Национализмите български
Тук изобщо не поставям под съмнение необходимостта от подобни организирани усилия за повдигане духа на нацията. По-скоро, питам се за крайния ефект от тези усилия и дали изобщо може да се "организира" нещо подобно; и какви трябва да са средствата, с които да се постигне една толкова значима цел...
Какво всъщност се случи? Лично аз като участник в теоретичната конференция от първия ден и кръглата маса "Родолюбие и историческа памет" от втория (Деня на Будителите) отново натрупах тъга. Тъга, защото е твърде рисковано - когато се дебатира по проблемите на днешната ни национална идентичност - да се претендира за чисто научен анализ... Тази тема, казах аз първия ден, предполага и чувство за социална отговорност, морален ангажимент. Такава е мисията (и обречеността) на интелектуалеца. Редно е учените да напуснат кулите си от слонова кост и да седнат на една кръгла маса - заедно с политиците и всички онези, които се считат за "гражданско общество". И да намерят езика, на който да "преведат" сложните теории. В края на втория ден си мислех с още повече тъга колко невъзможна е тази мисия - и изобщо необходима ли е? Може ли ученият да се откаже от собствения си професионализъм, чийто основен инструмент е т. нар. "обективен анализ"?...
Същевременно, трябва ли на младите хора, които в Деня на народните будители са пристигнали в София от всички краища на страната, за да почетат празника, като актуализират положителните ресурси на националната идентичност (чрез историята ни, чрез културното наследство, чрез местата на паметта, а дори и с помощта на една актуална институция на властта) - трябва ли точно в този ден някой "много умен" (отрицателно клише, появило се по време на дискусията) да им разяснява, че нацията като исторически формат на човешка идентификация ще изчезне (в един далечен и дори не толкова далечен план) така, както всъщност и се е зародила - не много назад във времето през последните две столетия. И че ще съществуват други форми на самоидентификация, които ще бъдат по-важни за индивида... Макар тези анализи да са поне с двадесетгодишна давност, но каква лоша новина точно в този ден, също толкова лоша, като "новината", че Константинопол бил паднал под натиска на османлиите, предизвикала остро вълнение в един западноевропейски университет - както твърдят очевидци на тази случка съвсем наскоро.
Можем само да се питаме кое е по-далновидно: да правим обективни анализи на онова, което ще се случи след 100-200 години, или да решим какво да правим междувременно в оставащото време, което всъщност никак не е малко... А, от друга страна, трябва ли така нареченото "научно мислене" да прави компромиси в името на социалната хармония, особено щом нашата мисия е да просвещаваме... Но от трета страна, всяка една нация има своите върхове, своите победи и своите празници - иначе не би била нация... какво лошо в това да ги познаваме и да се гордеем с тях? В определена доза този национализъм е здравословен и дори задължителен, и то точно днес, малко преди да се приобщим към една по-голяма наднационална формация.
Всъщност, струва ми се, че дори и такива едни компромиси нямаше да спасят замислените мероприятия от чувството за дълбоко разминаване между: учени и учени; учени и лаици; млади и стари; политици и граждани; космополити и националисти. Защото в края на втория ден стана явно изначалното недоверие на младите в смисъла от подобен дебат (той изглеждаше неубедителен, дори само защото е политическа инициатива, а младите изразяваха недоверие към българската политическа класа, която в продължение на близо две десетилетия пренебрегва проблемите на младежта); съмнение в неговия замисъл (заради някакви европейски пари); притеснения за бъдещето на българската нация ("ако разсъждавате така, наистина няма да я има след 100 години нашата нация" - бурни аплодисменти...) За какво говорят всички тези дебати всъщност? Вън от съмнение е, че самото това свръхсъсредоточаване върху себе си като национална общност говори за криза на националната ни идентичност. Източниците на тази криза са много - те са в изгубените петнадесет години, в емигриралите около милион предимно млади българи, но още по-лошо - в останалите без социално зададена перспектива за успех два и половина милиона от средните поколения... За пенсионерите да не говорим. Това най-общо ни позволява да определим днешната криза на националната ни идентичност като едновременно синхронна (в съпоставка с други нации и култури) и диахронна (в съпоставка с миналото, което в много отношения и за мнозина днес се възприема като загубения Рай на гарантираната сигурност).
Освен това радикалната социална промяна означаваше за българина не само смяна на икономическата и политическа парадигма, но и на международните партньори: на мястото на Съветския съюз, СИВ и Варшавския договор приоритетни станаха Европейският съюз, НАТО и САЩ. Това на езика на социологията означава навлизане във (или поне стремеж към) нова референтна група (нови "значими други"), но също така и налагането на нова, различна система от критерии, по които става съотнасянето с тях. При това, от гледна точка на дългосрочната историческа перспектива, тази радикална промяна се състоя доста наскоро след предишната подобна голяма промяна: само половин век дели "Девети септември" от "Десети ноември". Не е възможно това да не се отразява върху вътрешния баланс и да не дестабилизира ценностните ориентири на по-голямата част от българското население.
И тъй като критериите и стандартите отново са задават отвън, постепенно "чуждото" започва все повече да се оценностява, да придобива особена, гарантирана от само себе си, привлекателност, докато "своето" се подлага на съмнение и щателна проверка и получава равноправен статут единствено посредством мнението на чужденеца, от което ставаме все повече зависими...
Съществуват множество механизми в публичната сфера, които възпроизвеждат тази травматична реакция на взиране в себе си през очите на другите: телевизионни предавания, обществени дискусии, интервюта в медиите с новопристигнали у нас чужденци, в които неизбежно се интересуваме какво впечатление сме оставили... При това сякаш не е важен статусът и значимостта на интервюирания чужденец, самата му чуждост е изведена в статус, гарантиращ качество. Тук не става дума за естествения механизъм на утвърждаване на идентичността в диалог с другите, описан добре от Чарлз Тейлър, а за болезнена зависимост от чуждото мнение, която непрекъснато търси одобрение, за да повярва в самата себе си. Това може да бъде характеризирано с термина самоколонизация на културата, използван от Александър Кьосев (1998) по повод вноса на образователни стандарти по време на българското Възраждане, но в много голяма степен приложим към днешната ситуация.
Кризата се предизвиква и от сравнението с другите - онези, които са някъде непосредствено до нас, не са по-образовани, нито по-умни, но живеят значително по-добре... (Тук съзнателно възпроизвеждам типичните клишета, чрез които се мисли проблема). Сред "значимите други" ключова фигура се явява Европа. Интересът към нея обаче не е непременно пряко свързан с отключилия се процес на самопознание, който определихме като криза на идентичността, а по-скоро обратното - интересът към Европа допринася за релативизирането на себе си.
Европа, и по-точно Европейският съюз, ни интересуват (и отново имам предвид публичното представяне на проблема) от гледна точка на геополитическото бъдеще на страната. "Накъде вървим ние?" обаче е неминуемо свързано с въпроса "Всъщност ние кои сме?". Въпросът за Европа на практика е до голяма степен въпрос за самите нас. И докато търсим отговор на първия въпрос, доразвивайки и фиксирайки своята представа за Европа, едновременно променяме и представата за самите себе си. Така, въпреки до голяма степен положителното си отношение към влизането ни в ЕС, "откриването" на Европа за българина протича като временна загуба на себе си. От друга страна, възжеланата Европа,представена като Европейски съюз, се възсъздава в българското медийно пространство като доминанта в напълно несиметричната взаимовръзка с България: образът на ЕС - Брюксел е наситен с преобладаващо "мъжки" асоциации, разпространени в традиционните общества: силна, могъща, даваща или не даваща; позволяваща или забраняваща; ту отваряща се, ту притваряща вратите си; окуражаваща, снизходителна или мъмреща - но във всички случаи - активната страна в тази взаимовръзка, в която ние сме най-често пасивни, съгласяващи се, търсещи одобрение и потвърждение на собствените си намерения за действие; молещи, очакващи, изпълняващи чужди решения. Така в тези дихотомни взаимоотношения, в които е останало твърде малко социално и символно пространство за собствено действие, образът на Европа/ЕС по необходимост участва в деконструкцията на нашата национална идентичност.
Изпаднали в зависимост не само от външното мнение, но и от външните заеми, засега получаваме очакваното признание от Значимите Други в Брюксел или Ню Йорк като контролни жизненоподдържащи дози лекарство, при неотменната опасност да бъдат прекратени. Националната драма на търсене-на-себе-си едва ли щеше да е толкова дълбока, ако не беше съпроводена от неистовата икономическа борба за търсене-на-спасение-за себе-си.
И така, възможен ли е все пак общ език, възможен ли е нов национален консенсус? За съжаление, "старите космополити" не успяха да обяснят на "младите националисти", дошли на кръглата маса, че твърдението за изчезването на нациите в далечна историческа перспектива не вещае смърт на българската нация, нито "отродяване" на нейната самобитност - и не просто докато има поне един българин на тази земя, а дотогава, докато хората по земята се възприемат и разграничават помежду си по своята национална принадлежност...
Българите ще продължават да бъдат българи, докато французите се възприемат като французи, американците (каквито и да са техните корени) - като американци и т.н. Но още по-важно (и по-тревожно): българите ще продължават да се самовъзприемат като българи, докато "другите" ги разграничават от себе си именно като рискова национална група. Защото няма по-мощно гориво за национализмите в края на XX и началото на XXI век от нереализираните докрай права, от изкуствено издиганите прегради, от недопускането до определени социални пространства. Всичко това предизвиква самозащитния рефлекс на отграничаването и дори капсулирането на нереализиралия се, недопуснатия, маргинализирания. Може би именно това спонтанно се чувства от привържениците на самоотбранителния кръг, наречен "Атака". И може би именно поради тази причина това движение стана достатъчно популярно, за да има представители днес в парламента.
Същевременно, логиката на интеграцията предполага предварителна диференциация, предстоящото членство на България в ЕС поражда необходимостта ясно да се самоотграничим (да довършим собствения си образ, да изградим позитивна национална самоидентификация), преди да отворим националните си граници... И тук в този спонтанен опит за национално ре-валоризиране прекомерно много надежди се възлагат върху историята. Действително, прав е Ян Асман, когато твърди, че обществата се нуждаят, на първо място, от минало за своето самоопределение, подкрепяйки се с мнението на египетския изследовател Мухамад Хайкал, според който "Една нация е жива само тогава, когато успее да съживи миналото си". Това "съживяване" предполага много и разностранни усилия, и то не само на специалисти в областта на историята, а и не само на експерти изобщо, а на цялото гражданско общество. И именно това е другата мисия невъзможна - защото не може да се решат проблемите на националната идентичност, ако не бъдат преди това решени проблемите на нацията; не можем да очакваме да излезем от кризата на идентичността, преди да сме преодолели икономическата и социална криза. Ако идентичността се корени в миналото (за нациите - в историята и националната митология), то нейното преживяване става чрез настоящето - то се изразява като чувство за психосоциално добруване, според Ерик Ериксън, а негови най-явни спътници са чувството, че си у дома си в собственото си тяло (или в собствената си Родина - ще допълним ние), сигурността, че знаеш къде отиваш, и вътрешната убеденост в очакваното признание от тези, които имат значение за теб. Именно това чувство е травмирано за българина днес и на фона на голямата национална неувереност историята и културното наследство са възможна опора, патерица, която обаче сама по себе си не може да гарантира изправения вървеж на нацията.
И все пак, когато на следващия ден "младите" споделиха с мен възторга си от възможността да участват в това събитие, където се видяха със свои връстници от цялата страна; от срещата си с президента, чиито деца също учат в България; от концерта, на който пяха и танцуваха заедно с участниците на сцената, без да забележат дори факта, че в танцовата група за фолклор наравно с останалите умело тропаше ръченица и един млад метис (глобализация, все пак... а и какъв по-добър символ на гражданската нация, в която сите са българи, щом са се хванали на хорото...) - си помислих, че тъгата само понякога означава мъдрост, а младостта има своите собствени основания.

Светлана Христова



Два поредни дни (включващи и Деня на будителите) концентрираха вниманието на учени, активисти от неправителствения сектор, политици и младежи върху темата за националната идентичност, националните интереси, родовата памет, родолюбието...
На 31 октомври в НДК се състоя теоретичната конференция "Национални интереси, национална идентичност и европейска интеграция", организирана от Института за философски изследвания към БАН, Тракийския научен институт, Македонския научен институт, Сдружението за национално самосъхранение и ИК "Христо Ботев". На 1 ноември беше организиран грандиозен национален младежки събор "Съхрани българското, бъди българин!", включващ и две кръгли маси. И двете събития бяха под егидата на президента. Всъщност това е само част от поредица подобни инициативи, които вероятно ще се сгъстяват през изтичащите месеци преди януари 2007. В крайна сметка, ставаше и ще става дума за "необходимостта да се повдигне духа на нацията".