Панаирът като ерогенна зона
Пет дни на седмия етаж в НДК ме оставят с приятното чувство, че ще ми е невъзможно да спомена всичко, което си заслужава, и смътното впечатление за апетит, изострен от разнообразието. За северни, източни, южни и западни езици, внезапно прелели от щандовете. За избор и обратното на безнадеждност. Хората изглеждат повече и купуват повече. То е ясно, че всичко наоколо е илюзия и ежедневното положение е различно (оборотите берат душа и книгите на глава от населението за последните десет години са паднали от близо три до 0.6 годишно на човек, докато продължаваме да сме със задушаващите 20% ДДС върху книгите на фона на 7% в Германия и нула в Полша). Ясно е, че Панаирът не е всичко, което не е: пазар за договори, място на автографите, генератор на новости и прочие. Но поне за малко наистина прилича на пространство на желанието.
Асоциация "Българска книга" (АБК) организира настоящото, международно издание на Панаира с над 120 изложители (8 от които - чуждестранни), над 15000 посетители, два работни семинара (за отсъстващата реклама в книжния бизнес и за художниците на учебници), програми за деца и много книги (според националната статистика през 2004 г. са били издадени около 6500, сега като че ли са повече). Сред тежките лавици на художествената литература - учебници, картички, пъзъли, икони, карти, судоку, класици на дискети, няколко джебчии и един куфарен търговец ("Маркови парфюми на половин цена!"). Кой знае защо, медийни партньори са вестниците "Стандарт" и "Политика".
При първи обход особено ми допада явното наличие на тенденции - те все пак говорят за началото на края на доскорошната аморфна многотия. Схемата "автор утвърждава издателство" е очевидна в най-яркия пример за възход на Панаира: Емас изгряват с изрядно издадения германски епос "Песен за Нибелунгите", попълващ голяма празнота в преводната ни литература и оформен подобаващо хероично (твърди корици, старинни гравюри). Друг, по-типичен и мъничък представител на същото положение е Intense, което засега работи през Майкъл Кънингъм и обещава развитие през Атууд и Пелевин. Вече достатъчно утвърденото Еднорог изпълнява сродна рецепта на по-стабилно равнище и с интелигентна подборка от няколко неамерикански имена, които не спират да подават заглавия: Орхан Памук (много чакам "Сняг"), Борис Акунин и Артуро Перес-Реверте. (Тук следва да се споменат и "класиците" Обсидиан с Барнс, Ланчестър и Хънтингтън покрай Коелю, Гришам и Балдачи).
По тертипа "издателство и автор се утвърждават взаимно" работят будните Унискорп, които утвърдиха италианеца Алесандро Барико, утвърждавайки се чрез него, и опитаха да направят същото с други любопитни чужди автори, проваляйки се в превода. Страх ме е да посегна например към теглещата ме "Оглушително" на канадката Франсис Итани, защото още ме боли от хубавата, но довършена от същата преводачка "Странна случка с куче през нощта" на британеца Марк Хадън (там Big Bang, "Големият взрив" е станал "Вездесъщият секс", разширяването на Вселената - "експлодиране" и тъй нататък до умъртвяване на книгата).
По най-престижната схема "издателство утвърждава автор" успешно действа Колибри с три поредици, стартирали през 2005-а, в които автори от най-разнообразни места са представени с по едно произведение. В "Съвременна европейска проза" излязоха например чудесни "екзотики" като "Годината на заека" на финландеца Арто Паасилина или "Кройцерова соната" на холандката Мархрит де Моор. "Модерна класика" започна с преиздадени романи на Труман Капоти и Филип Рот, но продължава с никога невиждали бял свят на български заглавия като "Целувката на жената-паяк" на аржентинеца Мануел Пуиг. "Съвременен криминален роман" пък представи най-актуалното френско предложение в детективския жанр Фред Варгас. Извън поредиците, новото на Колибри за Панаира е не по-малко интересно - модният Харуки Мураками ("Спутник, моя любов") и демодираният Желю Желев ("Въпреки всичко. Моята политическа биография").
Друга осезаема тенденция е тази на отношенията форма-съдържание. В единият й край е Жанет-45 със зашеметителните си корици (държа "рибната" сбирка текстове на Йордан Ефтимов, "Жена ми винаги казва", и се възторгвам на далекоизточното изящество в оформлението на Яна Левиева), които много пъти са обратнопропорционални по качество спрямо текстовете между тях. В другия край е Персей с откровено непривлекателното си оформление на често отлични книги (държа "Оскар и Лусинда" на Питър Кери и ми се плаче, че носителят на два Букъра може да бъде купен с очакване само за "Робинята Изаура").
Пак в областта на формата и съдържанието попада начинът на присъствие на самия Панаир. Издателството, от което лъха най-добро финансово здраве, е отдавна намерилото себе си между фантастиката и трилъра Бард. Авторите му са много, качествата - от първо до дванайсето, стратегиите - маркетингови, обещанията - вълнуващи ("Роботите" на Азимов за начало). Друг от най-представителните щандове е този на Хермес (Марио Варгас Льоса и Александра Маринина). Университетското издателство Св. Климент Охридски е почти точната противоположност: висока претенция, нищожна продукция и отсъстващ мениджмънт, местенце в преддверието на Панаира. Представя "Психологически типове" на Юнг от маститата поредица "Класическо наследство" - на последната страница пише "първо издание", макар да знаем, че не е. В серията "особено любими и трудно живеещи въпреки усилията си" влизат Атлантис-КЛ и Стигмати. Първото представи Мартин Зутер "Перфектен приятел" и Даниел Келман "Аз и Камински" в превода на Любомир Илиев, второто въобще не видях, за голямо мое безпокойство.

"Хари Потър, разбира се!",

отговаря еднозначно господин Мън, когато го питам кои са най-популярните преводни книги у тях. Той представя шест китайски издателства с красиво илюстрирани публикации, за пръв път е на Панаира и обещава да се върне с повече продукция след две години. Преводачът му говори похвален български, разправят ми за обичайния тираж за роман в Китай (10 000 бройки, които стават "много повече", ако се хареса) и за най-добре продавания в чужбина съвременен китайски роман - писаният три десетилетия "Тотемът вълк" на университетския преподавател от Пекин Жан Рон (господин Мън не се сети за името в момента, та се наложи да си го търся в Мрежата и транскрипцията ми убягва). Другият интригуващ чужд щанд, много пъстър и шумен, е македонският, където ме информират, че от 2000 книги обща годишна продукция в Македония 300 са родни автори, а звездата на 2005-а е "Остров в пъкъла" на Паскал Гилевски. Като изключим вече съвсем органично принадлежащата на българския пейзаж руска книжарница Индекс и няколкото средно безинтересни срещи с гости от други места (Корея, Индия), международното на Панаира се свежда до преводната литература. В която, въпреки учудващото количество некомерсиална белетристика напоследък, Хари Потър ("Хари Потър и нечистокръвният принц", Джоан Роулинг, Егмонт) действително е сред основните акценти, заедно с "Хрониките на Нарния" на К. С. Луис (49 лева за седемте книжки и отегчени отговори през зъби на щанда на Труд) и "Историкът" на Елизабет Костова (Сиела).
Ако има нещо вълнуващо и българско на Панаира, това са сборниците с разкази "Читателска група 31" на Елена Алексиева (Колибри, читави текстове и ударна корица от Мариета Ценова) и по-злободневният, но симпатичен Богдан Русев с "Вълшебна нощ" (Симолини). И още - "Черен PR" на Тома Марков и "Горният етаж" на Момчил Николов (Жанет-45), както и, разбира се, "Аутопсия на една любов" от главното действащо лице на четвъртата награда за съвременна българска проза "Хеликон" Виктор Пасков, избран над Богдан Русев, Радослав Парушев, Иво Беров, Иван Голев, Мария Станкова, Момчил Николов, Мая Вуковска, Христо Карастоянов, Симеон Хаджикосев, Димитър Б. Димов и Вера Мутафчиева. "Първият български роман със сцена на групов секс", коментира лаконично Йордан Ефтимов, чието литературно кафене Хеликон остава единствената истински работеща форма на среща между книгите и читателите на Панаира, като се изключи буквалната покупко-продажба по сергиите.
Този път срещите с български автори всъщност са някак недостатъчни (автографи раздават двамата прописали певци Ваня Щерева и Графа; Пасков и останалите номинирани за "Хеликон"). Слава Богу обаче се намира място за досег с преводачите: професор Борис Парашкевов говори за зрелия 30 и доведен до сполучлив завършек за 8 години превод "Песен на нибелунгите"; Анюта Качева разказва за своите скандинавски "Кръвни братя" и "Птичи танц" (Ингвар Амбьорсен, Персей), "Полубрат" (Ларш Собю Кристенсен, Весела Люцканова), "Норвежки народни приказки" (Делакорт), "Mea culpa" (Ане Холт, Колибри) и "Дъщерите на губернатора" (на първата норвежка писателка, Камила Колет, Делакорт), всички публикувани през 2005-а. (Чакам с нетърпение славната "Усещането на госпожа Смила за сняг" на датчанина Петер Хьог). Качева е моят личен герой за тази година заедно с Даринка Кирчева, преодоляла "На края на географията" на португалеца Антонио Лобу Антунеш (Колибри) не само без да загине при опита да го стори, но и с достойнството и финеса, който този монументален автор изисква.

Списък на желанията

Сещам се за един филм на Людмил Стайков, "Илюзия", който се върти изключително около терзанията на Художника да види превърнати своите произведения в пощенски картички. Двайсет и пет години по-късно превръщането на дванайсет български литературни произведения и съответните екранизации в календар не само не е вулгаризиране, а е и едно от малкото добри неща, които се правят за тях. Без преувеличение, огромният календар за 2006-а на "Хеликон" е Колумбовото яйце на Панаира. "Шибил", "Бариерата", "Крадецът на праскови", "Инспекторът и нощта": едро изображение, на гърба на което се четат умно подбрани текстове както за книжната, така и за филмовата творба - куриозно е, че книжарница, не издателство публикува такава добре премислена екскурзия в спомените.
Така че си тръгвам от Панаира с прекрасните очи на Ваня Цветкова в "Лавина" (януари) и тези на Григор Вачков в "Мъжки времена" (юни). И с нечленоразделен копнеж по цветята на Гея-либрис, картите таро, рисувани от Атанас Атанасов (Кибеа) и трийсетината български книжки за дизайн и художници на Taschen (Алианс-97). Още по-отчетливо е желанието ми за "Западна митология" на Джоузеф Камбъл (в поредицата "Маските на Бога" на Рива), "История на Европа" на Волфганг Шмале (Петър Берон и Плеяда), "Европейската мечта" на Джереми Рифкин (Прозорец), "История на тероризма" на Жерар Шалиан и Арно Блен или "Животът и смъртта на Емил Ажар" на Ромен Гари (Леге Артис). Отивам си с треперещи ръце от неосъществима алчност по бижуто на Кибеа за 2005-а, "Чудеса на архитектурата" с рисунки и макети на Антон Радевски и текстове на най-речовития архитект, Павел Попов (отпечатана в Еквадор, публикувана междувременно и на френски и немски, разкошна). Отнасям и обещанието на Георги Господинов, че сайтът за истории от времената на комунистическата диктатура spomeniteni.org скоро ще види бял свят като книга. За четене си взимам "Добрият Сталин" на Виктор Ерофеев (Факел експрес и Жанет-45), защото мечтая за добре преведен и изчистен от препятствия текст (професионалните редактор и коректор остават екзотични фигури за повечето издателства, нека си го кажем). Взимам си и "Ролан Барт за Ролан Барт" на Агата-А, едно от най-любовните, минималистични, съвестни издания за целия Панаир на книгата, от което за край преписвам следното: "Според една хипотеза на Льороа-Гуран едва когато освобождава предните си крайници от ходенето, а устата - от улавяне на плячката, човек придобива възможността да говори. Ще добавя - и да целува."

Нева Мичева



"Някога, по времето след края на историята, един отчаян постмодернист се скитал немил-недраг като сталкер из безкрайните ерогенни зони, които опасвали надлъж и нашир стария и жалък посттоталитарен свят..." (Из "Постмодернизъм и други глупости" на Стефан Десподов, благородно прашасало издание на "ЛИК" от 1994-а, случайно открито сред лъскавата шарения на ХХV Коледен панаир на книгата, 14-18 декември 2005 г.)