Тесто
Както повечето жители на нашия град знаят, преди една година пристигна и се установи пекар на име Йосиф Прасат, при когото оттогава всички се стичат за хляб и бог знае какви чудесии от тесто. Семейството му също пристигна няколко месеца по-късно: дъщеря на четиринайсет години - Дипа-Мария, и съпруга с двама наскоро родени близнаци. Говореше се, че са от Индия или Пакистан, макар че собственото му име беше Йосиф, добре и отдавна известно име по нашите земи. Госпожа Прасат беше погълната най-вече от децата, но Дипа-Мария толкова добре се справяше, когато не беше на училище или с приятелки, че веднага, щом търговията на мъжа й потръгна, тя се зае да направи първо само витрина, а впоследствие и малък магазин над пекарната на мъжа си. Сега имаше място, където хората да се задържат на приказка, а и да видят все по-неустоимо привлекателните изделия, които сякаш се множаха с всеки изминал ден.
Уханието, което се разнасяше в магазина, не можеше да се сравни с нищо. Дори хора, които нямаха специално намерение да купуват, се отбиваха за миг, за да поемат от топлия, лек и уханен, напоен сякаш с храна въздух, чието вдъхване, твърдяха някои, едновременно те нахранва и ободрява.
Постепенно стана така, че виждахме повече госпожа Прасат и все по-малко господина. Знаехме, че той приготвя всичко, което минаваше от нейните ръце в нашите, че той е там някъде, малко по-надолу и малко по-встрани, но това знаене някак изчезваше с времето и оставаше само разнасящото се незнайно откъде точно ухание. Понякога и Дипа-Мария се мяркаше край майка си и тогава се питахме кой ли е с близнаците. Но от майката и дъщерята се излъчваше такова уверено спокойствие и някаква чуждестранна сигурност, че беше достатъчно да видиш лицата им, за да се изпълниш с необяснимо доверие, че всичко е наред.
В годината, в която се настаниха в нашия град, семейство Прасат направиха най-хубавата украса за Коледа. Дори повечето от нас бяха учудени, тъй като не очаквахме индийци да са така подготвени за Коледа. Но това беше само в първия момент, после си обяснихме имела и светещите прашинки с търговски трик. Имаше споделено обяснение и толкова; и все пак, някак си с това въпросът не се изчерпваше. Няколко хлебчета и кифли със свещички с червени панделки не можеха да направят разликата не само с други пекарни в града, но и с много други места в града.
На тази първа за семейството им в нашия град Коледа госпожа Прасат постави три изящни кръгли ковани маси в магазина и през повечето от времето хората стояха прави да чакат седналите да станат, за да заемат местата им. Загадъчната привлекателност на мястото тогава пак произвеждаше думи като мода, ново и други понятни за всички мнения, необходими и достатъчни за момента. Дори тези от нас, които никъде другаде не поставяха и троха от тестено изделие в устата си, тук идваха като в някаква извънмерност да го направят, и то без да са съвсем наясно какво правят.
После се заговори, че изделията на семейство Прасат са особено здравословни, от тях не само не се пълнее, но и са пълни с енергия и са достатъчни няколко хапки, за да си сит и бодър през целия ден. Другите пекари и сладкари в града отначало се опитаха да възпроизведат нещо, което се виждаше като модел на семейство Прасат, после разбраха, че възпроизвеждането на това, което е видимо за всички, не е достатъчно, за да станат дори техни конкуренти. И стана така, че големи инвестиции бяха направени нявсякъде из града - от кафетериите и щандовете в търговските центрове до ресторантите и малките квартални пекарни - без това да представлява дори и крачка на приближение към Прасатови.
Най-достъпният за съгражданите ни член на семейството беше Дипа-Мария, защото тя беше ученичка в десети клас на местната гимназия. Очевидно семейството й не живееше отскоро в страната, тъй като всички говореха с акцент, но достатъчно добре, езика ни. Това се отнасяше дори в по-голяма степен за Дипа-Мария, която, освен друго, се оказа и най-добра по математика в класа си. В училището тя си създаде приятелства без много усилие, защото незнайно как винаги се оказваше човекът на ситуацията. Този особен тип интелигентност, която не минаваше през думи, а през жестове, я направи желана навсякъде. Тя не се опитваше да посочва себе си като другите, а по-скоро посочваше тях, като им даваше да разберат, че вече е схванала какво им е нужно и какво желаят. Добрата фея, няма що, казваха за нея отначало някои от най-фукливите, но после и те се подадоха на нейната убедителност. И напълно я приеха, сякаш тя никога не беше идвала от някъде.
Семейство Прасат така и не наеха бавачка за близнаците от града. Когато Дипа-Мария завърши гимназията и се приготви да замине да следва в Бомбай, където имаха близки роднини, двете момченца можеха да бъдат видени в магазина с майка си. Нито бяха боледували, нито бяха ги водили на лекар, което звучеше като потвърждение на мълвата за здравословните хлебчета. Това, че тихата и скромна Дипа-Мария щеше да се отдели от родителите си, учуди някои от съгражданите ни. И то, за да отиде толкова далече. Но за нея това не е далече, а близко, казваха някои, тя си отива вкъщи. А вкъщи никога не е далече.
Така минаха още две-три Коледи, за които Дипа-Мария не се връщаше при семейството си. Идваше си обаче през лятото и работеше както в пекарната, така и в магазина. Но най-вече се грижеше за братята си, които сега бяха на шест години и в края на лятото щяха да тръгнат на училище. Докато ги извеждаше в града, всички забелязаха, че неусетно и някак скромно се беше превърнала в красавица. От тези, след които хората се обръщат.
Говореше се, че за тази седма Коледа от появата си в града семейство Прасат ще разширят магазина си и по-точно, че са купили едно партерно помещение през една къща от пекарната. Но слухът не се потвърди и когато познатите украси се появиха за пореден път, с тях дойде и обяснението, че семейството няма излишни пари, след като дъщеря им учи в чужбина. Макар че в техния случай не се знаеше какво точно е чужбина.
Така или иначе, всичко изглеждаше като през първата зима на семейството в града. А през зимата, особено когато има сняг, въздействието на току-що изпечено тесто е замайващо. На витрината имаше разнообразни неща, но всеки, влязъл веднъж вътре, забравяше да избира и сочеше напосоки, само и само по-бързо да поеме в ръце призведенията на господин Прасат.
За тази Коледа се разнасяше и друг слух - че се очаква посещение на Дипа-Мария; и този път слухът взе ето какъв обрат.
В един заснежен късен следобяд, два дни преди Коледа, момичето пристигна на гарата. Слезе на перона с други трима пътници, с един от които се беше запознала и бяха разговаряли в купето. Той беше малко по-възрастен от нея младеж, който също се връщаше за Коледа в семейството си. Каква Коледа, това му изглеждаше повече като наказание, но срещата му с Дипа-Мария преобрази всичко.
На излизане от гарата младежът видя как спътницата му кимна на вестникарчето и сама пое пътя към дома на родителите си в тълпите от все по-гъсти снежинки.
На другия ден около обяд младежът от влака се появи в магазина на Прасатови и попита за Дипа-Мария. Госпожа Прасат удивено повдигна вежди и напевно му отговори, че Дипа-Мария не е тук.
В първия момент младежът, който се казавше Тома, отстъпи назад, за да пропусне следващия клиент, и остана онемял. Помисли, че не са се разбрали добре, издебна удобен случай и повтори въпроса си, като допълни, че снощи заедно са пристигнали. С Дипа-Мария? - вдигна отново вежди госпожа Прасат. Сигурно не е била тя. Но тя нали е в града? - продължи да настоява младежът. Не, не е, отвърна му госпожа Прасат.
Тома се опомни на тротоара пред магазина не само защото вътре непрекъснато трябваше да сменя мястото си, но и се оказа неусетно изтласкан от непрекъснатия поток от хора. Замисли се дали наистина не греши, замисли се дали да вярва на себе си или на госпожа Прасат. Усъмни се и в двамата последователно - ако той грешеше, Дипа Мария не само я нямаше, но и той не я беше срещал, а ако майката грешеше, това означаваше ли, че Дипа-Мария е тук? И къде е това тук?
И можеше ли майката да не знае, че дъщеря й е тук, и можеше ли той да е взел друго момиче за Дипа-Мария? Или пък друго момиче се е представило за Дипа-Мария? И накрая му хрумна друга, най-непонятна възможност - Дипа-Мария е изчезнала снощи между гарата и този момент.
Така и си тръгна в ума с наклоненото в едната или в другата посока (не знаеше в коя) изречение "между гарата и този момент". Или, обърна го по-късно Тома, "между снощи и магазина на родителите й". Повдигаше му се от миризмата на тесто.
Ако Тома беше друг двайсет и пет годишен младеж, а не Тома, той вероятно щеше да поговори с родителите си или с приятели, щеше да се върне при семейство Прасат, дори щеше да отиде в полицията. Но Тома беше Тома и не направи нито едно от тези неща. Вместо това отиде на гарата.
Когато излезе на същия перон, на който вчера бяха пристигнали с Дипа-Мария, осъзна, че часът е същият като предишния ден и влакът в 17.30 всеки момент ще пристигне. Дори се виждаше в далечината.
Тогава Тома получи толкова силен пристъп на сърцебиене, че едва не припадна. Прекоси бързо чакалнята и излезе откъм града, преди още влакът да е спрял. Искаше някъде да седне или, още по-добре, да легне, но нямаше друго място, освен заснежената улица и припадащия здрач. И Тома коленичи и бавно легна на земята в мрака, като сви колене и ръце към гърдите си. Малко по-късно, и за щастие, един по-смел минувач го разтърси, Тома дойде на себе си, прибра се вкъщи и се затвори в стаята си.
Там продължи да размишлява, но вече, както му се стори, с по-трезв ум. Имаше още колко възможности на това, което преживяваше? Много, неизброимо много... ето още само една - Дипа-Мария е в града, но не иска да се появи при родителите и братята си, или поне не вчера, а може би днес, или утре..., или който и да е ден до края на вечността. Или пък момичето от влака само се е представило за нея, за да му изиграе шега, и сега обаче той няма възможност да провери, защото не знае къде да го търси. А дори и някой ден случайно да го срещне, какво би могъл да каже - защо се представихте за Дипа-Мария, след като не сте, а тя би могла да му отвърне - но аз съм Дипа-Мария, или пък да е тя и да поиска да го скрие... и отново до безкрай. Или пък е тук и иска да се появи, но не може... Или се е върнала обратно... откъдето е идвала...
До късно през нощта Тома се губеше в лабиринт от възможни версии на преживяването си, без да знае как е попаднал там, докато внезапно, около настъпването на просивяващото заскрежено утро, му се стори, че е открил нещо, което е в състояние да спре водовъртежното мисловно състояние, от което му ставаше лошо.
Идващата нощ беше коледната нощ и кой знае защо му се струваше, че на всяка цена трябва да намери обяснение, но не от онези, които първи идват наум. Не и от онези, които втори идват наум и са тревожни, не и от третите, с които бързо приключваш. Не искаше да сключва никакви споразумения със себе си. Изобщо обясненията, които обикновено вършат работа, сега не вършеха. Също както и онези, които колкото обясняваха, толкова и не обясняваха успеха на хлебчетата на семейство Прасат. Тома търсеше някакъв друг път, може би защото беше попаднал не в един особен момент - да кажем няколко часа преди Коледа - а в едно особено място - да кажем някъде между купето си във влака и пекарната на Прасатови - откъдето не знаеше как да излезе.
Ето какво му се струваше, че е открил: ако успее така да си припомни всичко назад и намери точния момент или точното място, откъдето да тръгне, ще успее отново да преживее същото, но този път не само като участник, но и като свидетел. И после свидетелят ще може и да помогне. Същевременно знаеше, че трябва да извърши това в следващите няколко часа, преди госпожа Прасат да затвори магазина, който дори и в този предпразничен ден работеше, както обичайно.
Така че нямаше време за губене. Тома се настани в леглото си, след като взе всички предпазани мерки да не бъде безпокоен. И пое по единствения достъпен му път - през собствената си глава.
Ние не можем да знаем какво точно извърши Тома, знаем само, че влезе в магазина на госпожа Прасат тъкмо преди затваряне. Зад щанда с витрината нямаше никой, беше толкова тихо, че отначало той не забеляза двамата близнаци, които седяха около една от масите. Те му кимнаха за добър вечер и едното от момченцата стана, приближи се до вратата, щракна секрета и обърна табелката с "отворено" навътре. Сега навън стана "затворено", а навътре "отворено". Междувременно се чу тихо жужене, другият брат беше натиснал копчето на желязното перде, което бавно се спускаше, докато закри изцяло света отвън.
Тома малко се постресна, защото за първи път виждаше близнаците. Но те видимо бяха деца от същото семейство и той подмина този факт и се върна към собствената си задача.
А тя го поведе към дъното на магазина, там, където имаше прикрита врата. Едното момченце вървеше пред него, а другото - зад него. Вратата беше отворена и, ескортиран от близнаците, Тома заслиза по някаква вита стълба. Когато погледна нагоре, видя звезди, сякаш стълбата беше комин и той слизаше в него.
По-късно Тома разказа историята и, колкото и да е чудновата, тук я предаваме почти така, както я чухме от него.
Тома не помнеше дали е слизал дълго или не. Всяка коледна история може да е неопределено дълга, без това съществено да я променя. Някои дори твърдят, че Тома се казвал Антони Г., но това е по-скоро невярно. И няма особено значение, или поне има толкова значение, колкото и опитите на младежа да изброи всички възможности. На първата площадка видя струпани стари играчки, не толкова счупени, колкото стари, такива, с които много се е играло. По-надолу имаше още и още. Сигурно много играчки са нужни, за да пораснат три деца. Но тук имаше играчки от различни поколения, целулитни играчки и електронни играчки. Както и от вечните меки плюшени.
В един момент Тома си даде сметка, че е сам - или единият от близнаците беше избързал, или другият - изостанал. Обратното беше невъзможно, освен, понеже бяха еднакви, незабелязано да са сменили местата си.
Така или иначе, сега беше сам и най-после пристигна в това, което вероятно беше прочулата се пекарна. Видя пещта и пламъците, които проблясваха в процепите на вратичката. Помещението беше приятно затоплено и ухаеше на неповторимия прасатов хляб, от който сега и Тома вдъхна блажено. На това ниво на дълбочина и възприятията на Алиса биха се изострили.
Имаше още огромна дървена маса с много дебел плот, целият набрашнен. И още, дървени скари по стените и разни уреди, чието предназначение му беше неизвестно. Някои от тях изглеждаха свръхмодерни, други приличаха на малки самолетчета и сякаш приканваха да ги вземеш и да си поиграеш.
Тома откри както вода, така и брашно, и складирана на хладно сивкаво кисела лепкава материя, която трябва да беше мая. Той се задържа известно време в хладния килер, припомняйки си, че е жива. Или поне е жива по подобен начин на неговия.
Но най-много се впечатли от лопатите, с които хлябът се слага и вади от фурната. Бяха огромни, можеше да седне на някоя от тях като на лъжица и да влети в устата на огнената пещ.
Забрани си да мисли за това какво може да е и се опита да се съсредоточи върху това, което е. Само така ставаше достатъчно просто, тоест това, за което беше дошъл. А именно, да се види с Дипа-Мария тук, защото дотук го бяха довели мисловните му приключения.
Междувременно реши да се занимае с нещо. Никога не беше месил тесто, но имаше представа как става. Взе брашно и вода, разтворена мая и след доста лепкане и късане, успя да образува мека топка. Тъкмо се канеше да я завие с нещо, за да втаса, когато иззад гърба му откъм стълбата се появи Дипа-Мария.
- Няма нужда от повече време. Можеш да го сложиш в пещта.
- Не знаех, че е толкова лесно.
- Повечето от хората не знаят. Но и ти се измъчи, докато разбереш.
- Да, измъчих се и за малко да пропусна момента. Защо стана така?
- Сигурно ти е било сложно, тъй като си влязъл в света и си се опитал да го видиш отвътре. Не виждам друго обяснение.
Дипа-Мария беше сложила хлебчето върху лопатата и му направи знак да отвори вратата на пещта. Тома хвана крилата на щипците на резето и дръпна с всичка сила. Лъхна го огнен дъх, момичето сръчно постави хлебчето и той пусна вратата, която сама се залости.
- За колко ще стане?
- Много бързо.
- Какво е това влизане и гледане отвътре?
- Ами това е да престанеш да гледаш отвън.
- Не си играй с думите.
- Така ми каза и във влака, забрави ли? Не си играя с тях и не се опитвам да те заблудя. Но на теб още тогава думите ми ти приличаха на заблуда. Не им вярваше или по-скоро - не че не им вярваше, а не искаше да останеш при тях.
- А какво е да останеш при тях?
- Сега, ако ти кажа "да им вярваш", пак ще попаднем в началото и отново ще се изгубим.
- Тогава ми кажи нещо друго.
- Друго не мога да ти кажа, но ще се опитам да ти го кажа иначе. Ти не харесваше думите, или искаше да ги подминеш, да ги отместиш, за да останеш сам и някак си да ги провериш. Да ги удостовериш. Сега разбираш ли ме?
- Започвам. Това ли наричаш да влезеш и да гледаш отвътре?
- Да. А ако останеш там задълго, може и да не успееш да намериш обратния път.
- Затова ли не можех да те намеря?
- Да, защото гледаше всички възможни неща едновременно. Дори и да ме беше срещнал, нямаше да ме разпознаеш. Страхотно е, че успя да се върнеш. Отваряй! Я виж колко добре се получи.
Тома отвори пещта и Дипа-Мария ловко плъзна изпеченото хлебче на масата.
- Как ти хрумна за припомнянето?
- Сетих се, че има нещо, което не съм разбрал и трябва да се върна и да го разбера. Така схванах, че трябваше да дойда тук тази вечер. Бяхме ли се уговорили?
- Ами да. Цяло чудо е, че се появи.

И после двамата взели хляба и се качили горе да пият вино.

Албена Стамболова



(коледен разказ)