Радикалният губещ

I. Отделният

Трудно е да се говори за губещия, но е глупаво и да се мълчи за него. Глупаво, защото окончателен победител няма - и на мегаломана Бонапарт, и на последния просяк от улиците на Калкута им е отреден един и същи край. Трудно е, защото е прекалено лесно да се задоволим с тази метафизична баналност. Защото по този начин се губи истински актуалното, политическото измерение на проблема.
Вместо да се взрат в хилядите лица на губещия, социолозите се придържат към статистиките си: средна стойност, отклонение от стандарта, нормално разпределение. Рядко им идва на ум, че и самите те биха могли да принадлежат към губещите. Дефинициите им приличат на разчопляне на рана - после сърби и боли повече, отколкото преди, както е казал Самюел Бътлър. Сигурно е само едно - че така, както се е устроило човечеството - с "капитализъм", "конкуренция", "империя", "глобализация" - броят на губещите расте с всеки изминал ден. И както във всяка голяма група, скоро се стига до обособяване на по-малки чрез хаотичен процес. Кохортите на по-нисшестоящите, на победените, на жертвите се отделят една от друга. Несправилият се може и да се примири със съдбата си и да резигнира, жертвата може да търси удовлетворение, победеният - да се готви за следващия рунд. Радикалният губещ обаче се отделя, става невидим, крие фантазмите си, събира енергия и очаква да настъпи неговият час.
Който се задоволява с обективните, с материалните критерии, с показателите на икономистите и със съкрушителните констатации на емпириците, няма да разбере нищо от истинската драма на радикалния губещ. Онова, което мислят другите за него - независимо дали са конкуренти или събратя по съдба, експерти или съседи, съученици, шефове, врагове или приятели - не е достатъчно, за да го мотивира. Радикалният губещ трябва да има собствен принос. Той трябва да си каже: Аз съм губещ и нищо повече. Дори и да не му върви добре, дори да е беден, безпомощен, дори да познава мизерията и поражението, той се превръща в радикален губещ едва тогава, когато повярва на мнението на другите за себе си, на онези, които се смятат за печеливши. Никой не се интересува доброволно от радикалния губещ. Това изисква взаимност. Докато е сам (а той е много самотен), не ръкомаха насам-натам. Той е незабележим, ням - той е заспал. Но веднъж привлякъл вниманието върху себе си, веднъж активизирал се, предизвиква объркване, граничещо с ужас. Защото самото му съществуване напомня на останалите колко малко е нужно, за да изпаднат в неговото положение. На губещия може би дори биха му помогнали, ако той най-после се предадеше. Но на него такова нещо и през ум не му минава; и е малко вероятно да приеме помощ.
Губещият е обект на проучване и основа за съществуването на много професии. Социални психолози, социални работници, криминалисти, терапевти и други, които не се числят към губещите, само че без тях биха си загубили хляба. Но и при най-добро желание, през техните очи клиентът изглежда непроницаем. Готовността и способността им да се вживяват в ролята на другия стига до строго ограничени професионални граници. Те все пак знаят, че радикалният губещ е трудно достъпен и в крайна сметка е непредвидим. За тях е непосилно сред стотиците, които минават през канцелариите и лекарските им кабинети, да открият единия, оня, който е готов на всичко. Те вероятно усещат, че не става дума просто за определен социален случай, който може да бъде овладян по административен път. Защото губещият има собствен принос. И това е лошото. Той мълчи и чака. Това не му личи и точно заради това се страхуват от него. Исторически този страх е много стар, но днес той е по-основателен от всякога. Всеки, който разполага макар и със зрънце социална сила, е усещал понякога нещо от огромната деструктивна енергия, която се крие в радикалния губещ и която не може да бъде укротена с никакви мерки, колкото и добри да са те и дори да бъдат предприети съвсем сериозно.
Той всеки момент може да експлодира. Единственото решение на неговия проблем, което той може да си представи, е нарастването на злото, от което страда. Всяка седмица вестникът пише за него - баща на семейство, който първо убива жена си, после двете си малки деца и накрая самия себе си. Непонятно! В местните новини пише: семейна трагедия. Или пък някой изведнъж се барикадира в жилището си. Взел е за заложник хазяина си, който чака от него пари. Полицията най-после идва и той започва да стреля напосоки. Тогава пишат: амок - заемка от малайски. Убива някой чиновник, преди да рухне сред град от куршуми. Причината за взрива остава неясна. Може жената да е мърморила или съседите да са пуснали много силно музика, станала е кръчмарска свада или пък банката е прекратила кредита. Критичната забележка на някой началник е достатъчна човекът да се качи на кулата и да стреля по всичко, което се движи пред супермаркета; и то не въпреки, а тъкмо защото кръвопролитието ще ускори собствения му край. Откъде е взел пистолет? В края на краищата, той е радикалният губещ - може да е само на петнайсет и да страда от пъпките си - но той е господар на живота и смъртта. После той "приключва със себе си", както се изразява водещият по новините, и изследователите се заемат с работата си. Откриват няколко видеозаписа, няколко объркани записки в дневника. Родителите, съседите, учителите не са забелязали нещо. Е, имало няколко лоши бележки, известна затвореност; момчето не било от приказливите. Но това не е причина да избиеш дузина съученици. Вещите лица представят експертизите си. Културната критика изравя аргументи. Не липсва и словосъчетанието "ценностна дискусия". Разследването за причините потъва в пясъка. Политиците изразяват своята покъртеност. Стига се до убеждението, че става въпрос за изолиран случай. Това е вярно. Защото при всички подобни извършители става въпрос за изолирани хора, които не са намерили достъп до колектив. И не е вярно. Защото очевидно има все повече такива изолирани случаи. Увеличаването им води до заключението, че има все повече радикални губещи. Дължи се на така наречената ситуация. Под това може да се има предвид както световният пазар, така и някоя наредба за изпити или застрахователна компания, която не иска да плаща.
Но може би онзи, който иска да разбере радикалния губещ, трябва да тръгне по-отдалече. Прогресът не е премахнал човешкото страдание, но силно го е променил. През последните двеста години по-успелите общества са си извоювали нови права, нови очаквания и нови претенции. Те са приключили с представата за неизбежната съдба. Изкарали са на дневен ред понятия, като човешко достойнство и човешки права. Демократизирали са борбата за признание и са събудили очаквания за равенство, които не могат да изпълнят. Едновременно с това са се погрижили неравенството да бъде демонстрирано на всички жители на планетата по 24 часа в денонощието по всички телевизионни канали. Затова разочарованието на хората се е увеличавало с всяка крачка към прогреса. "Там, където напредъкът в културата е наистина успешен и наистина изключва злото, той рядко предизвиква ентусиазъм", е казал философът. "Този напредък започва да се приема като нещо естествено и вниманието се насочва към злините, които остават. В сила влиза законът за нарастващата натрапчивост на малкия остатък. Колкото повече лоши неща изчезват от действителността, толкова по-дразнещо става оставащото лошо - тъкмо защото намалява."
Одо Марквард в случая не е съвсем прав. Защото става дума не за дразнене, а за убийствен гняв. Онова, което маниакално занимава губещия, е сравнението, което във всеки един момент се оказва не в негова полза. Тъй като желанието за признание принципно не познава граници, неизбежно пада и границата на болката, прекомерните изисквания стават все по-непоносими. Раздразнителността на губещия се увеличава с всяко подобрение, което забелязва у другите. За мащаб никога не се вземат тези, на които им е по-зле. В неговите очи не те са непрекъснато обиждани, обезкуражавани и унизявани; обиждан, обезкуражаван, унизяван е единствено той, радикалният губещ.
Въпросът: защо това е така, увеличава мъките му. Защото причината в никакъв случай не може да бъде в него. Немислимо е. Затова той трябва да намери виновни, които са отговорни за съдбата му.
Но кои са тези свръхсилни и безименни агресори? Отговорът на този разяждащ въпрос не е по силите на оставения сам на себе си отделен човек. Ако на помощ не дойде някоя идеологическа програма, проекцията няма да намери обществена цел. Тя ще търси и ще намери целта в най-близкото обкръжение - несправедливия началник, опърничавата жена, лошия съсед, колегата интригант, тъпото учреждение, лекарят, който отказва да даде болничен.
Не е ли възможно обаче да става въпрос и за машинациите на някой невидим анонимен враг? Тогава не е необходимо губещият да разчита на собствения си опит. Той може да се позове на онова, което е чул някъде. И на най-нищожния човек му е дадено сам да измисля фантазиите, необходими за целите му. Затова губещият обикновено се придържа към материала, който свободно циркулира в обществото. Не е трудно да се определят заплашителните сили, които са го взели на мушка. Най-често това са чужденците, тайните служби, комунистите, американците, големите концерни, политиците, атеистите. Почти винаги и евреите.
Подобна проекция за известно време може да донесе облекчение на губещия, но тя не може действително да го успокои. Защото е трудно непрекъснато да устояваш на един враждебен свят, а и подозрението, че би могло да има и по-просто обяснение, никога не може да изчезне докрай. Подозрението, че причината е в него - че униженият сам е виновен за унижението си; че изобщо не заслужава уважението, което толкова му липсва, и че животът му нищо не струва. Психолозите наричат този кошмар идентификация с агресора. Кому обаче са от полза подобни чуждици? На губещия те не казват нищо. Но ако неговият живот вече няма стойност, защо да го е грижа за живота на другите?
"Причината е в мен." - "Другите са виновни." Тези два момента не се изключват взаимно. Напротив, те взаимно увеличават силата си по модела на омагьосания кръг. От този омагьосан кръг радикалният губещ не може да се освободи чрез никаква рефлексия. И от него черпи невъобразимата си сила.
Единственият изход от дилемата е сливането на разрушението със саморазрушението, агресията с автоагресията. От една страна, в момента на избухването си губещият се чувства преизпълнен със сила както никога. Действието му му дава възможност да триумфира над другите, като ги унищожава. Обаче, слагайки край на живота си, той държи сметка и за обратната страна на това чувство за сила, за подозрението, че съществуването му може и да няма стойност.
Допълнителен бонус се явява фактът, че външният свят, който преди никога не е искал да знае за него, в момента, в който хване оръжието, вече го забелязва. Медиите имат грижата той да получи нечувана публичност, та даже и само за 24 часа. Телевизията се превръща в пропагандатор на действието му и с това окуражава потенциалните подражатели. Оказа се, особено в Съединените щати, че за малолетните това е изкушение, на което трудно устояват.
За здравия разум логиката на радикалния губещ е непонятна. Здравият разум се позовава на инстинкта за самосъхранение, като че ли този инстинкт е естествен, неподлежащ на съмнение природен факт. А всъщност става дума за крехка, исторически млада представа. За самосъхранение се говори още при старите гърци, при Хобс и Спиноза, но на него не се гледа като на чист природен нагон. Още повече или още по-малко същото важи за Имануел Кант: "Първото задължение на човека спрямо самия себе си в животинското му качество е самосъхранението на животинската му природа." Едва през ХIХ век това задължение се превръща в несъмнен природонаучен факт. Много малко са онези, които виждат нещата по друг начин. И психолозите трябва да се пазят да "определят инстинкта за самосъхранение като основен инстинкт на органичното създание". Разбира се, онези, които предпочитат да оцелеят, винаги са били глухи за бунта на Ницше.
Като оставим настрана историята на понятията, човечеството като че ли никога не е смятало, че собственият живот е най-висшето благо. Всички ранни религии са ценели човешкото жертвоприношение. По-късно мъчениците са имали висока стойност. (Според фаталната максима на Блез Паскал може да се "вярва само на свидетели, които са готови да бъдат убити".) В повечето култури героите печелят почит и слава чрез презрението си към смъртта. Чак до двубоя на ресурсите в Първата световна война, гимназистите е трябвало да учат наизуст прословутия стих на Хораций, според който е сладко и красиво да умреш за отечеството. Някои други твърдят, че мореплаването е необходимо, но не и живеенето; и дори през Студената война е имало хора, които са викали: "Мъртъв, но не червен". А какво да мислим, вече в съвсем мирни условия, за циркаджиите, които ходят по въже, за занимаващите се с екстремни спортове, за автомобилните състезатели, за полярните изследователи и други кандидат-самоубийци?
Явно инстинктът за самосъхранение не е напреднал толкова. За това говори дори само забележителното, преминаващо през всички култури и епохи предпочитание на вида към самоубийството. Никакви табута и никакви заплахи с наказание не са могли да спрат хората да отнемат живота си. Няма количествен мащаб за тази склонност. Всички опити тя да бъде определена статистически се провалят пред огромния брой неясни случаи. Зигмунд Фройд се е опитал да се доближи теоретически до проблема, като върху емпирично нестабилна основа развива концепцията за нагона към смъртта. Хипотезата на Фройд намира по-ясен израз в разбирането, че има ситуации, в които човек предпочита - реален или въображаем - ужасен край пред ужас безкрай.

II. Колективът

Какво става обаче, когато радикалният губещ преодолее изолацията си, когато се социализира, когато намери своята "родина на губещите", от която очаква не само разбиране, но и признание - колектив от подобни нему, който го поздравява с добре дошъл и в който има нужда от него?
Тогава събраната в него деструктивна енергия се повдига на степен - безскрупулността му, спойката от желание за смърт и мегаломания. От немощта му го спасява катастрофалното чувство за всесилност.
За това е необходимо обаче да се драсне някаква идеологическа клечка кибрит, която да предизвика взривяването на радикалния губещ. Както ни учи историята, подобни оферти никога не са липсвали. И съдържанието в случая е най-маловажното. Няма значение дали става дума за религиозни или политически доктрини, за националистически, комунистически, расистки догми - всеки тесногръден вид сектантство е в състояние да мобилизира латентната енергия у радикалния губещ.
Това не важи само за редниците, но и за онзи, който дърпа конците и чиято притегателна сила зависи от това той сам да определя себе си като маниакален губещ. Именно в налудността му привържениците разпознават себе си. Него с право го подозират в цинична пресметливост. Защото той презира свитата си, познавайки я твърде добре. Той знае, че става въпрос за губещи и поради това в крайна сметка гледа на тях като на хора без стойност. Затова, както Елиас Канети е прозрял още преди половин век, той се радва на представата, че преди него ще измрат всички, включително и привържениците му, преди самия него да обесят или изгорят в бункера му. Тук, заедно с многото други примери от историята, се натрапва споменът за националсоциалистическия проект в Германия. В края на Ваймарската република широки кръгове от населението са се възприемали като губещи.
Обективните данни го казват ясно. Но икономическата криза и безработицата може би е нямало да са достатъчни да доведат Хитлер на власт. На него му е била необходима пропаганда, която да се цели в субективния фактор - нарцистичната обида от поражението през 1918 г. и Версайския договор. Повечето германци търсели вината у другия. Тогавашните победители, "капиталистическо-болшевишкият световен заговор" и, естествено, вечният козел отпущения, еврейството, е трябвало да бъдат издигнати като цели. Мъчителното чувство, че ти си губещият, е могло да бъде компенсирано само с бягство напред, в мегаломанията. В главите на националсоциалистите от самото начало витаели фантазмите за световно господство. В това отношение целите им са били безгранични и неподлежащи на договаряне. В този смисъл те са били не само нереални, но и аполитични. Нито един поглед към картата на света не е можел да убеди Хитлер и привържениците му, че битката на една малка средноевропейска страна срещу останалия свят няма никакви шансове. Напротив. Радикалният губещ не познава решението на конфликтите, компромиса, който би могъл да го забърка в нормална борба на интереси и да отслаби деструктивната му енергия. Колкото по-безперспективен е проектът, толкова по-фанатично той държи на него.
Близко до ума е предположението, че за Хитлер и свитата му не е било важно да победят, а да радикализират и увековечат собствения си статут на губещи. Наистина натрупаният гняв се отприщва в безпримерна, унищожителна война срещу всички останали, които те държали отговорни за собствените поражения. Първо трябвало да се унищожат евреите и противниците от 1919 г., но и идеята да пощадят немците им е била напълно чужда. Същинската им цел не е била победата, а изкореняването, провала, колективното самоубийство, ужасният край. Няма друго обяснение защо през Втората световна война германците са се били до падането на последната берлинска развалина. Хитлер сам е потвърдил диагнозата, като е казал, че немският народ не заслужава да оцелее. С чудовищни жертви е постигнал каквото е искал - загубил е. Но евреите, поляците, руснаците, немците и всички останали все още ги има.
Радикалният губещ обаче също не е изчезнал. Той, както и преди, е сред нас. Това е неизбежно. По всички континенти има сили, които го приемат с добре дошъл, с тази разлика, че днес в много редки случаи става въпрос за държавни актьори. Приватизацията е много напреднала и в тази област. Макар все още правителствата да разполагат с най-голям унищожителен потенциал, традиционната държавна престъпност е свила знамената по всички континенти.
В световен мащаб досега действат съвсем малко колективи от губещи, макар че те могат да разчитат на международните парични потоци и търговците на оръжие. Затова пък гъмжи от местни отряди, чиито предводители са наречени крале на войната или партизански командири. Самозваните им милиции и паравоенни банди обичат да се кичат със званията на освободителни организации или с други революционни атрибути. Имат медии, в които се самоопределят като бунтовници - евфемизъм, който сигурно ги ласкае. "Светеща пътека", ИРА, ЕТА, ООП, SPLA (sudan people's liberation army), LTTE (Liberation Tigers of Tamil Eelam), FSLN (Frente Sandinista de Liberaciоn Nacional), FARC (forces armеes rеvolutionnaires colombiennes), GSPC (Groupe salafiste pour la prеdication et le combat), MILF (Moro Islamic Liberation Front), RAF (Rote Armee Fraktion), PGA (Peoples' Global Action), ULFA (United Liberation Front of Assam), ISYF (International Sikh Youth Federation), LURD (Liberians United for Reconciliation and Democracy), ATTF (All Tripura Tiger Force) FNL, LIT, KACH, DHKP, UVF, JKLF, ELN, PLF, NPA, PKK, MODEL, JI, NPA, AUC, CPNML, UDA, GIA, RUF, LVF, SNM, NLA, SPM, LET, ONLF, SSDF, PIJ, JEM, SLA, ANO, SPLMA,... "леви" или "десни" - не по врат, а по шия. Всеки от тези въоръжени отряди се нарича армия, перчи се с бригади и команди, придава си важност с бюрократични комюникета и гръмки манифести и се прави на представител на еди-кои си маси. И понеже като радикални губещи са убедени в нищожността на собствения си живот, то и животът на всички останали им е безразличен. Чуждо им е всяко съобразяване с оцеляването. И няма никакво значение дали става въпрос за противници, за привърженици или за неутрални. Обичат да отвличат и убиват хора, които се опитват да намалят страданието на териториите, тероризирани от тях; застрелват помагачи и лекари и опожаряват и последната клиника в района си, където са останали някое легло и скалпел. Защото им е трудно да правят разлика между осакатяване и самоосакатяване. Никоя от тези банди обаче не може да върви в крачка с глобализацията. Причината е в самата природа на нещата, когато става въпрос за идеологическата експлоатация на национални или етнически конфликти. След краха на Съветския съюз пропагандна и логистична подкрепа загубиха и групировките, които се позоваваха на традицията на интернационализма. Те се отказаха от фантазиите си за завладяване на света под натиска на действащия по цялото земно кълбо капитал и запазиха за себе си претенцията да защитават интересите на локалната клиентела. Оттогава съществува едно-единствено готово на насилие движение, способно да действа глобално. Това е ислямизмът. Той е предприел мащабния опит да използва религиозната енергия на една световна религия, която с 1,3 милиарда вярващи не само продължава да е напълно жива, но и - дори само по демографски причини - експанзира на всички континенти. Макар тази умма вътрешно да е много разединена и да е разтърсвана от национални и социални конфликти, идеологията на ислямизма представлява идеално средство за мобилизация на радикални губещи, защото тя успява да спои религиозни, политически и социални мотивации.
Успех обещава и организационният модел на движението. То се е разделило със строгия централизъм на предишните банди и е заменило всезнаещия и всесилен централен комитет с гъвкава мрежа - изключително оригинално нововъведение, напълно в крак с времето.
Иначе то обича да ползва арсенала на предшествениците си. Често не се забелязва, че модерният тероризъм е европейско изобретение от ХIХ век. Най-важните му предци произхождат от царска Русия, но и в Западна Европа той има дълга традиция. В по-ново време вдъхновяващо е действал най-вече ляворадикалният терор от 70-те години. Ислямистите трябва да му благодарят за многобройни символи и техники. Стилът на изявленията им, използването на видеозаписи, емблематичното значение на "Калашниците", дори мимиката, езикът на тялото и облеклото - всичко показва колко много са научили от западните образци. Очевидни са и други прилики, като например фиксацията върху писмени авторитети. Мястото на Маркс и Ленин е заето от Корана, и вместо на Грамши сега се позовават на Саид Кътъб. Революционен субект вече не е световният пролетариат, а уммата; авангард и самозван представител на масите не е партията, а силно разклонената конспиративна мрежа на ислямистките бойци. Движението може да се ползва и от по-стари риторични форми, които изглеждат високопарни и надути на нечленуващите в него, но много от фикс идеите си то дължи на комунистическия враг: историята се развива по железни закони, победата е неизбежна, навсякъде трябва да се разобличават отстъпниците и предателите, които се обсипват с ритуални ругатни в най-добрия дух на ленинската традиция.
Списъкът на предпочитаните противници също не предлага изненади: Америка, декадентският Запад, международният капитал, ционизмът. Той се допълва от неверниците, т.е. от останалите 5,2 милиарда души на Земята. Към тях се прибавят изменниците мюсюлмани, които по избор могат да се открият сред шиитите, ибадитите, алавитите, саидите, ахмадитите, вахабитите, друзите, суфите, хариджитите, исмаилитите и другите верски течения.

III. Спектакълът

В едно отношение обаче ислямистите със сигурност са съвременници на ХХI век. В разбирането си за медиите те далеч изпреварват предшествениците си. Наистина и предишни апостоли на терора са разчитали на "пропаганда чрез действие", но те никога не са се радвали на вниманието на целия свят, което днес една неясна групировка като Ал Кайда успява да привлече. Школуван чрез телевизията, компютърната техника, Интернет и рекламите, ислямисткият терор днес има по-високи квоти на гледаемост от световните първенства по футбол. Кланетата, към които се стреми, той режисира като схватлив ученик на Холивуд, по образеца на катастрофичните филми и на научно-фантастичния трилър. Но и в това проличава неговата зависимост от омразния му Запад. Медийните му проявления са завършен продукт на обществото на спектакъла, както някога ги описваха ситуационистите.
Още по-важна обаче е стратегическата употреба на самоубийствените атентати - непобедимо оръжие, което не може да бъде забелязано от нито един разузнавателен сателит и е практически приложимо навсякъде. Освен това е извънредно евтино. Не стига тези предимства, ами тази форма на терор упражнява и непреодолима привлекателна сила върху радикалния губещ. Тя го дарява със сливането на разрушаването със саморазрушаването и му позволява да реализира както мегаломанските си фантазии, така и самоомразата си. Последното, в което могат да го укорят, е страхливост. Смелостта, с която се отличава, е смелостта на отчаянието. Триумфът му се състои в това, че никой не може нито да го победи, нито да го накаже, защото той сам се е погрижил.
Не е нито тактическа грешка, нито "колатерална щета", че деструктивната енергия на ислямистките акции е насочена главно срещу мюсюлмани - макар Западът да не мисли така. Само в Алжир терорът е струвал живота на поне 50 000 съграждани от местното население. Сведенията от други източници стигат до 150 000 убийства, в които обаче са били замесени военните и тайните служби. В Ирак и Афганистан броят на мюсюлманските жертви надвишава много броя на загиналите чужденци. Освен всичко друго, терорът не само силно е уронил уважението към исляма, но е влошил и условията за живот на привържениците на исляма в целия свят. Това обаче смущава ислямистите също толкова малко, колкото и националсоциалистите - гибелта на Германия. На авангардистите на смъртта им е чужда мисълта да се съобразяват с живота на своите братя по вяра. Това, че повечето мюсюлмани нямат никакво желание да вдигат във въздуха себе си и други хора, в очите на ислямистите е само доказателство, че те не заслужават нищо по-добро от това да бъдат ликвидирани. Целта на радикалния губещ е тъкмо да превърне в губещи възможно най-много други. А че ислямистите са малцинство, в техните очи означава само, че те са избраници.
Как е възможно ислямисткото движение да набира с обещанията си толкова извършители и да бие всичките си светски конкуренти от бранша, е въпрос, който занимава не само експерти от цял свят. Засега еднозначен отговор няма. Ясно е само, че това може да се корени в историята на арабската цивилизация, от която произхожда световният ислямски регион. Най-големият си разцвет тя достига по времето на Халифата. Тогава е превъзхождала много Европа във военно, икономически и културно отношение. Тази епоха, от времето на която са минали 800 години, се превъзнася в арабския свят. В неговото съзнание тя и днес играе централна роля. А оттогава мощта, престижът, културното и икономическото му значение постоянно са намалявали. Този безпримерен упадък представлява загадка и причинява и до днес човъркаща фантомна болка. Роденият в Индия мюсюлмански поет Хюсеин Хали (1837 - 1914 г.) й е дал израз в стихотворния епос "Прилив и отлив на исляма":

"Историците, които днес правят разследванията си
и които използват фантастични научни методи,
които измерват дълбините на световните архиви
и проверяват кътче по кътче повърхността на земята -
арабите са запалили огъня в сърцето им,
от арабите са взели пъргавината на мисълта."


От тези висини Хали описва упадъка през времето с много строфи, от които последната гласи:

"Не сме нито надеждни правителствени служители,
нито проявяваме гордост към царедворците,
не заслужаваме уважение в науките,
нито се отличаваме в занаятите и индустрията."


Не е много лесно да се почувстваш на мястото на колектив, който е преживял такова поражение, продължаващо векове. Нищо чудно, че за него е вменена отговорност на външния свят, явил се в образа на испанци, кръстоносци, монголи, османи, европейски колониални сили и американски империализъм. Но и други общества - индийското, китайското или корейското - не по-малко са страдали от господството на нашественици или от нападенията и плячкосванията на чужди сили. И въпреки това успешно са се изправили пред предизвикателствата на модерността и дори са станали важни актьори в глобален мащаб. Затова неизбежно възниква въпросът за вътрешните причини за арабското поражение. Докато не се отговори на него, огромното научно, техническо и индустриално изоставане на арабския свят ще остане необяснено и необяснимо.
Силна нарцистична обида е не само военното превъзходство на Запада. Много по-тежко се възприема интелектуалната и материална зависимост от него. През последните четиристотин години арабите не са направили нито едно забележително откритие. Рудолф Чимели цитира един арабски автор с изречението: "Ако през ХVIII век арабин беше открил парната машина, тя никога нямаше да бъде построена." Никой историк не би го оборил.
Всичко, на което се крепи ежедневният живот в Магреба и Близкия Изток - всеки хладилник, телефон, контакт, отверка, за продуктите на високите технологии да не говорим - за всеки арабин, способен да мисли самостоятелно, всичко това представлява мълчаливо оскърбление. Дори паразитните нефтени държави, които живеят от земята си, внасят техниката от чужбина. Без западните геолози, без сондите и технолозите, без танкерите и рафинериите те нямаше да са в състояние да експлоатират собствените си ресурси. Така че дори богатството им е проклятие, защото непрекъснато им напомня за тяхната зависимост. Ако не се считат приходите от суровия нефт, икономическите показатели на целия арабски свят днес са по-ниски от тези на един-единствен финландски телефонен концерн.
Като също толкова непродуктивен, арабският свят се проявява и в политическите си институции. Внесените отвън форми на национализъм и социализъм се провалиха навсякъде, а демократичните правителства обикновено биват задушавани още в зародиш. Разбира се, подобни широки обобщения целят само поглед към цялото. Те не засягат индивидуалните способности, които навсякъде по света са генетично разпределени равномерно. В много арабски страни обаче смъртна заплаха грози онзи, който изказва самостоятелни мисли. Затова много от най-добрите учени, техници, писатели и политически мислители живеят в изгнание. Това е изтичане на мозъци, напълно сравнимо с прогонването на еврейските елити от Германия през 30-те години, което може да има също толкова важни последствия.
Методите на потисничество, характерни за арабските държави, може да произхождат от традицията на ориенталския деспотизъм, но и в това отношение неверниците са се проявили като незаменими учители. Изобретили са и внасят всички оръжия, които се използват в арабско-ислямския свят - от автоматичния пистолет до отровния газ.
Методите на ГПУ и Гестапо също са изучени и възприети от властимащите. Естествено и ислямисткият терор не може без тези заемки. Всичките му технически средства - от експлозива до сателитния телефон, от самолета до телевизионната камера - идват от омразния Запад.
Ясно е, че подобна пълна зависимост се понася трудно. Особено при лишените от корени емигранти - без значение какво е икономическото им положение - конфронтацията със западната цивилизация води до траен културен шок. Привидното изобилие от стоки, мнения, икономически и социални опции вкарва в двойния капан на едновременното привличане и отблъскване. Постоянният спомен за изостаналостта на собствената цивилизация става непоносим. Последиците за самочувствието са ясни, както и стремежът те да бъдат компенсирани със заговорнически теории и актове на отмъщение. При това положение офертата на ислямистите - други да бъдат наказани за собствения неуспех - представлява непреодолимо изкушение за много хора.
Ислямизмът не се интересува от решения на дилемата на арабския свят. Той се изчерпва с отрицанието. Строго погледнато, той е аполитично движение, защото исканията му не подлежат на преговори. Той изисква, без заобикалки, по-голямата част от населението на планетата, което се състои от неверници и отстъпници, да капитулира или да бъде убито. Това настоятелно желание е неизпълнимо. Деструктивната енергия на радикалните губещи със сигурност ще стигне, за да унищожи хиляди, може би десетки хиляди невинни, и да нанесе трайни щети на цивилизацията, на която е обявила война. Признак за въздействието, което могат да предизвикат няколко десетки живи бомби, е ежедневният контрол, с който светът свикна.
Във всеки случай той е най-незначителната от цивилизационните загуби, предизвикани от терора. Терорът може да създаде общ климат на страх и да предизвика панически ответни реакции. Той заздравява мощта и влиянието на политическата полиция, тайните служби, военната индустрия и частните охранители, поощрява приемането на все по-репресивни закони и води до загуба на исторически завоювани свободи. Не са необходими заговорнически теории, за да се прозре, че има хора, за които тези последици от терора са добре дошли. Нищо по-удобно от външния враг, на чието съществуване институциите за наблюдение и репресия да могат да се позовават. Примерът на руската вътрешна политика показва докъде води това.
Ислямизмът може да си го припише като успех. Но то нищо не променя във фактическото съотношение на силите. Дори зрелищното нападение на Световния търговски център не можа да разклати водещата позиция на Съединените щати. Нюйоркската борса продължи работата си още в понеделника след нападението. За международната финансова система и световната търговия дългосрочните последствия бяха минимални.
Затова пък последствията за арабското общество са фатални. Най-опустошителните дългосрочни последствия ще носи не Западът, а онези райони по света, от чието име действат ислямистите. И ще страдат не само бежанците и емигрантите. Цели народи ще трябва да платят чудовищна цена заради действията на самозваните си представители, отвъд всякакви норми на справедливост. Абсурдна е представата, че терорът може да подобри изгледите им за бъдещето, които и без това са лоши. Историята не знае пример за дългосрочно оцеляване на регресивни общества, които задушават продуктивния си потенциал.
Проектът на радикалните губещи се състои в организирането на самоубийството на цели цивилизации - както днес в Ирак и Афганистан. Няма вероятност обаче те да успеят безгранично да разпространят култа към смъртта. Атентатите им са един постоянен потенциален риск, както ежедневната заплаха от катастрофа на улицата, с която сме свикнали.
И едно ново световно общество, което продължава да произвежда нови губещи, ще трябва да живее с това.

сп. Шпигел, 7 ноември 2005

Ханс Магнус Енценсбергер
От немски Ирина Илиева


Ханс Магнус Енценсбергер (1929) е германски писател, поет, преводач и редактор. Познат е също под псевдонима Андреас Талмайр.
Енценсбергер учи литература и философия в университетите в Ерланген, Фрайбург и Хамбург и в Сорбоната в Париж. Получава докторат върху поезията на Клеменс Брентано. От 1957 година работи като редактор в радиото в Щутгарт. Участва в "Група 47". От 1965 до 1975 година редактира списание "Курсбух". От 1985 година е редактор на престижната поредица "Другата библиотека", която понастоящем включва над 250 заглавия.
Сред по-известните му произведения са: "Политика и престъпление" (есета, 1964), "Разговори с Маркс и Енгелс" (1970), "Мавзолей" - 37 балади от историята на прогреса, стихотворения (1975), "Великото преселение" (есета, 1992) , "Къде беше, Роберт?" (роман, 1998), "Зигзаг" (статии, 2000).
Удостоен е с наградите "Георг Бюхнер" (1963), "Хайнрих Бьол" (1985), "Ерих Мария Ремарк" (1993), "Хайнрих Хайне" (1998) и на принца на Астурия (2002).