Към фрагмента нефрагментарно

Да не дефинираш нищо е сред задълженията на скептика. Но как можем да се противопоставим на самоувереността, следваща и най-обикновената дефиниция, която сме открили? Да дефинираш е най-закоравялата от нашите лудости и трябва да се е родила с първата дума.
Е. М. Чоран

Камелия Елиас е с румънски произход, но работи в Аалборгския Университет, Дания, като изследователските й интереси обемат респектиращото пространство от литературната теория, през сравнителна западноевропейска литература до интердисциплинарни културни явления. Конкретно в областта на литературознанието, интересни са заниманията й с жанрови проблеми на понятия като фрагмент, афоризъм, епитаф, епиграф. Част от тази изследователска линия е и дисертацията й "Фрагментът: Към история и поетика на един перформативен жанр", издадена като книга през 2004 година. В нея Елиас се е заела да развенчае неизменното асоцииране на фрагмента с идеята за част от цяло, което съпътства критическия дискурс по въпроса от самата етимология на латинската дума fragmentum (остатък, парче) до най-новите изследвания, избирателно разгледани и критически оспорени от авторката. Нейното настояване е, че фрагментът следва да бъде разглеждан и отвъд опозицията част-цяло, доколкото метатекстовият поглед изисква концентриране върху функционалността.
На това основополагащо деление между фрагмента като текст (или биването му) и фрагмента като корпус от критически текстове върху жанра (или ставането му) отговаря и самата постройка на книгата, която е организирана в познатата, но отлично работеща тук схема на координатната система - с хронологично последователна историческа хоризонтала и пресичаща я поетическа вертикала. Идеята-двигател на изследването, която Елиас не без основание вижда и като свой основен принос към проблема, е идеята за перформативността като функция на фрагмента, перформативност, най-отчетливо открояваща се в пресечната точка между двете оси ('поетика на перспективата' и 'поетика на жанра' в терминологията на Елиас). На базата на тази идея, разглеждайки фрагментите като актове, книгата гради стройна и симетрично подредена, бихме могли да кажем даже анти-фрагментарна, таксономия с 10 основни типа фрагменти, обединени в две основни групи. Първата от тях е диахронно построена и разраничава 5 вида фрагменти, характеризиращи се с латентна перформативност: принудителен (върху текстове на Хераклит), фрагмент на съгласието (Фридрих Шлегел), редундантен (Луи Арагон), повторителен (Гертруд Стайн) и решителен (Емил Чоран), а втората е синхронно ориентирана към постмодерни текстове с активна перформативност, варираща в следните типове: екфраза (Марк Тейлър), епиграма (Марсел Бенабу), епиграф (Гордън Лиш, Жак Дерида), емблема (Авитал Ронел, Никол Бросар), епитаф (Дейвид Марксън). Симетрията в тази типология е консистентна и добре обоснована в собствената си логика, а широката култура на изследването му придава допълнителна стойност и отвъд конкретната проблематика. Това, което донякъде се изплъзва, ако се върнем към началния цитат, е може би именно недефинируемата окончателно природа на фрагмента, доколкото спрямо нея избраната в книгата гледна точка е само една от възможните. В това отношение освен с находчивите отговори, които предлага, изследването е не по-малко ценно и с важните въпроси, които поставя.

Калина Захова

Редактори на рубриката Дарин Тенев и Миглена Николчина






Хетерологии


Elias, Camelia, The Fragment: Towards a History and Poetics of a Performative Genre,
Peter Lang Publishing Group, 2004, 410 p.