БОГОМИЛ РАЙНОВ

СВОБОДАТА НА ТВОРЕЦА В БУРЖОАЗНИЯ СВЯТ

[...]

Известно е, че въпросът за творческата свобода е функция от други по-основни въпроси на естетиката - въпросите за социалната и гносеологическата същност на изкуството, за мястото и ролята на художника в обществото. Обстоятелство, че някои западни теоретици разглеждат тази проблема изолирано и че все по-често я издигат като основна тема в нападките си срещу нас, не е, разбира се, случайно. Апелът за "творческа свобода", който тия теоретици формулират, ръководейки се уж от най-свещените интереси на изкуството, е съпроводен с твърде прозрачен политически подтекст. Това е по същество апел за отхвърляне на комунистическата партийност, за откъсване на твореца от революционното движение на епохата.

[...]

Но вместо да изпадаме в положението на обвиняеми, принудени непрестанно да се оправдават и да опровергават, ние би следвало, най-първо, да запитаме своите обвинители: "От висотата на какви художествени постижения вие си позволявате да съдите нашето изкуство? От позицията на какви естетически концепции вие се гаврите с нашия революционен възглед? С актива на какви точно демократични завоевания вие пристъпвате към въпроса за творческата свобода.

Не да се отбраняваме, а да минем в решително настъпление, като разгромяваме защитните бариери на демагогска фразеология, с които противникът се огражда, и разкриваме истинската му същност - такава трябва да бъде основната задача на нашата полемика.

[...]

Когато човек следи това системно "измитане" на всякакъв образен елемент от произведенията на абстракционистите, струва ми се, че логическото развитие на абсурда е стигнало крайния си предел. Всъщност обаче абстрактната живопис е само един предпоследен етап към тоя предел, защото абсолютната празнота ще се постигне едва тогава, когато и празнотата престане да бъде изписвана. Тъкмо такава прогноза за бъдещото развитие на изкуството дава друг представител на парижката школа - известният Ланской. "Има трима врагове на живописта - поддържа Ланской. - Търговецът, критикът и любителят. Но най-лошият е любителят. Когато няма да има нужда да продаваш картините си, ти няма да ги рисуваш, а само ще ги мислиш" ("Ар" от 17 юни 1959). Така освобождаването от реалността води твореца до освобождаване от публиката и, заедно с туй, до освобождаване от необходимостта да бъде творец. Това е вече наистина пълна победа на великото "Нищо".

[...]

Разглеждайки човека като изолирано същество, а не като частица и функция от обществото, екзистенциализмът е всъщност вариация на индивидуализма в неговата аморална същина. Положението, че човек отговаря за своите действия единствено пред себе си, снемането на всякаква социална отговорност от индивида е изходна точка за най-разюзданите порочни и престъпни прояви на тоя индивид. Всеки акт е опрадван, доколкото той е израз на една свободна индивидуалност и доколкото не съществуват някакви общозадължителни етични норми. Неслучайно Сартр, който в частния си живот е един порядъчен и тих кабинетен труженик, написа цяла възторжена книга за крадеца и хомосексуалиста Жан Жене, озаглавена "Свети Жене, комедиант и мъченик".

[...]

Биографите, коментаторите и апологетите на Сад сами посочват, че това, което най-вече ги очарова в творчеството на Сад, то е утвърждаването на човека като абсолютно свободна личност. Споменатият Жорж Батай напр. пише: "Сад говори... от името на човек самотник, и даже, ако щете, за самотата на човешкото същество. Самотникът в неговите очи не може в никаква степен да се грижи за интересите на своите ближни, той е в своята самота едно независимо същество, което не дава сметка никому." Ето как апологията на свободата прераства в апология на престъплението, обявено за върховен израз на тая свобода, тъкмо защото се извършва независимо от интересите и против интересите на обществото.

В това свое абсурдно разбиране за свободата екзистенциализмът си подава ръка с едно друго реномирано буржоазно учение - фройдизма. За разлика от екзистенциализма фройдизмът се опира поначало на една материалистическа концепция, но в резултат на прекомерно раздуване ролята на инстинктите и на недооценка на социалните фактори стига понякога до пресилени и произволни изводи за същността и механиката на човешката психика.

[...]

Знаем до какви художествени резултати водеше и води сюрреализмът под "диктовката на подсъзнателното". Произведенията на сюррреалистите представляват сбор от алогични асоциации на образи подобно абсурдните видения на съня: пламтящи като сухи дърва жирафи, меки часовници, сякаш направени от течащо тесто, жени, от чиито тела излизат чекмеджета, човешки същества с животински глави и т.н., всичко това обикновено примесено с откъслечни порнографски подробности, които не са никаква "сублимация" на сексуалността, а нейна пряка и точна проекция. Фантастични и непонятни на пръв поглед, повечето сюрреалистични картини при по-внимателно разглеждане се дешифрират твърде леко като замисъл, също както се решава един елементарен ребус. Защото, въпреки претенциите си за "автоматизъм" и за спонтанно "освобождаване" на инстинктите, художникът сюрреалист всъщност е един доста тривиален съчинител, който съвсем не е свободен в творчеството си, а е роб на една примитивна схема - вечната схема, по която се създава сюрреалистичният образен калейдоскоп.

Крахът на фройдистките амбиции на сюрреализма се дължи между другото на една логическа грешка. Сънят, халюцинацията или натрапчивата идея, макар да са прояви на безсъзнателното, не могат да се обективират в образен елемент без активното участие на съзнанието, което единствено е в състояние да направи подбор от елементите на тия прояви и да намери необходимите изобразителни средства за отразяването им.

[...]

А творчеството на Антонен Арто (1896-1948) е създадено почти изцяло под болезненото влияние на опиума.

[...]

В своите хаотични есета той се нахвърля с яростни и цинични изрази върху всичко, което го заобикаля, обвинява науката и културата, че са довели "човечеството в състояние на напреднала сифилизация", апелира за връщането към "един свят без цифри и букви, създаден единствено за неграмотни" и навярно за да ускори деградирането към дивачеството, създава безсмислени стихове от звукоподражателни срички:

"Ям камду

Ян даба

камдура

ян кандура

а даба руду."

Хубавото на подобни стихове е поне това, че не е необходимо да се превеждат от оригинала.

[...]

Пита се: може ли сериозно да се говори за творческа свобода, и то не каква да е, а "пълна" и "безусловна", в един свят, където обществените библиотеки оперират със списъци на забранени книги, където действа една полицейска цензура, където за по-малко от две десетилетия през затворническите килии са минали творци като Андре Стил, Назъм Хикмет, Хоуард Фаст, Алберт Малц, Далтън Трумбо, Джон Лоусън, Давид Алфаро Сикейрос и още толкова други?

[...]

Буржоазията, който толерира "своите" писатели, дори когато публикуват порнографски произведения, попадащи под съответна алинея на закона, губи всяка търпимост, щом същите тия писатели се опитат да разсъждават честно по важни обществени проблеми. галантна и щедра по отношение на отстъпниците от прогресивните движения, тя е в същото време груба и безогледна по отношение на собствените си отстъпници.

[...]

Странно е при туй положение, че реакционните теоретици имат куража да поддържат тезата за "свободата" на западния творец, без да държат сметка не само за това, че тоя творец е зависим от издателя, критика и публиката, но че той е зависим от един некомпетентен издател, от една продажна критика и от една развратена публика.

[...]

Би могло наистина да се възрази, че художниците на Запад разполагат с някои свободи, с които ние не разполагаме. Това е в известен смисъл вярно. В буржоазното общество съществува свобода за изява на песимизма и мизантропията, на ненавистта към живота и към прогресивните му тенденции, на проповедта на сексуалната разюзданост в най-болните и извращения, на насаждането на страх, на издигането в култ разрушителните инстинкти, насилието и престъплението. У нас свобода за подобни прояви няма и това действително е известно ограничение на свободата. Но кой душевно здрав човек би казал, че то е реална липса на свобода.

[...]

Бр. 34-35/1966 г.