Христо или Christo?

В началото на събитието

Организацията на събитието е уникална за практиката на Академията. Което ще рече: намерени са спонсори, направени са билбордове и други рекламни материали, организирани са пресконференции за журналисти, дадена е възможност за обратна връзка и т.н. Академията е отворена в желанието си да привлече публика, да популяризира. А също така да признава и институционализира. Защото събитието "Христо и Жан-Клод" е негласно или гласно, осъзнато или не - желание, готовност за институционализация на едно име, което се върти (наред с други имена!) около българските институции, сред художествените и медийни среди с траектории и изменения, които трудно могат да бъдат видени и анализирани поради случайния си, хаотичен характер.
Този именно характер се прояви, или по-скоро започна да се проявява, още в началото на събитието - при първите реакции на медиите и публиката. Освен откриването се състоя и обявената среща-дискусия със състуденти и приятели на Христо Явашев (на 28 ноември, отново в галерията). Тоест, появиха се и започнаха своето публично съ-вместно съществуване онези риторики и езикови еклектики, в които името съществува. И които биха изградили в процеса на "институционализация" публично познат и политически четим образ на Христо Явашев. Биха конструирали наратив (каквато именно е задачата на институциите), който помага или не, продава или не, разпознава се или не се разпознава в политически етикети и марки като "българско", "съвременно изкуство", "европейско", "интеграция", "идентичност" и т.н.
Водещо в съ-вместното съществуване на тези езици и разкази засега е най-вече общото пространство - за сметка на общ лексикален апарат, дебат по него, диалог или каквото и да било друго.
Курирането, рекламата и съдържанието на съпътстващата програма са разработени и съгласувани с Христо Явашев и неговия екип. Който не допуска случайности в която и да било своя изява; проект, изложба и т.н.
Изложбата е разтеглена между проекта Желязната завеса1 в единия й край (с акцент върху изложените работи на Христо Явашев от периода на следване в Академията) и Опакованият Райхстаг2 - в другия. Именно между тези два образа - ясно политически четими за контекста на българската култура - се случва или по-скоро се очаква да се случи онзи диалог на осъвместяване на езиците, който да даде "максимално пълен и конкретен образ".
Между тези два образа на 23-ти ноември група "Ултрафутуро" (в лицето на Олег Мавромати, Катя Дамянова и Антон Терзиев, с помощта на Алла Георгиева) направи акцията "Пре-красно изкуство" - "критика на изкуство, което бяга от обществена ангажираност и обръща внимание върху 'закриването' на действителността с паравана на 'красотата'".3 Акцията се състои в построяване на една врата, умален макет на "Вратите" (Ню Йорк, 2005), чието бяло (за контраст) платно бива изпоцапано с кръвта на художниците. Обвинението на групата е: не-ангажираност, не-политичност. За проекта си обаче, Христо и Жан-Клод "обичат да подчертават, че "Портите" се простират по цялото продължение на Парка - както Жан-Клод казва: 'Хората в Харлем и Испански Харлем ще гледат една и съща творба с хората от 59-та улица.'".4 Голям социален проблем в Щатите в последните години (периода на администрацията на Буш) са именно нелегалните емигранти от Южна Америка, чиито брой постоянно се увеличава. Оказва се, че големите американски компании, банки, застрахователни агенции имат интерес от усвояване на огромната, постоянно увеличаваща се потребителска маса. И заради това създават законови вратички, осигурявайки своеобразен полулегален статут на пребиваване на емигрантите, при който те могат да ползват банкови, здравни услуги и т.н.5 От друга страна обаче, общественото недоволство расте, защото като евтина работна ръка т.нар. хиспано постоянно свалят нивото на заплащането и ограничават възможността за работни места. В резултат се създават групи емигранти, слабо говорещи английски, изолирани в общностния си живот, които съвсем не са топло приети от "безпроблемното" мултикултурно "американско" общество. Така, от гледна точка на социалните напрежения в Америка, казаното от Жан-Клод е не просто неслучайно, но и истински политически ангажирано. Изкуството им носи (и в този конкретен случай) онази "помирителна" мисия, която проблематизира и прекрачва граници и различия: между култури ("Чадърите", Япония - САЩ, 1977-1978); исторически периоди (Райхстага); времeна (нереализираният проект "Мастаба"), до чисто природни граници, като суша - вода ("Опакованият бряг", 1968-1969). Мисията на изкуството да носи "красота", която да събира и възхищава, далеч не е, оказва се, една аполитична и де-ангажирана мисия. Не и в нашия свят.
Очевидно е обаче, че политическото послание на работата на Христо и Жан-Клод не е достатъчно четимо в българския културен (и политически) контекст. Затова и Христо Явашев е наречен Кристо в статията на Боряна Росса. Кристо, защото е чужд на нашия контекст, защото не е български художник по начина, по който групата заявява и говори за българско съвременно изкуство. Една националистична риторика на говорене, която открито заявява себе си.
Пример за това беше проведеният спор между "Ултрафутуро" и Яна Костова за заглавието на изложбата на Руен Руенов "Акционизъм в България? Поздрав към Виена!". На дискусия в Софийския университет (27 ноември6) за проблемите и пазарите на визуалното изкуство в България, членовете на групата заявиха, че заглавието е нерелевантно, защото предполага, че акционизмът в България е плод на чуждо влияние и в този смисъл не е самобитно, специфично български. Употребата на български в този контекст, който стои на същата позиция, от чиято гледна точка Христо Явашев е не-българският Кристо, е много проблематична.
Националистичната й основа е добре познатото културно клише - същото онова, което "построи" Берлинската стена, издигайки Желязна завеса между Изтока и Запада. Или с други думи: между Наши и Ваши, Свои и Чужди.
Разгръщайки броеве на в. "Народна култура" от 1957 (една година след като Христо напуска България), не може да не направи впечатление същата тази употреба на "български", за почти всеки и всяка "художествена проява", отразена на страниците на вестника. Същата употреба на думата може много ясно да се види в статия на Владимир Гаджев години по-късно на страниците на в. "Отечествен фронт", 1990.7 Тя може да се проследи до изключително конвертируемата й употреба на страниците на пресата в България, или в дискусионни интернет пространства.8 Разбира се, тя носи със себе си специфични атрибути, а липсата й - специфични дефицити и обвинения. Например: Този, който не е български, а чужд, не притежава необходимите качества да бъде признат. Той е или плагиат, или дезангажиран, аполитичен, или корумпиран и т.н. Странна е близостта на всички тези определения с характеристиките на думата "буржоазен", излязла от употреба поради промяна на лексикалния апарат след 1989. (Между другото, в един от форумите, които цитирам, я има употребена и тази дума.)
Негативността се дължи като че ли на неизменно присъстващото съмнение в "шпионската", скрита страна на маскирания като приятел враг, на преструващия се за Наш - Ваш. Сценарият на това съмнение се прокрадна и на срещата със състуденти и приятели на Христо Явашев. Разговорът беше съсредоточен върху спомени от детските и студентски години. Начало и център беше текстът на Ива Хаджиева "Детето Христо", публикуван през 1993 на страниците на в. "Култура"9. В него обаче, сред приятните и забавни спомени се прокрадват и интересни заключения: В игрите ни той беше просто един истински режисъор, организатор, художник и артист, и всичко това без усилие, с усмивка, с едно чудесно чувство за хумор; без амбициозността на децата отличници, без ревността на децата лидери, без грубостта на децата побойници. Просто той беше магнит, който ни привличаше и ни обливаше със светлина и радост. Или. Това беше най-интересното дете, което съм срещала през живота си. При него играта не беше никога еднопланова. Тя беше всеобхватна.
Промъкващите се по силата на навика лексика и патос са специфични. Те също са добре познати културни клишета. Онези, които в едно друго време чертаят образа на "позитивния", положителен герой. Той има също свои характеристики: лидерство (още от малък), което го отличава от всички останали; свръхразсъдливост за възрастта си, с която изпреварва времето и учудва; всестранно развита личност е, която притежава талант с огромен размах, върху който работи неуморно. Същевременно обаче е с крехка, добра душа - почти аскетична, невероятна сърдечност, винаги готов да помага. Така в приятния разговор на чаша вино и стари снимки в галерията започнаха да се прокрадват думички и изрази като: "приличаше на духовник", "най-добрият", "имаше един глад за работа - и физически, и духовен", "можеше да вижда като орел", "апостоли", "култът към новата визия", "не търсеше лесното". Истинските истории - живи, приятелски, човешки - неволно се вкараха в употребата на познатата наративна машина, която в крайна сметка "произведе" един познат положителен, "политически" герой. Образ не нов, а стар - преупотребен.
Оказва се, че в "организираното" от Христо Явашев и Жан-Клод пространство, в което самият той липсва (физически), се случва това, което съществува като запазена марка Christo and Jeanne-Claude - Комуникация. Независимо дали е осъзната или не като такава, условията за осъществяването й са там. Комуникация между непримирими страни, които се оказват еднородни в произхода си. Между различни времена, които съществуват в едно културно поле. Пресичат се в институции и политики, разкази и лозунги, без да знаят себе си.
В това пространство между Желязната завеса и Райхстага: Се четат силно, на висок глас съпричастните писма на отсъстващите Меглена Кунева и Сергей Станишев, лее се кръв, разказват се спомени, търсят се корени... Или - познатият сценарий. А той съвсем не е очевиден и безпроблемен. Сценарият на като че ли винаги начеващото прехождане. Към какво?

През април тази година Иван Мудов "откри" Музеят за съвременно изкуство в България10. Основен фокус на широкопроведената кампания бе името Христо Явашев, използвано като медийна стръв. Оказа се - работеща. Съвсем не случайно. Фикцията, лъжата, оказалото се празно пространство на гара Подуене не е трик на надлъгване, а въпрос, който обаче в себе си крие и отговор - един от възможните. Не просто: защо нямаме. Нямаме, защото не сме наясно кое е съвременното българско изкуство? То българско ли е? И какво в крайна сметка значи българско? "Откритият" музей, както всяка друга институция (Академията също), би произвел някакви разкази, би съставил картина. Която, ако използвам спекулативно думите на Иван Станев (друг, завърнал се в Родината "българин"), би участвала в "един голям пазар на смисли". В този "пазар на смисли" произведеният разказ, наратив, би имал свое съвсем конкретно участие, съвсем конкретен интерес. И той би бил не патриотичен, а политически.
В този смисъл институционалното усвояване (или присвояване, под една или друга форма) на името "Христо Явашев" за нас е политически интересно - в качеството му именно на осъзнато търсещо своя интерес.
А той се появява някъде в разкъсването на затворения кръг "Вошчев чете Вошчев" (Иван Станев "Изкопни материали"). В който препрочитаме отново себе си - сякаш като други.

Владия Михайлова


P.S. Настоящият текст, разбира се, също има своето ограничение - В началото на събитието.


Владия Михайлова е завършила Културология в Софийски университет "Св. Климент Охридски". Магистър е в специалност "Изкуства и съвремемнност", СУ.
Събитието е откритата на 22 ноември изложба "Христо и Жан-Клод" в галерия "Академия". Изложбата ще продължи до 14 януари и има съпътстваща програма от беседи, лекции и прожекции на документални филми. Заявената публично цел на Академията е, освен да набави средства за новата си сграда (за която вече има спечелен архитектурен конкурс), преди всичко да запълни информационната празнина за "тази знакова фигура". Със събраните в периода на събитието материали ще се създаде специализиран "отдел" в библиотеката на Академията, който се стреми да даде "максимално пълен и конкретен образ на едно наистина емблематично явление в съвременното изкуство".


1 Стена от петролни варели, с които е преградена ул. "Висконти", Париж, 1961-62 г.


2 Опакованият Райхстаг, Берлин, 1971 - 1995 г.


3 "Изложба на Кристо и Жан-Клод в Художествената академия?", с автор Боряна Росса (член на групата), http://bulgaria.indymedia.org/
newswire/display/
5828/index.php


4 "Both artists like to point out that "The Gates" extends throughout the Park - as Jeanne-Claude puts it, "People in Harlem and Spanish Harlem will see the same work of art as people on Fifty-ninth Street"", "The Gates to the City", by Calvin Tomkins, "The New Yorker", March 29, 2004, p.77


5 могат да се намерят множество статии по темата основно в бизнес списания.



































6 дискусията се проведе по изследователски проект на катедрата по Културология. Свалените записи ще бъдат на разположение скоро в библиотеката на катедрата.

















7 Гаджев, Вл. "Нови остове, опаковани в слънце", в. "Отечествен фронт", 16.02.1990 г.


8 някои от потребите можете да видите на: http://www.radiovarna.com/
index.php?pg=events&subpg=41, http://www.dnevnik.bg/
show/Default.asp?
storyid=174534&rubrid=5, http://bulgaria.indymedia.org/
newswire/display/
5828/index.php и т.н.












9 бр. 7, 12 февруари, 1993 г.
































































10 Проект на Иван Мудов в рамките на "Визуален семинар"