаше. Но Ерве Бутри продължи да търси варианти. Очертаха се две възможности - "Дойче Грамофон" и една по-малка фирма. Аз не мислех, че ще стане в "Дойче Грамофон", защото е фирмата е много голяма, а и моментът е много неблагоприятен за звукозаписните фирми. И на много известни хора беше отказано от фирмата по тази причина.
- Това имах предвид.
- Да, но ние изпратихме там пиесите, за да ги прослушат, и след 2-3 седмици ми се обадиха по телефона, че има зелена светлина от "Дойче Грамофон". Това беше наистина като сън за мене.
- Това говори добре и за хората от "Дойче грамофон" - че имат добър вкус. Бихте ли ни разказали нещо повече за "Кси" - за електроника и ансамбъл.
- "Кси" бе написано през 1998-1999 година, в последните години на ХХ век, така да се каже, и отново по поръчка на ансамбъл "Ентерконтампорен". Аз исках отдавна да направя нещо за ансамбъл и електроника. И както обикновено, когато имам проект, просто отивам в студиото без някакви предварителни идеи, без планове; и започвам да експериментирам със звуци. Най-напред започнах с няколко клавирни звука при мен, вкъщи, и с тях доста експериментирах; опитвах твърде дълго - няколко месеца. Минаваше времето, а аз нямах още никакъв образ, никаква картина на композицията в главата си. Това беше много мъчително. Един ден правех експерименти със звук, който да се получи сумирано от 80-те струни на пианото - като някакъв вид ехо. Към него прибавих удар по струните - в съчетание с този мултиплициран звук. Съчетани, тези звучности, разбира се с педал, се събираха по един прекрасен начин в звук, подобен на дишане, на вдишване и издишване, след като е записан и миксиран. Това ми даде вече идея как трябва да се конструира цялата пиеса. И аз взех целия изходен материал... всъщност дихателните звуци са обработен клавирен звук от 88 струни - така дойде идеята да започна цялата пиеса от този звук, сякаш създаден от нищо, който се приближава постепенно - заедно с допълнителни звуци към него; и цялото се развива до една голяма структура, построена съвсем органично. Така композирах пиесата.
- Бих искала да ви попитам заглавието "Кси" какво точно означава на корейски?
- "Кси"означава семето от растението, което се посява в земята.
- По повод на това заглавие бих искала да ви попитам каква продължава да бъде връзката между вашия корейски произход и авангардните техники. След като сте усвоили всякакви техники, вие сякаш отново търсите някакви съчетания с корейските си корени. Така ли е?
- Сигурно в "Кси" могат да се прочетат азиатски мисли. Но честно казано, не съм го мислила. Това се предполага, но при мен идва несъзнателно.
- Имах пред вид и това, че в творбите ви преобладава едно "търпение" към детайла, което говори за вашия азиатски корен - сякаш искате да изразите чувствата си чрез някакъв тип йероглифно писмо.
- Може и така да се каже, но не съм се замисляла, наистина.
- Кажете ни нещо за "Двойния концерт".
- Произведението бе създадено веднага, след като написах цигулковия си концерт. И това също беше поръчка от ансамбъл "Ентерконтампорен". В него изразих афинитета си към двата вида инструменти - пианото, от една страна, и ударните, от друга. Исках да ги направя солиращи инструменти - и в това произведение може да се чуе много ясно моят афинитет към "Гамелан"-музиката. Стремях се да третирам целия ансамбъл заедно със солистите като нещо абсолютно общо по отношение на звука.
- Но в произведението, освен звуковите цели, има и много изявена метроритмична игра. Особено във втората част.
- Да, така е, солистите произвеждат съвсем кратки импулси, а ансамбълът ги поема и ги възпроизвежда в по-големи плоскости. Така се създава тази комуникация.
- Унсук, дали вашата кариера по някакъв начин се повлия от наградата "Громайър"?
- Сигурно! Не знам! Защото моята кариера започна дълго преди тази награда. Разбира се, че днес много повече хора знаят името ми, отколкото преди да я спечеля. И това е много важна награда. Но за своя собствен житейски път човек трябва да отчита и свързването на фактите. А при мен този път започна преди 20 години. Това е път, който следвам и по който ще продължавам - със или без награди - за мен е все едно.
- Но все пак наградата помага за вашата известност.
- Аз лично трудно го забелязвам (смее се). Защото си седя вкъщи, на масата в повечето време, и не знам дали хората ме познават или не; това не е толкова важно.
- Прибавили сте към вашите почитатели и диригента Саймън Ратъл? Имаше ли нещо по-различно от обичайното в работата с него?
- Имах в края на април 3 концерта с него. Берлинската филхармония изсвири моя цигулков концерт с Кристиан Тецлаф, който беше дирижиран от Саймън Ратъл. Това беше наистина уникалното преживяване в моя живот - да чуеш свое произведение, изпълнено три пъти от такива супермузиканти... Това не се забравя.
- Имате ли запис от този концерт?
- Още не, но когато получа, ще ви го изпратя.
- Би било много интересно да направим сравнение между Вивиан Хагнер и Нагано и Тецлаф с Ратъл.
- Сигурна съм, че ще откриете много интересни неща. Ще имате възможност, обещавам ви. А също се надявам, че скоро ще мога да дойда в България. Ще се постарая, само още малко синът ми да порасне. И ще дойдем. Благодаря ви за интереса към моята музика.

Разговора води Екатерина Дочева



Разговор с
южнокорейската композиторка Унсук Чин