Торонто - това е фестивалът!
Международният филмов фестивал в Торонто, Канада, през тази година отбеляза 30-то си издание. Независимо от това той не е много популярен у нас. Може би само някои от професионалистите, които общуват днес със световното кино и следят фестивалния маратон на планетата, си дават сметка за какво става дума. Роджър Еберт, автор на една от най-популярните киноенциклопедии в света и първият кинокритик, получил наградата Пулицър, казва: "Въпреки че Кан продължава да е най-голям, Торонто е по-полезен и по-важен". За да се опита да обхване поне частично фестивала, най-голямото и най-влиятелно издание в света за кино - "Варайъти", изпрати тази година екип от 8 кинокритици, които да гледат и отразяват поне по 4 филма дневно. А аз бях сам и гледах по 5-6 заглавия, за да мога да дам добрите си съвети на Стефан Китанов за предстоящия София филм фест и за да напиша тези редове за в. "Култура".

Фестивалът в Торонто започва през 1976 г. като преглед на най-добрите филми, отличени на други форуми. Той все още пази нещо от първоначалната си формула и не се е превърнал в състезателен фестивал. Това го отличава от всички останали големи прояви, като Берлин, Кан и Венеция. Впрочем Торонто не се страхува да върви паралелно с най-стария фестивал в света и успява да накара част от най-изявените филмови специалисти да напуснат лагуната и да пристигнат на брега на езерото Онтарио. Това показва завидно самочувствие на фестивала и увереност, че неговият пай в световното кино е запазен.
Един от най-важните критерии за оценка на значението на кинофестивалите, редом с качеството на програмата, е колко световни, международни и регионални (в случая - североамерикански) премиери са се състояли там. Торонто очевидно е много мощен магнит за всички сериозни продуценти, които искат да покажат творбата си за първи път именно там. Без да очакват някаква награда или отличие от съответното жури. Затова ми се струва, че феноменът "Торонто" заслужава дваж повече уважение, внимание и опит за вникване в спецификите и критериите му.
През тази година бяха представени 52 страни с 335 заглавия. От тях световните премиери са 109 (!!!), международните - 28 и североамериканските - 78. Ето това прави Торонто най-големият и най-важен фестивал в Америка и неговото провеждане през есента дава старт за надпреварата за "Оскар"-ите.
Макар юбилейно издание, фестивалът напълно запази деловия си дух. Нямаше никакви специални фойерверки и постоянно натякване на 30-те му години. Подобен рационален подход видях и в ретроспективите. Беше почетен канадецът Дон Оуен, но прожекциите за професионалистите бяха в една от VIP-залите с 28 места. Хилядите разпространители, продуценти, журналисти и критици гледахме филмите в задъхана програма от 8,30 сутрин до около 22 ч. в зали с различен капацитет - от 120 до 580 места. Много е любопитно да се правят изводи за съвременното кино въз основа на програмирането от организаторите и реалното посещение от страна на професионалистите. Така бях изненадан, че за световната премиера на "Иберия" на Карлос Саура не се събраха и 50 души. Но, от друга страна, това само потвърждава усещането ми от последните години, че времето на мнозина от големите майстори на ХХ век е изтекло. Това чувство ме обзе преди време, когато положих всички усилия да изгледам до край "Трилогия: Разплаканата ливада" на Тео Ангелопулос. Онова, което поразяваше и възхищаваше през 70-те и 80-те години, повторено днес буквално, навява скука и размисли за неумолимостта на времето.
Саура е запазил виртуозността си да представя танцови сюити, но това също е виждано и виждано.
Най-разочарован бях от великия Микеланджело Антониони, направил немощен опит да се завърне на снимачната площадка с новелата "Опасният ход на нещата" от филма "Ерос". Поканените от него Уон Карвай и Стивън Содърбърг показват съвременната класа, особено първият. Екранизацията на "Оливър Туист" на Роман Полански блести главно с работата на сценографа. Режисурата поднася твърде тривиално "ужасите" на Дикенс. Доста безсилен ми се стори и "Такеши" на Такеши Китано. Автоцитирането и опитите за закачки със старите му филми по-скоро издават липса на нови идеи, отколкото желание за весела и мъдра автопародия.
Разбира се, не всички от големите майстори са толкова изтощени.
Програмата на фестивала е структурирана в няколко големи раздела и няколко малки бутикови програми. Един от разделите е кръстен "Майстори" с добавеното обяснение "Новите произведения на най-великите световни кинематографисти". Мисля си, че самото определение звучи някак извинително - не най-добрите филми, а информация какво са направили напоследък великите. Тук, освен Саура и Китано, бяха включени автори (по реда им в каталога), като Ху Сиао-сиен, Мартин Скорсезе, Анг Ли, Нийл Джордан, Стивън Содърбърг, Сидни Полак, братята Дарден, Александър Сокуров, Амос Гитай, Михаел Ханеке, Тери Гилиам, Ларс фон Триер и др.
За почитатели на Сокуров ще отбележа само, че "Слънце" продължава заниманията му с исторически личности от ХХ век, подобно на "Молох" и "Телец". В случая герой е японският император в дните, когато в края на Втората световна война е принуден да се откаже от божествения си произход и да подпише капитулацията на страната си. В характерното мъчително бавно темпо режисьорът, който е и оператор на филма, показва терзанията на Хирохито и желанието му да бъде и човек. Добре е, че Сокуров се завръща към историческата поредица за сметка на свърхпретенциозната му предишна творба "Баща и син".
Окичените с отличия "Детето" на Жан-Пиер и Люк Дарден ("Златна палма" в Кан) и "Скрито-покрито" (трансформиран у нас в "Скришна игра") на Михаел Ханеке (награда за режисура в Берлин) имаха своята североамериканска премиера, естествено, в Торонто. И двата филма заслужават лаврите си.
В "Закуска на Плутон" Нийл Джордан поддържа високото си ниво от "Мона Лиза" и "Играчка-плачка". Отново Ирландия, терористичните действия на ИРА и герой травестит. Той иска да се освободи от сковаващите изисквания и предразсъдъци на обществото в родния му край и да изяви свободно женската си същност. Борбата му за идентичност го отвежда в Лондон, но и там проблемите го застигат. Филмът е направен изключително прецизно и държи вниманието на зрителя.
Не изневерява на собствената си марка и Тери Гилиам в "Tideland". Малкото момиченце е достатъчно странно - докато си играе с куклите, то с рутина приготвя спринцовката за баща си наркоман. И двамата не обръщат особено внимание на смъртта на майката и се отправят към още по-странна къща. Започват да се забелязват паралели с "Алиса в страната на чудесата", но филмът остава достатъчно самостоятелен в представянето на полуприказния, полуреалния свят. Гилиам вдъхновено преплита различни пластове и нагнетява напрежението. Вярвам, че "Tideland" ще зарадва почитателите на режисьора и ще стресне незапознатите с творчеството му. Но това е част от очаквания ефект.
Стивън Содърбърг прави понякога и напълно комерсиални филми, но с "Bubble" се завръща към най-добрите си изяви като независим автор от времето на "Секс, лъжи и видео". Колебая се как да преведа заглавието: "Мехурче", "Кипеж" или по друг начин. Всяко от тях разкрива част от замисъла. Авторът показва една напълно делнична Америка в затънтено градче, където зад привидно монотонния живот на съвсем-съвсем обикновените хора на моменти се разкрива океан от клокочещи страсти. В случая няма и следа от приказната мистика на Гилиам. Содърбърг анализира поведението на хората, които, поради ограничения си хоризонт, не могат да намерят адекватен израз на чувствата си. И този вътрешен конфликт поражда истинска буря, представена отново в параметрите на ежедневното. Силен, дълбок и въздействащ филм.
Най-изискан и артистичен в тази подборка за мен беше "Три пъти" на тайванеца Ху Сиао-сиен. Трите новели представят любовни истории, случили се през 1911, 1966 и в наши дни. Ролите се изпълняват от едни и същи артисти, което е част от особения чар на произведението. От една страна, всички любовни истории дълбоко си приличат, както и хората, които участват в тях. От друга - костюмите, поведението, гримът ги различават. Всяка от новелите е снета в киностилистиката на времето, когато се развива действието. Така една от тях, за изненада на публиката, е няма. Тази професионална игра с изкушените зрители носи определена наслада и появата на междукадрови надписи предизвика аплаузи в салона. Впрочем, целият филм е почти лишен от текст. По подобен начин е развит и "Лъкът" на южнокорееца Ким Ки-док. Дали в Далечния Изток се завръщат към уроците на "Голият остров"? Във всеки случай, пестеливият диалог пренася акцента върху актьорската игра и изображението. "Три пъти" е съзерцателно красив и изискан.
Два от разделите бяха свързани с новаците: "Канада - първи!" и "Откритие", но дебютни и втори филми имаше и в останалите програми.
И тук нивото е различно. Има тривиални филми, като "Животът и времената на Гай Терифико" (Канада, реж. Майкъл Мабот), който представя известен певец и е интересен само за локалната публика. Има симпатични заглавия, като "Бленувана Лхаса" (Индия-Великобритания, реж. Риту Сарин, Тензинг Сонам), който показва опит да се проникне в Тибет. Героите са документалисти с тибетски корени, действащи доста аматьорски. Впрочем, и авторите не са много далеч от персонажите си.
Любопитен е "Бам Бам и Селесте" (САЩ, реж. Лорин Мачадо). Това е първият игрален филм на много популярната в определени среди в САЩ актриса Маргарет Чо и нейния специфичен персонаж. Успехите й тръгват от тв шоу и преминават в последните години през национални турнета, за които са направени няколко филма. Нейната Селесте и приятелят й Бам Бам са всичко онова, което средният американец от средните щати мрази - тя е грозна и дебела корейка, а той - чернокож хомосексуалист-коафьор. Приятели от деца, навършвайки 33 години, те предприемат пътуване от глухото си градче в средния Запад към Ню Йорк с надеждата да участват в тв предаването "Противни хора". Иронизират се множество от американските табута. Хуморът може да се разбере и почувства и от международна публика.
Повечето американски новаци демонстрират пълно владеене на занаята. Понякога те прилагат уменията си в напълно тривиални проекти, като "Мечтател: инспирирано от истинска история" (реж. Джон Гатинс) - за момиченце и излекуван кон, който печели състезания. Но в повечето случаи сюжетите си струват усилията. "Мисис Харис" (реж. Филис Наги) е също по действителен случай. Героинята се омъжва за богат еврейски лекар от Ню Йорк (Бен Кингсли). Той я взема въпреки съпротивата на неговото семейство и нейните две деца. Конфликтите изострят нещата дотам, че тя го застрелва и е осъдена на 15 години затвор. Актьорските изпълнения са много добри, а разказът - завладяващ. В "Бавно горене" (реж. Уайн Бийч) детектив разследва своята неземно красива помощничка за връзки с подземния свят. Крими историята е изградена перфектно.
Тези филми радват с професионализма, но невинаги носят достатъчно смисъл и послание. В това отношение моите адмирации са за "Всичко е осветено" (реж. Лев Шрейбер). Той започва като неудържима абсурдистка комедия за американско еврейче, което тръгва да търси корените си в Украйна. Сблъсъкът с посттоталитарната действителност е шокиращ и зареден с множество комични ситуации. Постепенно зад геговете и странните събития се очертава и драматичен, почти трагичен пласт. Забележително е умелото смесване на жанровете. Това е истинско постижение на младия автор.
От канадските дебюти трябва да отбележа "Фамилия" (реж. Луиз Аршамбо) и "Обикновена крива" (реж. Абри Нийлън), които също държат високо професионалната летва. В първия героинята е пристрастена към хазарта и търси контакти със сестрите си. Разкрива се картина на объркани любовни отношения, множество разводи и бракове, пропилян живот и търсене на близост между поколения. Нещо подобно виждаме и в "Ад" - втория филм на Денис Танович ("Ничия земя"). Но той стои много по-претенциозно с паралелите с "Медея". "Фамилия" е по-необичаен и по-интересен.
В чудно красива природа сред планини и долини в малко градче живеят баща и син - дърводелци ("Обикновена крива"). Бизнесът залязва, защото бащата е мераклия и идеалист. Това е повече от сблъсък на поколения и повтарящи се през годините истории на човешки взаимоотношения. Много човешки и светъл филм.
Повечето от дебютантите имат достатъчно дълъг опит в късометражното кино. Те пристъпват към първия си филм отговорно и с добър баланс. Затова повечето от произведенията са зрели и професионални.
С отделни филми европейското кино защитава престижа си на артистична проява, но истински новите и свежи неща идват от Далечния изток и от Аржентина. Слава Богу, модата на иранското кино вече е залязла и то може да се развива като нормална кинематография.

Александър Янакиев