Тази изложба на Милко Павлов потвърди в моя опит убеждението, че никога не сме подготвени за образа, който ни засяга. Дори тогава, когато имаме предварително знание, предишно "доближаване" до работи от този автор, дори до същите работи, то не ни гарантира, че при следваща подобна ситуация ще бъдем неподвластни на онова задвижване/вълнение, което образът предизвиква у нас.
Като зрител(к)и практикуваме заниманието на съзерцание, любуване и изследване на творбата - да кажем ли "на себе си/своя опит в творбата"? Ние променяме образите чрез погледа, който им отправяме, по думите на Ерик Мишо1. А за да сме в състояние да споделим своята засегнатост от образа, трябва непрекъснато да си набавяме език - понятен и общо договарян в определена и определима културна среда.
Нашата среща - между студент(к)и от семинара, Милко Павлов, колеги от и извън Галерията (СГХГ) - си представям като възможност за съпоставяне на погледи и тълкувания. Днес говорим повече за "тълкувания" на образи, отколкото за "художествена критика". Единството на нормативната културна среда се е разпаднало в различия от норми и позиции.
Предлагам предварително да приемем, че няма и не може да има единствено валидна и най-добра интерпретация. Дори авторът Милко Павлов в този момент, след като е предоставил своите работи на нашия поглед в обществено (не лично) пространство, изглежда да е избрал/приел ролята на техен зрител.
Всеки от нас "гледа/вижда" различно - според своя опит и желания. Но дали ще се съгласим интерпретациите да са равностойни? Или има тълкувания, които са по-силни от други, които ни въздействат и променят "оптиката" на нашето "гледане"?
Смисъла на настоящата ситуация, която създаваме тук, сред изложбата на Милко Павлов и с негово участие, виждам в обмена между различни позиции на говорене, в "изпитването" на своя поглед, но и отвореност към друг.

Предлагам следните групи въпроси, от които да се разгърне първоначално разговора:
1. "Сътворяване" след "Имитации"
В една предишна изложба през 2000 година2 (от която гледахме на CD работи в предхождащото семинарно занимание в Университета) Милко Павлов беше сред идеите за имитациите - авторът като имитатор на творение. С въпроса: Къде е положено творението/първообраза - в сферата на идеите или в учението за формите? В моето възприемане тогава, на тази изложба през декември 2000 година, особено въздействащо беше напрежението между видимата и невидимата страна на физическия свят.
Настоящата изложба пет години по-късно ни представя, в моето усвояване, образи на пре-Сътворяване. Невидимата страна на нашия предметен свят е явена в постоянно и непрекъснато образно сътворяване на физически непознат свят. Рисунките нямат рамки/граници и сякаш "протичат" около нас, разколебавайки постепенно пространството пред наситената с графитни следи повърхност, собственото ни пространство3.
Срещу стереотипното разполагане с време и пространство художникът включва и извън-образни средства - условието-договор на изложбата, според което същинското й представяне не е с днешна дата, а се състои след 50 години. Приеманото за факт и мисленото като събитие непрестанно разменят местата си и будят съмнения. Но, за разлика от образите, извън-образното може да бъде (раз)казвано и така драматизмът му да бъде "опитомяван". Къде, обаче, изпълнителят на "Имитации"/създателят на "Големите рисунки" ситуира себе си? Във/извън историческо и лично времепространство? Сред фундаменталните метафизични въпроси за човешката ситуация?
Събитието - изложба през 2056 година в Софийската градска галерия - е положено исторически. И друг въпрос към Милко Павлов - ако ще преведем "Големи рисунки", дали "Large drawings" или "Great Drawings" би било по-близко до замисъла? Дали би търсил, или напротив - би се отказал от тази двусмисленост?
2. Светлината - (не)зряща, осезаваща, различна
Пространството на сътворенията е изпълнено от светлина. Светлината и мрака, композирани или по-добре - режисирани в мащабите на нашето тяло, сътворяват без прекъсване пространства и материи. Те са невиждани (неназовим мрак ни превръща в незрящи), но познати (паметта ни дарява различна светлина). Дори тогава, когато сме незрящи, рисуването е възможно благодарение на паметта.
Образите "ни задвижват" буквално, карайки ни да се отдалечаваме, за да ги обгърнем, и да се приближаваме, за да проникнем в тях с "докосващ" поглед. Внушават ни, че пребиваването в този (кой именно?) свят е особено загадъчно.
Сякаш чувствеността на телесния опит във физическия свят е явена (направена зрима) и, със същия жест, е отнета нейната валидност в сублимираната еротика на разколебаване/преодоляване на телесните граници.
Осезаемото се разтваря и превръща в пространства от светлина.
Светлина - образна метафора/символ на единната вечност, божественото явяване, истината, разума, вътрешния взор, е същевременно неотменимо условие на зрителното възприятие (в пределите на нашето тяло). При визуалния образ (живопис, рисунка, фотография, кино...) тя винаги е основен сюжет, интрига и страст - сякаш всичко, което ни се прояснява, гледайки (цветове и форми, линии и движения, носталгични и драматични истории), в крайна сметка е за светлината.
Рисунките на Милко Павлов усвояват светлината. В същото време, за да въздействат пълноценно, те са взискателни към външното осветление, към светлинното режисиране на изложбеното пространство.
3. Назовавания - Заглавия
Назоваването е навлизане на създаващия образи в територията на езика. Приемам го като желание да бъде подкрепено въздействие и тълкуване в определена насока (и да бъде осуетено в друга). Наред с това възможността за разказване, подадена чрез заглавието, създава впечатление за усвояване на образа и може да бъде средство, предвидено или не от автора, за уталожване на визуалното напрежение.
Ако за образите е неуместно да се обръщаме към художника, търсейки от него "словесно обяснение", то при заглавията, които са в полето на езика, бих рискувала да питам автора с какво ги свързва в своите представи4.
Назоваването на настоящата изложба милкопавловголемитерисунки, сливащо името на художника и творбата, може да се разкаже като воля на автора да премине в рисунките си. Работите придобиват своя "аз" форма. Те имат памет (това сякаш е по-лесно представимо през 2056 година). Нещо повече - рисунките "свидетелстват" не от името на автора, а от своето всеобхващащо първо лице5.
И накрая, за да не е така еднозначно драматично това встъпление в семинара, нека кажа - след като изписах тези три групи въпроси, забелязах да се получава следното съчетание: Сътворяване, Светлина и Назовавания. Тук реших, че Милко Павлов е изключително добър манипулатор - успял е да ми внуши, според моето тълкуване, представи за мислимо необятното, за времепространството на Битие. А може би съм се оставила да бъда подведена от собствения си драматизъм?

Ирина Генова


1 Ерик Мишо. Фотография и описание. В: Разказвайки образа. Съставители Ангел В. Ангелов, Ирина Генова. Изд. Фондация Сфрагида. С. 2003, с. 179.
2 Милко Павлов. Имитации. АТА център за съвременно изкуство, София, декември 2000.
3 За това пише и Мария Василева в текста на каталога.
4 По отношение на заглавия за предишни изложби: Anamnesia; Resentimenti; Navigare - в текста на Мария Василева от каталога има нейно размишление за това какво те означават, защо са избрани.
5 Ще ми се да спомена колко привлекателно за мен е разказването на рисунките в книга на Орхан Памук - на кучето, дървото и парата. (Името ми е Червен. Превод Розия Самуилова. Изд. Еднорог, С. 2004.).